Най-силното оръжие

Кирил Христов*

Езикътъ — това е най-великото дело, което е създалъ единъ народъ. Той е сложниятъ инструментъ на всестранно унапредване. Чрезъ него най-съвършената художествена и научна мисъль съ безбройните свои отсенки се пренася отъ глава въ глава. Чрезъ него най-възвишените чувства, родени въ душите на върховните представители на нацията, се пропагиратъ, за да издигнатъ всеки неинъ членъ. Материалната култура, в най-широката си смисъль, още не е цель за живота на единъ народъ въ историята; тя е само средство къмъ целта, която е — духовната култура. Без последната народите минаватъ-заминаватъ, оста­вяйки на въковете само празния звукъ на своите имена. А инструментът за тая култура — това е езикътъ, който художествениятъ писатель усъвър­шенствува и прави пригоденъ да изрази и най-неуловимите нюанси на мисъл и чувство.

Езикътъ на единъ народъ е главното негово оръжие, което не престава да го брани отъ загинване дори въ мрака на робство. Народите изчезватъ само тогава, когато загубятъ езика си. Додето пазятъ това свое оръжие, до тогава и най-потиснатите могатъ да иматъ надежда за бъдещето. Всеки българинъ знае, че нашиятъ народъ е оцеля; подъ двойното вековно иго, което прекара, само със запазването на своя езикъ. Ако той бе го изгубилъ, т. е. ако бе успяла еленизацията, целиятъ нашъ народъ щеше да сполети участта на ония стотини хиляди българи въ нова юго­източна България, които сега говорят гръцки езикъ и показватъ таквозъ безучастие къмъ българската радость. За българска държава сега и дума не би могло да става, ако гърците бяха успели да задушатъ навредъ нашия езикъ, както го задушиха на югъ и изтокъ.

[+/-] ...виж целия текст

Има българи, които мислятъ, че нашиятъ езикъ не се отличава съ Богъ знае какви го­леми достойнства Това обикновено са лекомислени полуинтелигенти, които знаятъ криво-ляво да се обясняватъ на някой чужди езикъ и чиито огра­ничени духовни нужди не им позволяват да надзърнатъ въ изумителните съкровищници на родната ни речь. Онзи, който познава останалите славянски езици, лесно може да се увери, че класическиятъ езикъ на славянството — това не е отпуснатиятъ бавен руски езикъ, а здравата мускулиста наша речь. Който пъкъ познава и други западни езици, той съвсемъ не може да се отнася пренебрежително къмъ българския.

Езикътъ ни е много по-хубавъ, отколкото предполагаме, но бедата е, че той се знае твърде зле отъ нашата „интелиген­ция" — по-зле отколкото го знае простиятъ народъ — и се говори грубо, понеже душите са груби. И най хубавиятъ езикъ нищо не чини, ко­гато се говори и пише на него зле. Ако френския езикъ ни се харесва, то е защото той е езикъ с традиция на сладкодумство, защото се говори ху­баво, Да можехме чу, какъ думите на нашия езикъ ще бъдатъ произнасяни отъ духовно аристократизирания българинъ следъ половинъ векъ, ние бихме останали смаени отъ глъбината имъ.

Сладкодумството ще дойде заедно съ облагородя­ване на душите. Ако нашето "Ъ", което някои невежи смятатъ за недостатък на българския езикъ, беше грозота, то трябва да приемемъ, че английскиятъ народъ има най-дивия езикъ, понеже у него тоя тъменъ звукъ се среща дори по-често, отколкото въ българския. Въ същность работата съвсем не е тъй. Тъмниятъ звукъ увеличава звуковата скала на езика и съответствува на една по-голяма мощь. Това най-добре е отгатналъ френскиятъ философъ Тен, който въ своята история на английската ли­тература изказва съжаление, че този тъменъ звукъ липсва въ родния му езикъ. Повтаряме, не е кривъ звукът, а грубата душа, въ това всеки ще се увери, ако чуе някой високопросветенъ човекъ да говори английски езикъ. Единъ сладъкъ езикъ може да бъде въ сжщото време и единъ нищоженъ езикъ. Звучността е още твърде малко; има по-висше качество отъ това : то е мощта.

Българи, помнете, че великите добродетели, които носите въ своите сърца, че духа и добле­стите, съ които смаехте света, са отразени въ мощния български езикъ. който ще смайва чуж­денците така, както ги смайва Люле-Бургазъ и Булаиръ — когато те се запознаятъ съ художестве­ните средства на тоя езикъ, съ артистическите ценности въ произведения отбулващи силата и скъпите особности на българската душа.

Ние мислимъ, който разбира, че единъ народъ е вложилъ цялъ себе си въ своя езикъ, той не може да се отнася лекомислено къмъ родната си речь Ние мислимъ, че който познава дълбоко българския езикъ, не може да не го обича с всичката сила на душата си, защото чрезъ него той ще обича онова, което е ценно у българина.

в. „Дневник", 1.VI.1913 г.

* Кирил Христов (23. 06. 1875, Стара Загора - 7.11.1944, София) е писател, поет, публицист и преводач, постоянно свързан с темите за родолюбието и националните идеали. През 1897-98 живее в Неапол и Лайпциг. Учител в Шумен (1900), през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира сп. "Наш живот". През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия". През 1922 напуска доброволно България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. Премества се в Прага, където организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет (1930). В България се завръща през 1938. Още информация тук.