сряда, 6 февруари 2008 г.

Връщането на Южна Добруджа

Стефан Танев

Незабравими ще останат дните на заемането Южна Добруджа от армията. Дни на възторг и на радостни сълзи. Добереш се до Варна и сякаш се почувствуваш в друг свят. Съвършено друга атмосфера. Национално чувство пробудено. Грамадна разлика между София и Варна. Кръвта тук тече по-бързо. Погледи, които горят. Войските се изпращат все така, както някога, както по време на мобилизацията преди Балканската война. Така варненци изпратиха гвардията и Осми пехотен полк. Видях мнозина да плачат След толкова тегла за пръв път и сълзи на радост. Един ден още и румънските войски ще се изтеглят от първата зона. Треската на варненци ни заразява. Качваме се в една кола и поемаме пътя за Балчик На неколкостотин метра от граничната линия се е настанил на бивак Осми полк. Минаваме край него.

Ето ни на раничния пункт "Полковник Минков“. Здрави, спретнати, изгорели момчета. Да ти е драго да ги гледаш.

Искаме да продължиме. Подофицерът ни разрешава на своя глава. Стигаме румънския пост. Румънските граничари ни отдават чест. Грамадна разлика между нашите и техните Сравнение не може да става. Това не са войниии. Отнасят се към нас с някакво страхопочитание, ако и да сме цивилни. Вдигнали са телефона. Нямат Връзка. Не се решават да ни разрешат да продължиме.

[+/-] ...виж целия текст


Връщаме се. В бивака на полка са пристигнали кметовете на околните села. Преговорите с полковник Беджев за народна трапеза между войските и жителите на селата. Два дни продължават веселията. В първия с нашите, във втория със селяните от Чаушкъой, отвъд досегашната граница, селяните на което оше след изтеглянето на румънските войски се прехвърлят с добитъка, с жени и деца при нашите войски.

21 септември. Край границата, по шосето за Балчик, са се стекли селяни и селянки от околните села. Хиляден народ. Необикновена радост. Офицери и войници, украсени с пешкири и ризи, дарени от населението Маса цветя. Сигурно в околните села не е останало нито едно цвете. Всичко това е спонтанно, непринудено. Не можеш да задържиш хората по селата. На граничната линия арка има опъната трикольорна лента, която генерал Попов трябва да пререже и войските да потеглят към Балчик. Беджев е наредил никой да не минава пред патрулите. Прехвърлям колата далече зад румънския лост. Ще дочакам церемонията, ще изтърча напред към Балчик преди патрулите да са се развърнали. Искам да бъда там колкото е възможно по-рано. Искам да видя Балчик как се отзовава на свободата, преди още вашите войски да са там.

Пристигат военните аташета на Германия, Италия и Унгария. Населението им устройва луди овации. Речи, церемонии. Дочаквам да свършат и се хвърлям в колата.
Полковник Беджев ме беше предупредил; "Къде ще вървиш пред войските? Знаеш ли на какво ще попаднеш? Не може! Аз съм отговорен, ако стане нещо с вас! По дяволите всичко! Хвърчиме към Балчик Шофира брат ми, художникът. С нас са и фоторепортерът Иван Христов и Борис Киров от нашата редакция. Само след няколко минути и войските се изгубват от погледите ни. Всички сме във форма. Офицерска, само че без пагони. Първата арка. Tова е селото Текия. Всички са се стекли да посрещат освободителите. В село не е останало нито едно цвете. Предупреждаваме ги да пазят цветята за войските и продължаваме своя луд бяг към Балчик
...

Радостта на населението не се наемам да описвам. Плаках на няколко пъти. И много дни след това, винаги когато започвах да разправям за посрещането на нашите войски в Добруджа, винаги се разплаквах. Не бях и в състояние тогава да пиша. Пиша всичко това цял месец по-късно.
...

От собствениците на вилите в Балчике останал само художникът Константинеску със съпругата си. Тя е сестра на румънския посланик в Берлин. Разправя ми:
-Срамувам се от собствената си нация. Каква разлика между вас и нас. Влезнаха тук толкова много български войски. Вилите са празни. Не се намери нито един войник не да вземе нещо, а да откъсне поне едно цвете. Ние никога не бихме могли да се похвалиме с подобно държание. Никога не очаквах, че българите са такива.
-Да го напиша ли всичко това, госпожо?
-Напишете го.
-Няма да го направя. Напиша ли го, имате ли представа как ще ви посрешнат, когато се върнете 6 Букурещ?
-Да си призная ако не са моите близки там, след това, което видя тук, предпочитам да остана да живея В Балчик, стига да ни се позволи ог българските власти.
На 25 септември влизаме в Добрич. Тоя път военните са взели мерки да не ги изпреварваме. Все пак в последния момент генерал Попов ни дава разрешение да влезнеме преди него, преди войските.
Целият град се е струпал на главната улица, около арката, по продължението и. Ние сме първите. Дъжд от цветя. Спираме ги.
- Дръжте ги за войските! За генерала!

Не е останал човек вкъщи. Банда от крадци би могла да се вмъкне в града, да започне обир на всички къщи, от покрайнините до центъра, не би имало кой да ги види. Не се и опитвам да описвам настроението на народа, То не се поддава на описания. Не е радост, не е и тържество, а нещо по-друго: освобождение. Някакво особено състояние. Не мога да предам какво изживяха те, освободените Знам едно: чувствувах от всичко това да
лазят тръпки по цялото ми тяло. Десет, петнадесет пъти вадех кърпа, за да избърша сълзите си. Виждаш приятели да се срещат, да се прегръщат, целуват. Сложат глава един друг на рамената и плачат. Плачат от радост. Чувствуваш как някой до тебе е уловил ръката ти и я стиска. Не те и познава. Ей така, сякаш в това стискане на ръка ще намери отдушник иа всичко, което става в душата му. Трогателни моменти особено когато започва навлизането на войските. Кой би могъл да спази ред? Кой би могъл да сдържи тая многохилядна тълпа, която се притиска, която иска да помилва оръдията, която обкичва с цветя всеки войник, всяка пушка, всяка моторна кола.

Държат се речи. Не слушам ораторите Гледам ги. Това е по-интересно. Ръцете, които държат написаните листа, треперят като от тригодишна треска. От вълнение, от радост. Изкачват се на една маса под арката, пред генерал Попова. Крачолите на панталоните им като чели са трепетликови листа. Не ги държат краката от вълнение. Плачат всички. Никой не е в състояние да сдържи сълзите си. Радиопредавачът предава всичко. Най-после и той се поддава на общото вълнение: "Плачат всички, плаче генералът, плача и аз...Не мога!" Носят му вода, сменяват го.

Шествие по главната улица начело с генерала към площада, на който се е издигал паметникът, румънският паметник в памет на ''освобождението" на Добруджа. Дигнали са си го сами. На негово място е издигната естрада. Заемаме място около генерала. Започва минаването на войските. Нестихващо "ура". Безспирно „ура“, което излиза из дълбините на душата. Носи се като вълна. Народ се тълпи от всички страни и всеки гледа да помилва с ръка войник, оръдие, каквото и да е. Сякаш не вярва на очите си, сякаш иска посредством осезанието да се увери, че това не е някакъв сън, някаква измама на зрението, а истина, действителност.

Плачат и чужденците. Плачат англичани, американци немци, Целият чужд печат е представен тук.
- Как е могла да се търпи такава неправда? Как е могло всичко това!
- възмущават се англичани.
Баблен, кореспондентът на "Хавас", ми шепне:
- Трябва да го призная, никога не съм виждал нещо подобно, никога не съм
предполагал, че мога да видя.
Обяд. През всичкото време младежта на Добрич шествува пред ресторанта, в който обядваме. Но това не са софийските шествия. Не се нагьрбвам да описвам и тях. Измъкват генерала, измъкват Дора Габе, Багряна Пенакова и ги понасят на ръце. Луда радост.
Не съм в състояние да издържа повече Не съм от камък, а от нерви. Те не издържат. Пет дни не знам какво е сън. От вълнение. Една кола тръгва за Варна. Измъквам се незабелязано, хвърлям се в колата и се понасям към Варна и от там за София. Отказвам се от Силистра, от всичко онова, което има още да се изживее. Не съм в състояние да го понеса Има скърби, които не се понасят, но има и радостни вълнения, които не се издържат.
...

В Народното събрание речи от председателя Логофетов, реч от министьр-председателя Филов. Всичко това може да се намери във всеки вестник от тоя ден. Спогодбата от Крайова бива одобрена без разисквания. Заседанието се вдига. Депутатите гръмват "Шуми Марица". Пеят всички в хор. Пеят с тях журналистите, публиката от ложите. Свършват химна и започват "Боже, Царя ни пази“.

За момент е забравено всичко, мъката за ония наши българи от Северна Добруджа, които ще трябва да напуснат огнища от векове, недоволството.
Ден на истинска радост, на всенародно тържество, непомрачено от нищо. За миг, за ден, всичко онова, което е в състояние да помрачи общата радост, е заключено някъде в душата. Утре може би ще отключат това кътче, за да дадат простор и на онова, което става там, но на тоя ден всички изживяват с несмущавана радост голямото събитие.

Въпросът за изселванието се поставя на втория ден. Говори по него Никола Мушанов. Сесията се закрива. Държат тя да остане историческа и поне веднъж в дневниците на Народното събрание, поне в една от неговите сесии, още от учредителното събрание в Търново, да няма критики, огорчения, нападки. Закрива я министър-председателят Филов с къса реч:

" Макар тази сесия да беше много къса, тя ще остане историческа поради значението на въпросите, които се разгледаха в нея. Считам се особено задължен да ви благодаря за начина, по който вие изказахте обединението и сплотеността на народното представителство, когато имаше да се разрешава един въпрос от такова голямо национално значение.

Нека се надяваме че това единение и тая сплотеност ще продължават да съществуват и занапред между нас, за да може правителството, с подкрепата на народното представителство, да се справи с големите още задачи, които му предстоят."

Септември, 1940 г.

Откъсът е от книгата "Стефан Танев. Дневник" . Снимките са от сайта "Добруджанският въпрос".

Няма коментари: