Илинденският подвиг

Христо Силянов*

Илиндень е великъ подвигъ на малъкъ народъ. И великъ екзаменъ.

Великъ подвигъ, защото е мѣрило на бързината, съ която македонскитѣ българи узряха за организирано масово възстание. Малкиятъ народъ, пренебрегнатъ и онеправданъ отъ авторитѣ на Берлинския договоръ, излѫчи отъ себе си големи личности, които го подготвиха за борба срещу турската тирания, съ помощьта на една революционна организация, въ много отношения първа по рода си. По продължителность на своето сѫществуване и по дълбокия преломъ, който извърши въ душата на народа, тая организация нѣма свое подобие въ освободителнитѣ борби на другитѣ народи. Тя раздруса душата на македонския робъ, превъзпита го, вдъхна му ненависть къмъ робията въ всички нейни отвратителни прояви, закали волята му и я подчини на една сурова самодисциплина, направи отъ него фанатиченъ пазитель на тайната и рицарь на твърдостьта срещу всички пъклени изобретения на турския инквизиторски гений.

Ако Вътрешната македо-одринска революционна оранизация бѣше постигнала само това духовно прераждане на роба, нейното дѣло пакъ би останало съ историческо значение за Македония. Но тя направи нѣщо повече: въорѫжи рѫката на осъзналия се робъ и го изправи срещу цѣлата империя на султанитѣ. Тя сътвори Илиндень.

Илиндень е страшниятъ екзаменъ, на който биде извиканъ македонскиятъ българинъ следъ десеть годишенъ революционно-възпитателски трудъ. Рѫкопашнитѣ боеве надъ Карбуница въ Кичевско и при прохода „Слива” въ Крушовско, епичното сражение надъ Апоскепъ, за което съ такава гордость пише скромниятъ, но примѣренъ борецъ Стерйо Стерйовски въ своя дневникъ, отбелязватъ трънливия пѫть на подвига, изминатъ отъ покорния, раболепния, обезличения македонски чифлигарь, който по бегова милость живѣеше върху бегска земя.

[+/-] ...виж целия текст

На Илинденското възстание липсваше много отъ онова, което бѣ необходимо за да му осигури пъленъ успѣхъ — ако изобщо може да се иска отъ едно възстание, неподкрепено отъ външна въорѫжена помощь, да постигне изведнажъ и изцѣло гонимата си цель. По причини изложени до тукъ, възстанието не бѣше повсемѣстно. Цѣлата организирана область извади 14,000 въорѫжени борци — около 12,000 въ Битолско и Одринско и около 2,000 въ другитѣ революционни окрѫзи — т. е. много по-малко, отколкото можеше да даде. Това бѣ една войска отъ селяни съ всички технически несъвършенства и психологически дефекти на войска, съставена отъ ирегулярни борци: слабо или почти никакво бойно обучение, липса на строй и военно възпитание, духовна зависимость отъ семейството и отъ поземелната собственость, духъ силенъ, но „който обикновено се изпарява предъ грозотиитѣ на борбата”. „Нашитѣ хора не държатъ както трѣбва нападателно поведение”, — оплаква се въ едно събрание на Главния щабъ Борисъ Сарафовъ. Възстанишката войска се командуваше повече отъ доморасли стратези и тактици, често и отъ импровизирани войводи, у които събразителностьта и разумътъ замѣстваха липсата на специална военна подготовка и бойна практика.

На тая необучена войска, въорѫжена главно съ пушки „Гра”, въ нѣкои райони (Одринско и Разложко) и съ кримки, Турция противопостави 200 хилядна модерна армия, въорѫжена съ репетиционни пушки „Маузеръ” и разполагаща съ артилерия и кавалерия.

При тия недостатъци, обаче, възстаницитѣ притежаваха въ предостатъченъ размѣръ онова, което обикновено съставя сѫществения елементъ на едно народно движение, заслужваще да носи името възстание: вѣрата, възторгътъ и самопожертвувателностьта. Благодарение на тоя елементъ, възстанието, макаръ и ограничено въ сравнително малка часть на Македония, можа да се разрази внезапно и съ буенъ нападателенъ устремъ, като увлѣче не само българитѣ патриаршисти, но и едно чуждо племе — власитѣ. Постигнатиятъ ефектъ — паническата уплаха на турцитѣ, внесеното безредие въ функционирането на съобщенията и на държавнитѣ служби и спечеленитѣ съчувствия на мѣстната християнска маса — даватъ всички основания да се заключи, че едно повсемѣстно възстание, комбинирано съ въорѫжената намѣса на Княжеството, би успѣло да сломи турската въорѫжена съпротива.

Ограничаването на възстанието само въ Югозападна Македония направи, наистина, безмѣрно трагично положението на възстаналитѣ. Но тъкмо това обстоятелство, че възстанаха най-отдалеченитѣ отъ България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характеръ на движението противъ турската тирания. А гръцкитѣ пушки на възстаналитѣ въ Битолско — тия пушки, доставяни съ еднаква мѫка и еднакъвъ рискъ на мѣстото и отъ самата Гърция — обезсилиха всички злонамѣрни опити да се представи Илинденското възстание като акция инспирирана отъ официална България.

Възстанието въ Битолско и Одринско бѣше масово. Цѣлиятъ народъ се дигна на кракъ и свърза сѫдбата си — животъ, имотъ и честь — съ изхода на борбата. Никое друго възстание на Балканитѣ не струва въ такова кѫсо време толкова много опустошения и невинни човѣшки жертви. Въ лицето на възстаналитѣ македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Турцитѣ смѣтаха, че изкореняватъ общата българска опасность за владичеството имъ въ Европа, когато изливаха върху тѣхъ своя гнѣвъ, набранъ отъ редъ години, спрямо цѣлия български родъ. Ето защо Илинденскиятъ подвигъ е не само най-висшата точка на борческото напрежение въ Македония, но и изкупителна дань на общия български стремежъ къмъ свобода.

Неговото значение не трѣбва да се мѣри само по постигнатитѣ политически резултати — Мюрцщегскиятъ реформенъ проектъ, който далечъ не отговаряше на понесенитѣ човешки и материални жертви, но който всетаки представляваше сериозно начало на европейска намеса и на европейски контролъ, макаръ и недостатъчно ефикасенъ, въ Македония. Още по-погрѣшно би било да се преценява Илиндень презъ призмата на угнетени преходни настроения, защото Илинденското възстание не е последната дума на македонската борба, а само завършекъ на една фаза въ дългия и незавършенъ още процесъ на освободителното движение. Неговото трайно и неуведаемо значение се опредѣля само спроти мѣстото, което то заема между най-мощнитѣ прояви на българския националенъ духъ, а именно: наредъ съ Шипка, Сливница, Люле Бургасъ, Одринъ, Тутраканъ.

Въ пламъцитѣ на опожаренитѣ села не изгорѣ духътъ, който сътвори Илиндень. Тоя духъ възобнови разорената область и възстанови съ удивителна бързина моралнитѣ сили на македонскитѣ българи, за да посрѣщнатъ и победятъ нови страшни напасти и разочарования. Тоя духъ и днесъ крепи надеждата на Македония за по-добри дни.

Тоя духъ — безсмъртно наследие на Илинденския подвигъ — е най-скѫпия приносъ на Македония въ общата национална история на българитѣ.

Откъс от Освободителните борби на Македония, том I от 1933 г.

* Христо Иванов Силянов (1880 - 1939 г.) е български въстаник, поет и мемоарист. Участник в Илинденско-Преображенското въстание, което документира в най-известния си труд „Освободителните борби на Македония“ (в два тома).

Завършва Софийския университет със специалност история и след това специализира в Швейцария. Работи като учител, после преминава в нелегалност и се включва в четата на Марко Лерински. Избран за секретар на конгреса на Петрова нива на 28 юни 1903 г. Взима участие в боевете за освобождаване на Василико и Ахтопол. През 1908 става допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. По време на Балканската война е активен в Костурско. След въстанието се установява в София, където развива журналистическа и публицистична дейност. В периода 1931-1932 г. е председател на Дружеството на столичните журналисти. Сътрудничи на голям брой печатни издания. Членува в Македонски научен институт, където е и подпредседател. Синът му Евгени Силянов (1907-1998) е изтъкнат български журналист и дипломат.