Българинът желае сам да е стопанин на своята малка къща

Стефан Стамболов

Телеграфират на в. "Temps" от Петербург следующото:

"Положението не е станало по-ясно от завръщанието на генерал Каулбарса. Вижди се, че царя е противен на всяко действие, от което би произлезли международни заплитания, Русския посланик в Ца­риград, г. Нелидов, е противен на каквато и да бъде военна окупация в България, а Генерал Каулбарс е съвсем на друго мнение - Военната намеса, струва ми се, е единственото решение на въпроса. Паданието на Регентите, според него, е незначителна сполука: защото, според названието му, Регентите са кукли които други разиграват. Тряба да си дойдат воена­чалниците, които никак няма да търпят едно пра­вителство, на което първата работа ще бъде да възвърне руските офицери."

След подвигите и победите на нашата млада войска при Сливница, Драгоман и Пирот, всичкия свят беше възхитен от нея, всички я хвалиха всички й се чудеха, всички я превъзнасяха. Една неисказвана и неописуема радост, смесена с благородна гордост, усещаше всякой Българин, като четеше в беспристрастната европейска преса заслужените похвали на храбрия, виносливия и юначния Български войник, на младите, смелите и даровитите Български капитани, които надмощиха и победиха старите и обстреляните сръбски генерали.

Българската войска и нейните подвизи и по­беди прославиха и направиха почетно и познато Бъл­гарското име. Тя накара да заговори за нас със симпатия и живи интереси всичкия образован свят, тя изтръгна из устата на нашите заклети неприятели неволни похвали на нашия доблестен народ, тя даде да се разбере, че българския народ може да живее самостоятелен и независим живот, без намесата на разни епитропи и настоятели, че той заслужава по-добра участ и че трябва да са признае Българското Съединение, за което се проля толкова невинна братска кръв.

Колкото и да ни е жалко за братоубийствена Сръбско-Българска Война, колкото и да осъждаме нейното избухвание, ние трябва да признаем, че без нея Българското име щеше да гние в тинята на неизвестността, на Българите щяха да гледат като на един полуробски, полудив, страхлив и убит народ, който Россия е освободила, за да го има в ръцете си за свое сляпо и послушно оръдие, за постиганието и попълнението на своите завоевателни планове и цели.

[+/-] ...виж целия текст

Войната избухна и съда Божий реши и доказа съвсем противното. Напуснатата войска от своите в мирно време висши началници, които бяха повикани с едничката цел да се деморализира и раскапе тя, да се разбяга и разпръсне по четиртях краища на България и чрез това да се осуети и направи невъзможна борбата ни за Съединението - тази войска, предводителствувана от своя храбър вожд Александр 1-й и от юначните си Български офицери, сдържа блестящи победи и доби неуведаеми лаври на Българското оръжие и на Българското име. Хитроскроения план на нашите благодетели не сполучи и тогава се издаде знаменития онзи царски приказ, с който се благодареше на руските инструктори за сдържаните в тяхно отсъствие победи от храбрата Българска войска и който имаше за цел да умаловажи значенето на тия победи, да помрачи и хвър­ли сянка върху Българската слава; с една дума: да подкопае и унищожи доброто впечатление и мнение, което справедливо си бяха съставили за нас всичките честни и правдолюбиви хора.

Победите на Българската войска осветиха и укрепиха българското Съединение; пролятата на бойното поле кръв го запечати и свърза с неразривни ни свръзки и всички Велики сили признаха, че вече е невъзможно да се раздели Тракия от България и че е и право, и необходимо те да останат за винаги свързани и съединени. Всички признаха и мълчеливо се съгласиха да приемат станалото Съединение, само една Велика Сила беше в думата си противна на това Съединение и употреби всичките зависящи от нея средства -то да се дискредитира и компрометира...

Тая Велика сила беше нашата освободителка! След Цариградската конференция, която призна българския Княз за управител и на Източна Ру­мелия и формално му я отстъпи да я управлява, спо­ред благоусмотрението си, руските агенти и кон­сули, живущи в тия две провинции, почнаха с една дяволска енергия да работят почти открито за свалянието на Българский княз и на вземанието под свое пълноводение Българското Княжество, уголемено с И. Румелия. Подкупите и обещанията, лъжите и измамите бяха техните главни средства. Пари хванаха да се пръскат на ляво и на дясно и шайката на предателите се увеличаваше всекий ден. Руския полковник Сахаров беше на чело на заговора. Той подкупи и придума да влязат в съзаклятието лудия капитан Бендерев, божата кравица майор Груев и безчестното, подлото и подкупното човече капитан Радко Димитриев. Тия български народи се събрали около шишкавия полковник и почнали да турят в из­пълнение мерзския си и гнъсен план.

На уякналата и уголемена България трябваше да се нанесе двоен удар, от който да се разклати тя до основите си и да не може никога да се управи: първо, да се изгони или убие българския държавен глава и второ, да се обезчести и деморализира славната Българска войска. Първата част от адския им план сполучи и се изпълни, но втората - нe може. Щом народа и войската узнаха за станалото гнъсно дело, всички станаха като един човек против предателите, изменниците и клетвопрестъпниците, и храбрите да продават отечеството си заговорщици побягнаха предрешени из столицата, като оставиха на произвола на съдбата своите излъгани и измамени последователи.

Княза се завърна в България, гдето народа и войската го посрещнаха и приеха с невиден и нечут до тогава ентусиазъм и безкрайна радост. Чуждата интрига излезе на яве и скритата до тогава зад гър­ба на предателите Велика сила изскочи на лице и по­иска отричанието на Александър Батенберг от Бъл­гарския престол, като заплашваше в противен слу­чай да окупира България и с това да предизвика Об­щоевропейска война.

Какво стана след това, всекиму е известно. За да спаси България, княза се отказа от престола си и замина, а след малко генерал Каулбарс пристигна да заеме мястото му, като се метаморфозира от дипломатически агент на пълновластен импе­раторски комисар. Но сметките на смахнатия ге­нерал не сполучиха: защото всички познаха злите му намерения и с ужаси и с отвръщение се отдалечиха от него. Разочарован и опозорен, побеснял от несполуката си и сърдит на честните Български управители и офицери, треперящ от гнева и яростта на своя монарх, който беше страшно недоволен от поведението му, Каулбарс замина из България разбит — и унищожен, като проклинаше и хулеше всичко Българско, а най-вече правителството и офицерството. Същия този велемъдър мъж днес предлагал и съветвал да се окупира България, нещо, което не се желае от царя, нито се удобрява от умните и далновидни руски дипломати, защото Българската окупация може да има толкова сериозни последствия, които болния мозък на сърдития генерал не е в състояние да схване и проумее.

За да оправдае своята несполука, генерал Кау­лбарс хвърля вината на Българските офицери. Ето тия са те, главните противници на Россия, те не щат да ни слушат и да ни се покоряват; следователно, до като те не се изгонят от най-малкия до най-големия из Българската войска и не се заместят с руски офицери, не чакайте нищо добро от България.

Ние се радваме на това самопризнание на цар­ския пратеник. От него излиза, че против руските завоевателни планове не са само регентите и ми­нистрите, не са само Малкото и Великото н. съб­рание, не е само интелигенцията, но са още и офи­церите и войската, и, току-реч, целия народ - нещо, което генерала е признал в разговора си с редактора на в. „Гражданин", княз Мещерский.

Инак и не можеше да бъде: защото Българинът, ако и да е крайно благодарен на Русите за своето освобождение, желае да си остане сам стопанин на своята малка къща, сам да си я пази, нарежда и украшава, според както му стига ума и му се харесва. На другиго той никога и за никакви блага няма да отстъпи това свое неотемлимо природно право.
До като това чувство трае у българския народ - а то ще трае вечно - ние сме спокойни за неговата независимост и добро бъдеще, ние не са боиме от никакви заплашвания и заканвания, и обвинения, и вярвам, че България ще живее дълго и честито, на пук на всички чужди генерали, които обичат да сва­лят болестта от своята болна глава върху здравата глава на своите...

в. „Свобода", бр. 13, 13.12.1886 г.