За Любен Каравелов

Пейо Яворов

Няколко едри имена сред едно безименно множество ратници за свободата на шесть милиона роби - ето кое дава опредлена физиономия на българската история, презъ цялата трета четвър­тина отъ едвамъ изтеклото столетие. А между тия имена първо място трябва да заеме името на Любена Каравеловъ, който главатарствува тогавашната бъл­гарска революционна интелигенция и ръководи нейните борби, почти отъ начало, почти и докрай, съ трезвина и политическа далновидность — наистина удивителни за своето време.

Няколко крупни светила на едно огнено-кърваво небе въ робска нощь, адски бурна следъ ве­кове затишие, — ето кое приковава нашите погледи върху епохата преди сравнително ясното време, което настъпи за половината български народъ, заедно съ последната четвъртина отъ миналия векъ. А между тия светила, трябва да признаемъ, Любенъ Каравеловъ е слънце, което се възема на тогаваш­ния страшенъ български небосводъ, и осветява вратоломните пътища на епическия освободителенъ подемъ съ великолепна и незасенима отъ никакви облаци светлина.

Любенъ Каравеловъ е роденъ въ далечното за насъ време, когато хвърлениятъ отъ Отца Паисия лъч въ заспалото българско съзнание се бореше още съ мъгли, които, напластени презъ цели векове,изглеждаха каточе никога няма да се раздигнатъ. И той минува своето детинство и първи юношески години въ родна копривщенска среда, съ Хаджи Генчовски моралъ и дядо Любеновски понятия, споредъ които човекъ живее подъ небето за едната „честь" на сития коремъ и за угодното Богу раз­нообразие, което прави, като християнинъ, съ „безверника" турчинъ. Християнинъ, за когото светов­ната стълба има само две стъпала: едното — на селянинъ т. е. земледелецъ, скотовъдецъ или простакъ българинъ, и другото — на гражданинъ т. е. търговецъ, сарафинъ, или благороденъ г р ъ к . Съ твърде чести отклонения, като лют кеседжия въ планината, или пунгашъ по широки пътища...

[+/-] ...виж целия текст

Родителите на порасналия Любенъ, твърде състоятелни, поискватъ, естествено, да направятъ отъ него „човекъ между хората" и той изрежда въ една-две години най-различните митарства на възможната за роба сполука. Изпратенъ въ Пловдивъ, разсадникъ въ онова време на фино гръцко възпитание и образование, той чисти наргелето на киръ Яни, аристократа съ дълги каравани, и учи езикътъ на боговете — и на фанариотитъ — за да плюе съ отвращение върху всяко гръкоманство презъ цялъ животъ. Изпратенъ въ Одринъ, тогавашенъ центъръ на школуване по цветущия абаджийски занаятъ, той стои съ подвити нозе подъ ниската терзийска стряха, и троши въ безотчетна досада иглата между пръстите си. Изпратенъ въ Цариградъ, широко поле на търговска знатность и лесна сарафска печалба, той пъди, съ конска опашка въ ръка, мухите изъ някаква бакалска кантора и псува съдбата, въ парлива мъка богъ-знай по какво. Но при всички тия несгоди, крилете на младата и и буйна душа оставатъ здрави и непокътнати. И тия криле отнасятъ Любена въ Москва, същи Йерусалимъ за българските младежи, които успяваха да погледнатъ по-далеко отъ своите бащи.

Руското правителство, гонейки политически цели, оказваше най-голямо покровителство на южните славяни, които отиваха да дирят наука и щастие при братския народъ. Характерно е, че Любенъ отминува съ равнодушие отворените за него врата на московското военно училище и се хвърля въ шумотевицата на писателствуващето босячество. И то — само една година подиръ стъпването на руска земя; — за да послужи на своя народъ.

Копривщенскиятъ балканъ може би е навявалъ, съ хайдушката си пъсень, въ душата на Любена, като дете, смътни блянове за някакъвъ щирокъ размахъ по воля. Пловдивски, одрински и цари­градски блъсканици въ живота може би са открили на внимателния юноша всичкия ужасъ на робския български животъ, за да раздухатъ въ гърдите му огъня на една непосредствена болка за угнетения, на една непримирима омраза къмъ угнетителя. Освенъ това, трябва да отбележимъ и треската на духовно и политическо свестяване, която беше обзела народът ни тъкмо по това време. И утилитаристическата руска мисъль отъ шестдесетте години — мисълта на протестъ и горещъ позивъ къмъ борба въ името на доброто и правдата — насочва въжде­ленията и определя пътя на младия българинъ.

Презъ тия години Раковски групираше вече около себе си емиграцията, жадна за народна ра­бота. Но той беше съвсемъ далечъ отъ една категорично-революционна постановка въ принципите на своята деятелность. Хайдутството все си оставаше най-смелия протестъ на потиснатия срещу потисника. И утопичните мечти на дипломатическа основа, за лесно придобита свобода, все още мамеха робските надежди.

При тия обстоятелства Каравеловъ съзнава, че българската нива очаква само желязната воля и умелата ръка на добрия работникъ. И той се от­казва оть неколкогодишната си роля, да проси чрезъ перо руското обществено съчувствие, което, при тамошнитв условия, едва ли би помогнало съ нещо особно. Каравеловъ напуща Русия, за да се установи, следъ година-две скитане по сръбско и маджарско, въ Румъния, дето застава на чело на емиграцията. Тукъ вече неговата проповедь бива насочена да подготви робите за единъ въораженъ протестъ срещу владетеля и да предизвика, посръдствомъ страхътъ отъ общоевропейски заплитни, намесата на великите сили и разрешението на осво­бодителния въпросъ. И той създаде строго опре­делено българско революционно движение, като възпита цяла плеада идеални апостоли на българ­ската революция. Знайно е за всички, Ботевъ и Левски бъха Каравелови ученици.

Прочее, ний дължимъ на Каравелова може би най-хубавитъ страници въ новобългарската история. И като знаем, при какви условия, съ какви средства трябваше да работи тоя човъкъ, оставаме смаени предъ неговия титанически подвигъ. Но Каравеловъ имаше една свята цель: освобождението на българския народ; - единъ великъ идеалъ: възкресява­нето на българското племе.

Родната къща на Любен Каравелов в Копривщица

А къмъ борба за достигане своята цель, Каравеловь бъше вдъхновяванъ само отъ любовь спрямо народа, на чието дело служеше. Любов твърде реална, - една органическа свързаност съ хилядитъ и милиони човеци, която придава на общите интереси някаква съвсемъ лична топлота. И която няма нищо общо съ книжния, много пъти фалшивъ
дългь, защото, като страсть и благороденъ егоизъмъ, тя е самата човешка природа.

Къмъ усилие за осъществяване своя идеалъ, Каравеловъ беше вдъхновяванъ отъ амбицията на просветения човекъ, да изправи и своя народъ предъ олтаря на общочовешката култура. Амбиция твърде възвишена, — единъ светълъ национализъмъ, който осмисля и най-лудите жертви, направени въ негово име. И който няма нищо общо съ грубия шовинизъмъ на тълпите, защото, като пружина за надпреваряне и процъвтяване, той служи само на прогреса.

И тая Каравелова цель, и тая Каравелова идея — своята цель и велика идея — упражняваха строгь, понякога и жестокъ мораленъ контролъ върху всяко тогавашно, макаръ и най-невинно, българско дело и слово. Те играеха първостепенна, или по-
добре изключителна роля въ най-различните области на тогавашния български животъ. Те бяха, както е всякога при велики моменти въ живота на народите, съединително звено за всички български усилия.

Обаче Каравеловци слезоха отъ сцената, за­щото обстоятелствата измениха на тяхната предвидливость. Българското дело, безъ да изгуби своя революционенъ характеръ, като недовършено, поиска нови работници. Но тия последните се явиха като гробари на сватба.

И ако бъдехме кадърни да оценимъ Каравелова както трябва, въ неговото чувство и въ него­вата мисъль, — само тогава бихме усетили всичкия укоръ, който се таи за насъ въ неговото име. Но той почти не съществува въ нашия храмъ, понеже има нещастието да умре на мирно домашно легло. Както не би съществувалъ и Ботевъ безъ куршума на турския башибозукъ. И Левски, безъ въжето на Кючук-Саид паша.

Така преди две хиляди години на тълпата беше нужна една Голгота, — за да боготворимъ днесъ Исуса Назарянина. И ако се признае, че хри­стиянството е услужило на цивилизацията, Юда би ималъ право на дял от признателностьта ни къмъ великия учитель...