събота, 27 февруари 2010 г.

За "Строители на съвременна България"

Йосиф Хербст

През деня си между мои другари и близки познати ставаше реч за току-що излязлата последня книга на Симеон Радева. Аз я бях само попрелистил, от събеседниците ми малцина я бяха само видели, никой не беше я чел. Въпреки това, когато аз заявих, че ще пиша нещо за тази книга, чух закани, градуирани между вечната вражда и непоздравляването. Това трябваше да кажа, когато се наемам да въведа Симеон Радева в кръга на читателите на „Пряпорец", макар че в случая поемам отговорността само на оня, който въвежда една вече позната личност в известно за нея ново общество.

Готовността която извършвам този приятен за мен дълг, може да се мери само с голямата наслада от внимателното прочитане на книгата. Анонимно издадена, тя щеше веднага да наводни цяла България, но и такава, каквато ни се връчва, против нея ще бъде безуспешен всякаква conspiration de silence; навярно тя най-напред ще бъде четена от ония, що най-много я псуват, нея и автора й, ще четат и ще мълчат, ще мълчат и ще четат, а за да си отпочинат, пак ще запсуват. Хубава препоръка за една история — чувам вече мнозина да възразят. Но това ще да са тези, които не са навикнали веднага да правят разлика между история и историография; ще се сърдят и всички ония, които считат историята за бог знае каква наука, които искат непременно разстояние (от място и време) към събитията; ще се намръщят всички „епитропи", които са навикнали да не говорят нищо лошо за умрелите и които от страх всякога, овчедушно бъблят: „Сега не му е още времето да се разправят тия работи." Има хора от „историографическия еснаф", които ще се сетят, че Симеон Радев не е „свършил по историята", и ще го задърпат за косите, а книгата му ще разнищят, за да търсят метода му. Нека им спестя труда. Методът му е ясен и недвусмислен като шамар: не желае да бъде скучен. И цели 835 страници той майсторски изпълнява това...
нежелание. Има мнозина, които за голямо съжаление твърдят, какво само скучното и неразбираемото „сигурно" се е случило", и от тази гледна точка критикуват историята или по-добре историографията. Симеон Радев споделя и мнението на Prosper Me'rimee, ".който казва нейде: „je n'aime de l`historie due les anecdote.

Но самото заглавие на книгата издава метода му: Строителите на България! Той се занимава с личностите, ала като скептик не забравя да изтъква социално-психическите сили. Това са не строителите на България. Малки, големи X, У, Z, Стоян Драганов, Петкан. Да, но те не издигнаха българската държавна сграда в безвъздушно пространство, а сред две доста диференцирани обществени течения, които Радев изследва до първоизточниците им. Между тъй наречените строители има такива, които ни се представят като прости зидари: носили са само вар и тухли. Всички тия Радев не е поставил на никакъв пиедестал. Не стоят те по-далече и по-високо от мастилницкта му. Вярно е, че едни е рисувал с любвеобвилна четка, други просто е фотографирал, трети е карикатурил. В книгата срещаме хора, човеци и няколко мъже. Към тия последните той с вещина прилага рембрандовскпя маниер: виждаме ги осветени от оная страна, която е и тям, и Радеву най-благоприятна. Всички портрети обаче са ретуширани.

Той гледа на всички и на всичко в епохата, що описва, през темперамента на един националист, на един македонски българин и на един нерусоф
ил; на националист, който навярно във II том ще бъде вече стамболовист, на нерусофил, който може би, описвайки периода до 1894 г., ще се представи вече като русофоб; македонските си очила обаче едва ли ще свали и когато стигне в историята си до „днешните времена". Всеки от строителите на България се изпитва от Радева върху „македонския булижник" и след това го изкарва да позира или го настанява пред фотографическия апарат. Въпреки всичко това Радев ниже на верига историческите събития около тези строители и ако всяка верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка, то безпристрастният критик (на този последния според моето разбиране по е нужно безпристрастието, отколкото на историографа) ще трябва да признае, че историческата картина на България през царуването на княз Александра е пълна и точна. На всеки случай е поучителна и най-важното много интересна. Радев, бляскавият вестникар, най-много е помагал на Радева — историографа.

От редакционната си килийка, дето като никой друг е можал да наблюдава много човещини, той е занесъл със себе си в работния си кабинет на волен историограф много ценни помагала: във всяка редакция се пише историята на вчерашния ден, понякога по-мъчно, при по-големи неудобства и с по-голяма отговорност, отколкото историята на една цяла отминала епоха. Радевата книга ще има много читатели, защото ги заслужава. Ако тези редове поувеличат интереса към нея, ще считам, че това е най-малката услуга, която съм могъл да принеса за възнаграждаване на такъв един ценен, прилежен труд на моя отличен събрат.

В. „Пряпорец", бр. 49, 21 февруари 1910 г.

Няма коментари: