Трогателни надежди

Христо Ботев

На секиго от нашите читатели са памятни годините 1867 и 1868. Но тряба да е живял човек в онова време в Румъния, тряба да е бил участник или свидетел на онзи революционен возторг и на оние трогателни надежди, които въодушевляваха тогава нашата емиграция, за да може да си представи какви буйни сили загинаха, за да заключат първият период на нашите революционни стремления и за да оправдаят погрешките на Раковски и на съвременният с неговата смърт Български революционен комитет.

Това време не е било отдавна, но оттогава и досега нашата емиграция е прекарала цял един ред нещастия и несполуки, които са затемнили возпоминанията за тая светла минута и които са ни довели до положение да скърбиме за пропуснатият изгоден случай -да се произведе всеобщо въстание на Балканският полуостров. Кой не знае в какво положение беше Турция и нейната войска във времето на Критското въстание и в какво настроение бяха духовете на нашият народ после издаванието на знаменитият мемоар към султанът. И тогава Турция беше заплела конците на своите финанции, и тогава тя имаше войска гола, боса, неплатена и при това без никакво ново оръжие, която трябаше да се трупа в Кандия и на границите на Гърция; а българският народ при първият ентусиазъм, който му вдъхна мемоарът и четите на Панайота, на Желя и на Филипа Тотя, беше готов вече да скочи и да поддържа исканията на Комитетът. Но Комитетът или не знаеше какво искаше, или се уплаши сам от своите искания. Когато четите бяха вече в Балканът и когато тираните, после катастрофата при Върбовка, бяха захванали вече да бесят нашите комитетски мъченици, отсякъде из балканските села и градища се готвеха чети от 50-60 души и отсякъде тие чети искаха да се присъединят с „въстаниците" и да излязат на открита борба.

Но войводите, които, според техните думи, нямаха инструкции от Комитетът да вдигат бунт, а считаха своите подвиги просто като едно заявление против неизпълнението на мемоарът, връщаха тие самоволни жертви на народът и се ограничаваха само със защита на своят път към Сърбия и към Дунавът. Четите се върнаха и Румъния, в която българският народ търсеше своите месии, се напълни с хиляди самоволни и несамоволни изгнаници, които секи час и сяка минута бяха готови да прецапат Дунавът и да потърсят своето щастие. Но Раковски, който в подобни случаи знаеше да се възползува, беше вече отишел при обесените; Комитетът, който така ясно блясна на нашият политически хоризонт и който беше готов да се срещне с безжизненият полумесец, свърнал беше от орбитата си и, пръснат, съществуваше само в няколко самосветни останки, които и даваха направление на нашите млади и жъдни за деятелност сили.

Една част от изгнаниците се изпроводиха в Сърбия, за да съставят Българската легия, за да бъдат бити и изгонени и за да послужат на Михаила да изпъди турците из Белград; а другата, която предпочете да работи с наднина и да пее своята марсилеза по кръчмите, остана в Румъния и, групирана около своите войводи, чакаше денят на народното отмъщение.

Настана пролетта 1868; войводите захванаха да се съвещават помежду си, пуснаха се да търсят средства за въоружавание и да сортират своите отбор решителни юнаци; возторгът беше в своят апогей, силите бяха грамадни, обстоятелствата благоприятни, границите и от двете страни на Дунавът незапазени... Не достигаше само едно: нямаше Раковски да изкове от камък или от дърво пари и да оправдае своето мнение, че и с вънкашни чети само може да се произведе революция в България; нямаше и Комитетът да приложи на практика барем тоя параграф от своята универсална програма. Като наследници на единът и на другият, в челото на емиграцията се въртяха няколко души подозрителни и неспособни личности, които бяха или политически, или литературни спекуланти. Касабов и Войников издаваха в онова време -първият „Народност", а вторият „Дунавска зора", но и единът и другият бяха чужди на емиграцията, чужди на политическият вопрос. Единствени деятели бяха тогава войводите Хаджи Димитър, Караджата, Жельо и Филип, от които секи един имаше около себе си по 200 или по 300 души юнаци. Не оставаше друго нищо, освен да се въоружат да минат и в бързината на светкавицата да изведат народът из леглото на робството. Три-четири чети с по 200-300 души можеха да направят това. Но срам и укор на нашите богати патриоти, срам и укор на сичката наша емиграция, срам и укор на сичките оние, които така пламенно и самонадеяно захванаха делото и които така прозаически и така безславно извикаха: „пасо!"

Филип не можа да намери пари да въоружи четата си и, преследван от румънското правителство, принуди се да бяга из Румъния и да търси пенсия и земя в Русия; Жельо биде излъган от одеските просяци-патриоти, от белградските безчувствени философи и от браилските щедри на думи спекуланти и, задържан от румънската полпция не можа да премине и да отдаде последният дълг на отечеството си. „Цели 20 години - говореше тоя осакатял от рани юнак - аз не съм прекарал лято под керемида, а сега, по причина на нашите патриоти, тряба да лежа във влашките хапусхани! Ако ме не бяха излъгали тие патриоти, че ще да ми дадат пари за оружие, то аз щях барем с 20 души хайдуци да премина!"

Един само Хаджи Димитър, „Черното хлапе" и Ванката можаха да намерят пари и без ничия помощ, а напротив при множество завист и преследвания, да преминат Дунавът и да осъществят идеята на Раковски, идеята на своите решителни юнаци и идеята на сичкото свое собствено съществование. Тие изгинаха като левове, но после ураганът, когото произведоха от Русчук до Хаинбоаз, настана мъртва, глуха и страшна тишина, както отсам, така и оттатък Дунавът. „Да чакаме - извиках нашите патриоти. - Видите ли, не било още време за бунт: народът не въстана. Чакайте да го просветиме и да го образоваме, пък той сам ще да усети какво му не достига и какво тряба да прави." И чакахме ние цели седем години, а в това кратко време народът и неговите изгнаници страдаха, плакаха и преброиха още няколко стотини свои жертви. Идеята на Раковски и на комитетът се показа несъстоятелна. „Трябва отсреща да се работи, а не тука" -казаха едни и захвана се вторият период на нашите революционни стремления. Ние ще да разгледаме и тоя период.

в. "Знаме", г. I, брой 21 от 6 юли 1875 г.