понеделник, 6 октомври 2008 г.

Македонската борба

Пейо Яворов

Онова само, което никога не се е раждало, само то не умира; онова само, което никога не се е на­чевало, само то не се свършва.

Роди се зарадъ насъ поганска тирания въ не­щастни времена, та вeка ли ще бъде?
Почна се зарадъ насъ робска мжка въ черни дни, та няма ли да свърши? Умря тиранията за Гърция, за Сърбия, за Ру­мъния, за родна България — за Македония ли няма да умре? Свърши се мъката за гърци, за сърби, за румъни, за горно-българи, за македонци ли не ще се свърши ?

Няма човекъ, старъ или младъ, мъжъ или жена, по хубавата и широка наша бащиния, който да не ляга и става съ едничка мисъль на чело: свобода, съ една дума на езикъ: борба!
Това повсеместно възбуяване на народния духъ не е ли една буреносна стихия, която ще помете отъ нашите села и градове чалмоносната неправда?

Близо десеть години са отъ какъ съзнахме ний спасителната истина, че трябва да оставимъ настрана сънищата за каква да е помошь отъ някоя външна сила; десеть години са отъ какъ видяхме ний, че трябва да се надяваме на себе си и само на себе си ; десеть години са откакъ се готвимъ ний за една велика саморазправа съ вековния нашъ угнетитель.

И десеть години се боримъ неустрашимо!

[+/-] ...виж целия текст



Всеки връхъ на китните македонски планини, ако би могълъ да приказва, ще разкаже на света подвига на някой нашъ борецъ; всеки шумакъ по равните македонски поля, ако би могълъ да се раз­гърне, ще открие предъ хорските очи гроба на някой славно загиналъ нашъ герой. Пълни са Битолски, Скопски, Солунски и др. зандани, пълни са и всички анадолски крепости съ мъченици, които са сложили всичко драго, всичко мило, всичко скъпо предъ олтаря на общото дело.

Безъ да се стряскаме, безъ да се плашимъ ний сгъстявахме своите редове, ний усилвахме своята организация и вървяхме напредъ, докато се изпра­вихме лице срещу лице противъ цариградското кър­ваво чудовище, готови да му нанесемъ последенъ смъртоносенъ ударъ.

Турчинътъ мисли да ни залъже съ някакви смешни реформи като тия: „на гяурина гяуръ да не се казва вече, да се назначаватъ и християни на заптийска служба" и пр. — мисли да ни залъже той съ такива глупости, дано скръстимъ ръце и му дадемъ покой. — Ялови надежди!

Народътъ добре цени султанските милости и добре отговори. Хората навсякъде високо се изсмяха на „реформите", и почти никъде не се намери лудъ някой да се излъже, гладенъ за 50 гроша заптийска заплата. Крайно похвално са постъпили мухтарите въ Битолско, — повикани въ конака да посочатъ лица, които биха могли да бъдатъ назначени за стражари, те отговорили на валията: "Всички мжже, които са годни да изпълняватъ заптийска служба, са въ затвора, освободете ги и тяхъ назначете на Царска работа". Валията останалъ като попаренъ.

Каква смелость у раята! Затова пъкъ турцитъ, тия същите турци, които до вчера ни правеха виновни дори и за това, че сме се били греели на божието слънце, днесъ — трепетни и бледни — очакватъ края на гнилото си царство. Право е казалъ единъ мъдъръ човекъ: „Поискашъ ли да се освободишъ, ти си вече наполовина свободенъ".

А не е далече и деньтъ, въ който свободата ще грейне и надъ нашата потопена въ сълзи, обляна въ кърви родина. Ехото на нашите борби се раз­нася далеко по света и всички по-големи държави се занимаватъ съ нашия въпросъ. И Русия, и Австрия, и Франция, и Англия повярваха вече въ нашата сила и се боятъ отъ въстанието, което тъкмимъ да направимъ. И всички вече говорятъ, че ний заслужваме свободата си, всички вече наблягат да ни се даде тая свобода. Не бяха на вятъръ до днешните ни жертви, не бяха на халось доднешните ни уси­лия. И ако миналото е добъръ урокъ за настоящето, нашата минала работа, съдена по нейните резултати, които имаме на лице отъ нея, трябва да ни бъде нещо повече отъ урокъ.

Денонощниятъ, упоритиятъ, самопожертвувателниятъ трудъ ни направи плашило за ония, що кре­пиха разкапана Турция, която ний раздрусахме отъ основа. И колкото повече усилваме нашата работа, толкова по-страшни ще бъдемъ ний за чужденците, които щат-нещат ще продължаватъ да се зани­маватъ съ насъ. Колкото по-решително нанасяме ударъ следъ ударъ на турската държава, толкова повече ще я разклащаме, докато я направимъ чисто и просто едно гнило дърво, което да бъде пова­лено при първото избухване на бурята народна. А тая буря не може да бъде друга освенъ оня последенъ моментъ на дългата наша деятелность — моментъ който ще бъде нареченъ отъ историята все­народно македонско въстание.

И тъй, нека знаемъ длъжността си: работа безъ страхъ!

Нека видимъ своя пъть: всякога напредъ!

Нека помнимъ и целта си: свобода или смърть!

в . "Свобода или смърт", брой 1—10 февруарий 1903 г.

Няма коментари: