Пламък за свещите

Светослав Лучников*

Публикувам откъс от книгата на Светослав Лучников "Пламък за свещите". След потушаването на Априлското въстание, главният герой Цанко Дюзтабанов и Тодор Каблешков са затворени в конака в Търново и разговарят :

Кажи! Отговори ми! Защо трябва да умрем, за да останем българи. За да има още хиляда години българи. Я виж колко народи са из чезнали. Къде са вавилонците? Къде са финикийците? Къде са хуните? Къде са аварите? Къде са македонците на великия Александър, които бяха завладели света?

Аз не мога да постъпя другояче! Аз ще си остана българин! Аз ще умра българин. Но кажи ми защо? Питам те, кажи ми!

Цанко така и не можал да му каже. Отвели Каблешков и на другия ден го закарали в Габрово.

Но въпросите му останали. Че и сега стоят!

Ако човек пита акъла си, никога няма да отиде да мре. Акълът казва: Търси полезното, избягвай вредното! Съпоставяй изгодите и несгодите. Удоволствията и неприятностите! Какво по-вредно и неприятно от смъртта? Какво по-полезно, приятно и ценно от живота?
Нали дори Ахил казвал, че е по-добре да си последен между живите,
отколкото пръв между мъртвите?

Така си е! Ако на този свят няма нищо по-ценно от твоето лично благо и от твоя личен живот. Ог благото и от живота на баща ти и на майка ти. На жена ти и децата ти... Тогава, да!

Но ако има нещо повече от твоето жалко едноплътно съществуване, което свършва в гроба, за да нахрани червеите!? Ако този живот не ни даден само за да го преживеем охолно и да го предадем в тленна плът с тленно богатство на други тленни охолници, които ще оставим след нас? Ако този живот разкрива някакъв вечен природен закон, непостижим и неразгадаем за мъничкия тленен човешки ум? Ако този именно закон е стихията, която се разгръща в необозримото многообразие на всяка молекула, на всяка тревица, на всяко животинче? Ако този закон изисква от тях да отстояват своя образ в многообразието, в което се осъществява безначалният и безкрайният, въздесъщият, неизменният и постоянно развиващият се ход на мирозданието?

[+/-] ...виж целия текст

Човек или усеща с цялата си същност тази вечна стихия, този вечен закон в кръвта си и му подчинява разума си, живота си и себе си.. Или... Цанко потрепервал от погнуса, като си представял онези шкембести мекотели, за които няма нищо свято освен кесията, и никаква чест освен спасението на собствената кожа.

А този същият страшен, вечен закон бушувал и в неговата кръв и го учел да поставя народността над себе си, свободата над робството и честта над живота. Защото само така се отстоявал заложения в него собствен образ сред многообразието на света!

Да, разбира се! Този закон го пратил да мре за тези, които го предавали. И Каблешков той пратил. И колко още. Той същият раздвижил в могъщи вълни заблатената в робство рая. Той изхвърлил като пяна гьркоманите. Той изгонил фанариотите. Той понесъл всички в пороя на този сляп, безсмислен бунт!

Грехота било да се пита дали тези, които се спотайвали, подмазвали, предателствували, заслужават саможертвата. Защото жертвата пред олтара на народността не е сарафска сделка, при която очакваме да получим равностойното на това, което сме дали... Че и нещо повече. Жертвата е изпълнение на дълг. Вярност преди всичко към самия себе си!

Имало предатели. Имало страхливци. Имало мошеници. Дребни хитреци. Не било народ, а мърша! Както го наругал, за да се разкае след това, тревненският даскал Петко.

Тук е сметката. Сарафлъкът. Ще тръгна да се жертвувам, ако и другите тръгнат... Ако ми обещаят почести и власт... Ще умра дори, ако ми издигнат паметник. Ами ако враговете обещаят повече? Ако дадат посигурни гаранции, че ще удържат обещанието? Ами ако дори платят предварително... Пишим парата? (б.р. парите в брой)

Не-е! Не така! Колкото народът е „по-мърша", колкото е по-дребнав, калпав, хитроват, подъл, страхлив, продажен, колкото е по-склонен към чуждопоклонство, предателство и продажничество, толкова по-нужен е курбан за неговото спасение. Защото примерът на чистата жертвоготовност е онзи чудотворен квас, който превръща човешкият бульон от помия в общество!

И колкото по-безразсъдна е саможертвата, толкова по-омагьосващо е нейното въздействие. Черешовите топчета се пукват на втория изстрел и изплюват топузите и камъните пред себе си. Но цевите на събудената от пукота им дързост не се пръсват. Те поразяват на стотици километри страха от тираните и властта на алтъните.

И това е така, докато квасът на саможертвата не се изроди в чиновническо угодничество, и тьрбухът не се постави над сърцето.

*Светослав Денчев Лучников (1922 - 2002 г.) е роден на в г. Русе. Завършва право в Софийски университет "Кл. Охридски", където става асистент по гражданско право през 1947 -1949 г. От 1949 г. до 1982 г. работи на различни счетоводни и финансови длъжности. По това време пише книгите "Пламък за свещите", "Истината", "Великото безумие" и "Отвъд нищото", които проследяват различни периоди от българската история. След 1989г. е депутат в 36-тото, 37-тото, 38-то и 39-тото народно събрание, избран с листата на СДС . През 1991 - 1992 г. е министър на правосъдието и вицепремиер в правителството на СДС начело с Филип Димитров. Автор на закона, наречен на негово име, задължаващ държавата да обезщети собствениците на национализирани имоти, които е невъзможно да бъдат реституирани в идеални граници.