Завръщане

Димитър Талев

Навлизаме в малката уличка, дето някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по-старият ми брат, който през тия двадесет и три усилни, кървави години не напусна родния край. На устата му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:

- Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние
всички сме тук, стари и млади, и децата, които се родиха по-късн0
- неизменно верни чеда на родната земя, на бащино огнище.

Отсреща, сред мъничкия площад, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по дървените порти наоколо. Чувам познати гласове в припряния детски говор - това не е ли гласа на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и с догоре пълни джобове зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамо.

- Къндак, жи'ти майка, дай да я подържа малко!

Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава на прага на
портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави; игли между пръстите й.

- Що се карате бре колобани? Ха играйте!

Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на горния кат са затулени негли със същите бели завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз след двадесет години, след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не се помръдват белите завеси - през тия двадесет години смъртта прекоси пътя на мнозина мои близки люде, стопани в тоя дом сега са други, чужди люде.


[+/-] ...виж целия текст

Прекрачвам стария протъркан праг - о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече по­койница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както някога - с шарена престилка и с запретнати ръкави да ме посрещне и да ме попита:

- Върна ли се, сине?

Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подка­рала нови листа. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбите са наоколо изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор все още стои издълбан надписът: „Тале П. Палисламов, 1889". Това е името на баща ми, благородните нови стопани на родната и къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис. Ето и градината с каменна ограда и там под навеса, хамбара и същия тайнствен по­лумрак, там се крихме в дъждовни дни и, сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:

- Иди учи, Димче, иди учи! Стига с тия гълъби от сутрин до мрак.

В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, както мама някога, и при­ветливо ни кани:

- Повелете, влезте!

Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри, алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софроние на коленете си. Тук седеше той когато заболя и веднъж каза на мама развълнуван:

- Видях там на клончето чудно птиче. Не съм виждал до сега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.

Около един месец по-късно, татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.

Но нека идем при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци заглъхнали завинаги в бащиния дом и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.

Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят не­подвижни в привечерния зрак, негли сега по-ярко блестят буйно разцъфналите се треви край гробовете, аленеят див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, низко над главите ни тъм­неят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена, и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка - без сълзи, без думи. По белия мрамор потрепва сяй от запалени свещи - светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е, може би, споменът незаличим за най-хубавата усмивка и топлия блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.

- За вас - чувам гласа на брата си - те скърбяха най-много, и мама и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.

А ние и двамата бяхме тъй близо - разделяше ни само непрео­долимата ненавист на потисника.

В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи, и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная - те няма да ме чуят, но нали са ме очаквали до последния си час, нали са копнели за мене с обич и скръб, в тия дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?

Покой цари над гробовете, свят и дълбок като ведрото родно небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми, разтуптяно, в помени светли, мисъл след мисъл се раждат мъдри и чисти, мо­литва смирена, благодарност стопля гърдите ми в тая тиха среща с милите покойници. Скърбях за тях, както и те са скърбяха за мене приживе, ала ето и болката стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове. Брат ми стана от ниската дървена пейка.

Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца... Нека ние живеем и умрем като тях.
Нека и ние... - повтарям в ума си и аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.

Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме на височинката над гробищата и оттук се разкрива необозрим простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето е селото на дядо ми, а тук, съвсем близо пред мене е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за този светъл привечерен час копнях двадесет години - цели двадесет години, цял един живот.

в. "Зора", 6.VII. 1941 г. Текстът е взет от книгата "Димитър Талев. Неиздавани страници", за която дължа благодарности на Георги Станков.