За П. Р. Славейков

Пейо Яворов

Ний няма да говоримъ много за поета Сла­вейковъ. Той е говорилъ, говори и ще говори самъ за себе си — чрезъ своите произведения. Шесте милиона хора са говорили, говорятъ и ще говорятъ за него — чрезъ неговите произведения. Доста са три думи:

Творчеството на Славейкова е творчество на единъ самобитенъ гений: израстналъ подъ ниската стряха на медникарския дюкянъ — той създаде единъ езикъ и кръсти една литература.

Поезията на Славейкова е поезия на една свята душа: живяль средъ маса безхарактерни роби — той запазва до край своето уважение и своята любовь къмъ брата-човекъ.
Песеньта на Славейкова е песень народна: няма палатъ и колиба подъ нашето българско небе, няма палатъ и колиба неогласяни, въ минута на ве­селие или сърдечна неволя, въ неговите радостни или тъжни напеви.

Ний ще говоримъ за оня Славейковъ, чийто животъ е билъ: „да бий, да буди и стряска"; — за оня Славейковъ, чиято биография е „историята на българския народъ, презъ втората половина на за вчерашното столетие";—за оня Славейковъ, който говори: „Като самоволенъ ратникъ за свободата на отечеството си, не съмъ ималъ и нямамъ другъ ръководитель въ това освенъ любовьта къмъ народа си".

Наистина, времето, когато Славейковъ излазя на сцената като общественъ деецъ, е било време само за бичъ, само за будене, само за стряскане.

Трябало е бичъ за оная паплачь, фанариотска гадь, която е плъзнала, въ името на Христа, подъ скъсаната риза на православния „хондрокефалосъ" и е пеела „Господи, упокоя" на всъка бъл­гарска съвъсть.

Трябало е будене за дълбоко заспалата пет­вековна рая, — за овцата, която е събличала по две кожи наведнажъ: една за топло на патрика, друга за меко на султана.

Трябало е най-после стръскане на тогавашните храни-боже по-будни хора, които са лапали мухи съ приказки върху „мурафетлика на ингилишките пампори", безъ да виждатъ черната пропасть, готова да погълне народа.

[+/-] ...виж целия текст

И Славейковъ попада тъкмо въ стихия за цар­ствените криле на единъ орелъ, — въ своя стихия!

Защото чукътъ предназначенъ да разрушава и гради, ръждясва безполезно — ако няма подъ себе си онова, което тръба да се разруши, и онова, съ което тряба да се изгради.
Славейковъ учитель и певецъ, Славейковъ вестникарь и проповъдникъ, — той е вездесъщъ, въ си­лата на една вездесъща дарба, той е всемогъщъ, въ силата на една всемогъща гениалность.

Учи ли млади и стари на онова, което сме били и тряба да бъдемъ, или пее за любовь и омраза, — пише ли, за малки и големи, върху онова, което е било и което не тряба да бъде, или проповядва борба и неустрашимость, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и знание.

Учи ли бедни и богати за онова, което е истинско и вечно, или пее за радость и мъка, — пише ли за гладни и сити, противъ онова, което е низко и недостойно, или проповядва вяра и самопожертвувание, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и умение.

Никога острата стрела на Славейкова не е па­дала, преди да удари померената цель.
Никога пламенната дума на тоя човекъ не е заглъхвала, преди да процепи слуха на спящия народъ. Никога праведното негово дело не е свърш­вало, преди да раздвижи целия български святъ. Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, епохата, презъ която Славейковъ стои на сцената като общественъ деецъ, е била епоха, историята на която е негова биография. Една епоха на духовно свестяване не може да не принадлежи на своя свеститель; една епоха на политическо възраждане не може да не принад­лежи на своя възродитель. Славейковъ е и свеститель и възродитель; — свеститель на Българизма, възродитель на България.

Той е онова крупно свътило, обкръжено отъ цяла плеада малки светила, подъ животворните лъчи на което е рътило зърното на днешна България. Защото преди петдесеть години имаше една маса-народъ, който говореше български, но се сра­муваше да се назове съ името на своите прадеди; — маса-народъ, който намираше за най-удобно да остави ума си на съхранение въ бърлогата на фенерските мечки, та да не му тежи въ петъчните залиси на „алъщъ-вериша"; — народъ, който молеше християнския Богъ за справедлива „баба" и блееше срещу Айя-Софи джамиси: „Падишахимизъ чокъ яша" !
Средъ тоя обезроденъ народъ издига своето знаме Славейковъ.

Той кръстосва широката своя татковина по на­правлението на всевъзможни ветрове, — да поучава,изучва. .. Той поучава съ миналото, за да отхвърли на­стоящето ; а самъ изучва настоящето, за да отгатне бъдещето.

Кажете на единъ народъ: това си бил! — и той ще се попита: какво съмъ азъ?
Кажете му още: въ бездна си ти! — и отго­ворете на въпроса: „какъ ще изляза" ?
Търсете философията на това, което е, въ онова, което е било; и смисъльтъ на онова, което ще бъде, въ това, което е.

Лъкътъ на Симеона порази бухала на Фенеръ; не беше ли това пророческиятъ сънь за Шипка?

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, периодътъ, презъ който Славейковъ действува на сцената като общественъ деецъ, е ималъ въ неговото лице необходимия самоволенъ ратникъ, преданъ на делото си единствено отъ любовь къмъ своя народъ.

Гърция, Сърбия, Румъния — те са били сво­бодни вече, когато България е стояла още яйце въ полога на времето — едно яйце, надъ което са подсмърчали въ недоумение хремавите орнитолози на европейските кабинети. ..

Мракъ и невежество, зло и неволя, — нищо, което да съблазни, да подграби: ето ви Бъл­гария, когато изпъква Славейковъ. Сънь и безволие, гнетъ и покорность, — нищо, което да насърчи и помогне: ето ви България, ко­гато продумва Славейковъ.

Имате ли оная прометеева искра, която се на­рича л ю б о в ь ? Ако я имате — правете чудеса! Защото тя е магия, която дава очарование на единъ подвигъ, и талисманъ, който осигурява една победа.

Всякога и всякъде, — и въ село, и въ градъ, и въ църква, и въ училище, и въ колиба, и въ дворецъ, — Славейковъ стиска попуканата ръка на своя братъ, той целува неговото потно чело, той прегръща неговите опрашени плещи.

Всякога и всякъде той върши това, което не може да извърши охтичавиятъ дребосъкъ на единъ качамашки аристократизъмъ, обгербованъ съ фал­шивите марки на живопризованите и мъртвоизпратените..

И нищо не е могло да сломи волята на Сла­вейкова.

И предъ никаква беда не е мигвало окото на тоя идеаленъ фанатикъ. Никакво съмнение не е намерило почва въ гьрдите на тоя гранитенъ великанъ.

Отъ къщата на баща си, когато напуща всичко, до пламъците на Стара Загора, когато спасява само главата си — Славейковъ върви смело и гордо въ избрания отъ рано пъть.

Отъ гръцката плесница, която опитва въ църква, за прочитане Отче нашъ по български, до тур­ския занданъ и до моралните изтезания презъ една черна минута въ новобългарския день — Славейковъ отстоява своята мечта.

Отъ скроменъ селски учитель, до славенъ всенароденъ водитель, отъ нищо и никакъвъ хлапакъ, до белобрадъ уважаванъ отъ всички старецъ, — отъ начало и до край Славейковъ върши безко­ристния подвигъ на беззаветната любовь...

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Има три имена въ новобългарската история: Ботевъ, Левски — и Славейковъ.

Ботевъ — оракулътъ на българската револю­ционна мисъль.

Левски — архангелътъ на българското револю­ционно чувство.

Славейковъ — апостолътъ на българското ре­волюционно дело.

Първиятъ бъше поразенъ отъ куршумъ, вториятъ беше задушенъ отъ бесило, а третиятъ изгоре медлено край жертвеника, предъ който беше свещенодействувалъ...

Три участи еднакво завидни.


За това, слава ономува:
— въ ръка съ оръжие,
който бди на своя постъ.
И —
Туй що старитъ зачнаха,
млади ще го вкаратъ въ пъть.. .
Уморените заспаха,
живите — те нека бдятъ.