неделя, 23 март 2008 г.

Gloria victis! Слава на победените!

Стоян Михайловски
(1919 г., преди подписването на Ньойския договор...)

Мирът, който се предлага нам - мирът, който ни се налага - е мир чрез който българската именитост бива затъмнена и българската народност погазена.

Българският мир е мир противобългарски! Българският мир съдържа нещо ново в историята: язвително, отровно миротворство!

Ний очаквахме други мир - очаквахме мира на правдата, на честта, на братската солидарност, на живоносната просвета, на светлата обнова. Предлагат ни, налагат ни мира на неволята, на съсипията, на обезличението; предлагат ни, налагат ни мира на чернилото и на жалейката!

Ний очаквахме да видим изпълнени обещанията, давани толкова пъти преди няколко години; ний си напомняхме повсеминутно, приговаряхме онези тържествени манифести и програми които гласяха: „Всякой ще получи своето! Ограбени, сломени, онеправдани, обезнаследени няма да има вече! Пълната самостоятелност на всяко племе ще бъде зачитана като принцип свещен! Всеки народ ще има правото да формулира своето верую, да даде волен израз на своите социално - политически аспирации, да се самоопредели по един суверенен начин и да подкачи своята самоуредба! Всякакъв гнет, прикрит зад принципите на равновесието и хегемонията, ще бъде премахнат."Ний очаквахме договор основан на тези начала.

Предлагат ни, налагат ни договор - който е акт на унижение, на презрение, на посрамление, на изтощение, на разнебитване; предлагат ни да обявиме че нашето историческо битие се привършва за винаги с народно крушение; предлагат ни, налагат ни спогодба, чиито по-главни постановления гласят:

България ще бъде лишена от войска. България ще плати повече от два милиарда обезпагубване.

[+/-] ...виж целия текст



Предлагат ни и ни налагат договорен акт според, който нашата страна ще бъде: Окастрена териториално; обезоръжена завинаги; подложена на икономическо порабощение; постоянно контролирана от чужда власт, съставляваща държава в държавата...

И в тоя чудовищен международен акт ний виждаме нещо по-тъжно, по-трагично от обикновена проява на ярост и настървеност - нии виждаме необуздано българоедство, тържество на българомразие.

И действително, в договора сключен с Австрия се взе в съображение етническият характер на пограничните местности и се очертаха граници въз основа на принципа на народностите...

Наопаки, от нас, българи, отнемат земи чисто български, земи населени с българи; ведно с хилядите крави, бикове и овце - които ще трябва да предадеме - да подариме - на съседите си, задължаваме се да им предадеме и хиляди българи, наши братя, - сиреч, задължаваме се да отрежеме част от плътта си и да я поднесеме на ожесточенши българоеди!

Такъв е спогодителния документ под който ще се постави български подпис. Да, ний сме заставени да подпишем такъв акт. Но ке го подпишат ръцете ни. Сърцето ни няма да го подпише.

Нашият подпис под тоя документ ще трябва да се тълкува тъй: „Протестираме пред Божията правда против насилието и произвола на земните правдораздавачи!"

Пред страшната трагедия на българщината - пред това безпримерно проваляние от най-сияйните висини на прославата до най-тъмната яма на злополуката - нас обзема навремени, горестно възмущение; и тогава думи ялови­те, и тогава люти обвинителни слова бликат из устните ни...

Ние си думаме, тогава: „Както сме си послали, така ще си легнем! Всякой народ е автор на своята съдба!"

Ние си думаме още: „Подир читиридесет години разврат и разстройство, какво друго можахме да чакаме, освен срам и погазване?"

И това като си думаме ние грабваме перото, и почваме да пишем филипики. Филипики почваме да пишем ний - под гнета на тая мисъл че при големите национални сътресения, няма по-облекчителен жест от разгласяването на истината - чистата, светлата, безстрастната и безстрашна историческа ис­тина...

И хилядите вопли и стенания - и гордите истини, необомиро -логичните разсъждения и доводи- и лютите апострофи - и всичко що разклаща сега духа ни и сърцето ни - всичко това ний искаме, ний решаваме да го изложи-ме изцяло във филипиките си - и да се провикнем:

„Българското зло е едно: то се казва липсандрия, липса на човеци, безлюдица! Сполуките на един народ биват съразмерни с качествата и достойнствата на неговите велики водачи! За великите дела са потребни велики хора - защото велико дело не е друго нещо освен велика идея, велик разум и велик характер конкретизирани!

А велики хора ний нямахме никога - и ги нямаме и днес. Четиридесет години наред нашите властници и първенци бяха хора, които не обладаваха никаква дарба, никакво знание и опитност: тяхната психическа немощ роди нашето държавно изнемогване!

Да, най-лютият обвинителен акт против нашите държавници - това е историята на нашата провала - история която показва, че те не са притежава­ли това велико достойнство на държавния водач - умението да предвижда!

Когато България достигне да разбере тая велика социална истина, че в зародиша на всяка катастрофа има грешка и заблуда, тя ще подири грешни­ците и заблудените и ще ги намери между водачите на старите наши партии или, по-вярно, псевдопартии!

Българските войници са юнаци чудодейци, те извършиха последния кръстоносен поход на изток, те премахнаха от Македония тежко христонена-вистническо владичество; да, те са великани, те са титани; но до тях стои едно низко и мерзко човеченце което обезплодява подвизите им. Това низко и мерзко човеченце е българският политикан!"

О,не!

Тези думи не са думите които трябва да проечат днес в ушите на плачащите шест милиона българи!

Спри се, мило мое перо, борческо мое перо, честно и мъжествено мое перо, - спри се, перо жаднеяще за световна оправия и за научна истина -спри се - и избърши, и премахни думите които начерта по-горе...

Тези думи са прави, истинни, но синовната милост и почит трябва да дойдат преди истината!

Майка България лежи тежко ранена! Не е време сега - за нас, нейни бранители, за нас, нейни чада - не е време сега да си казваме горчивите истини в очите, не е време сега, пред тъжовното зрелище на нейните кървави рани да стреляме един против други с ядовити предумки и укори. Да, любо­вта е първата истина и трябва да дохожда преди всяка друга истина. Майка България лежи тежко ранена; тя има нужда сега - не от шумни разправии и словопрения - а от вселечебния балсам на любовта и милосердието...

Когато дойде време да се окопити и съвземе, когато дойде време да се изправи крепко на нозете си - тя ще ни поиска сметка - ний ще й дадеме сметка...

За сега почит и смирение пред нейните болки!бМайка България лежи тежко ранена. На колене, българи, на колене, деца нейни! Нека отрийме сълзите й! Нека я ободриме, нека я насърчиме, нека я утешиме, нека я съживиме. Нека й кажиме думи мили, думи синовни, думи светли и лъчезарни, думи живоносни и чудодейни. Нека й кажим думи що възкресяват думите на човешката мощ и слава, думите на божествената благост и щедрота!
Нека й напомним че тя е бивала - и наново ще бъде - галената отроковица на съдбата - нека я увериме, че ней е орисано да бъде носителка на просвета между всички славяни и носителка на правдини посред всички бал­канци...

Изправи гордо измъченото си чело, родино света, и с доверие издигни погледа си към сините простори.

Даки йонийди и сервиянци искат да ти дадат да разбереш, Българио всепресвешенна, че в политиката няма милост. Те правят заговор против тебе. Но тоя заговор ще се преобърне на приговор против тях. Бидейки опиянени от своите сполуки, те вярват в дълговековността на
неправдата, те вярват във вечността на злото. Тая дълговечност, тая вечност, са сенчици на преходен дим. Минах, дума божественият псалмист и видях тържеството на злотвореца, и отминах. И повторно минах - и не бе останала никаква следа от това тържество!"

И ти, превъзлюбена родино, един ден ще речеш:

"Дойдоха черни дни, настъпиха черни патила, погазиха ме черни зложелатели, налегнаха ме черни мисли и ядове, заживях черни години; и не се отчаях, и въоръжих се с крепка воля и търпение, и всичките тези черни обра­зи и черни видения минаха и изчезнаха безследно и развидели се най-сетне пред моите очи, алчущи за чист блясък и за трайна яснина!"
О, да, няма поражение за който вярва крепко в своето светло бъдеще -няма провала за който не отпада духом.

Не се отчайвай, прочее, родино мила. Народ победен на бойното поле не е никога окончателно разбит. Разбит завинаги е онзи, който завинаги е изгубил доверие в себе си, който дума: моята песен е изпята!

Историята ни дава имена на погинали народи; но това не са народи убити, а народи самоубити народи, които не са обладавали великото това изкуст­во да преобръщат, чрез желязна воля и гранитен характер, лошата участ на жизнерадостна орисия!

Мъжествувай, Българио! Кажи: искам да живея, искам да вирея, и ще видиш, ще се убедиш, че който иска може, ще видиш че ще живееш и ще вирееш. Отчаянието е един вид самоизмама. Отчаяният човек е плувец който се намира всред морето - и си казва: над мен простор безконечен, бездна; под мен стихия безконечна, бездна; между две бездни, моето плаване е лудост... И като си казва това - потъва. Не разсъждавай като тоя безволен плувец, мила татковино! Хвърли се в морето на живота, не обръщай внимание на бури и на хали, не се плаши от ями и бездни, и плавай, плавай дързновено, плавай неуморно, плавай стреми­телно, и бъди уверена, че най-напокон (най-после - бел. съст.) ще достигнеш многожелания отдих и покой, ще преправаш разстоянието което те разделя от спасителното пристанище!

В твоето духовно съкровище, в словесната мъдрост, която си наследила от праотеческа България има такава реч: що са дни занапред са! Тая реч, о, бащиньо, о победена победителко, тая реч ти обяснява тайните на живота...

Що са дни занапред са, - сиреч: що е добруване, що е благодатно е сполу­ка, що е радост, що е величие, що е тържество - занапред са!

Що са дни занапред са, - думай си, повтаряй си от сутрин до вечер тези магически слова, родино скъпа! Напиши ги с огнени букви в душата си!

И ний, твоите чада, уверени че с труд, вяра и постоянство, ти ще пресъзда­деш себе си и ще се възвеличиш изново, ний ще се гордейме с тебе, ний ще се считаме за щастливи, че сме тълковници на твоя мощен дух и знаменосци на твоя чист идеал; и когато заслепените и окапали в развала йонийци, даки и сервиянци заговорят за своите борчески успехи ний ще им отговаряме; „Слава на победените!"

В. „Напред", г. I, бр. 86, С, 25септември 1919 г.,с. 1.

Няма коментари: