четвъртък, 9 юли 2009 г.

Вътрешната революционна организация

Христо Ботев

После 1868 година, т. е. после подвигът на Петрушанският херой, политическата атмосфера в Румъния се промени и термометърът на нашият революционен дух захвана от ден на ден да спада. Най-напред студеният вятър, който повея от страната на румънската консервативна или така наречена бяла партия (и който, да кажеме в скобки, беше начало на днешното безотрадо положение на румънският народ), има твърде лошаво влияние на мозъците и на нашите хамелеони-патриоти.

Едни от тях, разочаровани от това, че народът не посрещна своите синове с такова също самоотвержение, с каквото тие отиваха на заколение, заключиха, че народът още не е готов нито за бунт, нито за свобода; други, доволни от това, че святата кръв на нашите мъченици реши черков­ният вопрос и даде повод да се пръсне слух, че на българският народ ще да се дадат някакви си дуалистически правдини, повярваха, че само чрез просвещението или, по-общо да ка­жем, чрез мирният прогрес ще могат да извлекат народът из тинята на робството; а трети, на които и съвестта, и убежде­нията в много отношения приличат на гол кожух, който в дъждовно време се обръща с козината навън, уплашени от преследванията на румънското правителство, което можеше да им побърка алъш-веришът, скриха се в своите кантори и дюкяни и с ендезетата в ръка захванаха да приказват за своя преминал патриотизъм.

Така числото на нашата революционна партия отсам Дунавът се ограничи само с „вагабонтите", които, обречени на доброволна нищета, не продадоха своите страдания, за да заборавят страданията на своето отечество! Тие, които дадоха четите на 1867 год. и които напоиха караисинските полета с кръвта си в 1868 г. - тие само не измениха своите убеждения и тяхното само знаме не избеля от дъждове и от ветрове. Едни от тях останаха в Румъния и с вяра, надежда и любов чакаха и чакат денят на народното отмъщение, а други, като апостоли на новото учение, тръгнаха из България и захванаха да проповядват словото на техният бог свобода. Кръвта на техните другари не беше още изсъхнала, и те, като показваха на нея, твърде скоро се увериха, че народът не посрещна своите синове не затова, „че Хаджи Димитър се не появи извътре, а дойде навън", както казва „Българският глас" на вторият български революционен комитет, а затова, че тие, които освободяваха тогава България в кафенетата и в меха­ните, се не погрижиха, ако не да приготвят, то барем да известят народът за това както тряба.

Лесно е да каже човек, че подвигът на Хаджи Димитра не намери съчувствие между народът, но невъзможно е да потвърди това с факти. Напротив, ние виждаме, че тутакси после 1868 г. апостолите, като Левски и като Ангела Кънчов, в късо едно време покриха България с цяла мрежа револю­ционни комитети, които бяха следствие на съчувствието към революцията и с които народът указа на погрешните убеж­дения и на Раковски, и на първият революционен комитет, и на техните политически пигмеи-наследници. Народът показа, че без вътрешна организация е невъзможно всеобщо въста­ние с една или с две незначителни чети. Но и това убеждение на народът по-последните наши политически деятели в Ру­мъния го разбраха твърде изключително и погрешно. На основание на това, че народът се не обади на отчаяният позив на въстаниците в 1868 г., те заключиха, че секи един опит за въстание извън е не само безполезен, но и вредителен за народът, и затова деятелността на вторият български рево­люционен комитет се беше ограничила само в една пропа­ганда между народът, която ако и да имаше от началото добри и здрави основания, но диктаторските стремления на някои си и тяхното безмерно славолюбие и немарение я опошлиха и в късо едно време я доведоха до печалната со­фийска и хаскьоска катастрофа.

И действително, тая епоха е печална, защото освен загинванието на най-добрите народни деятели и освен многочислените скъпи и достойни за оплаквание жертви, тука загина плодът и деятелността на такива личности, които по своята активност и самоотверженост са апостоли редки на революцията не само в нашият народ, но и в другите много по-напреднали народи. Тая епоха заслужава особено внима­ние и ние ще да се повърнеме да я разгледаме колкото е възможно по-безпристрастно.

в. "Знаме", г. I, брой 22 от 13 юли 1875 г.

Няма коментари: