Духът на историята на българския народ

Петър Дървингов*

За гърците ние, българите, бяхме дебелоглави, бавно мислящи варвари, неспособни за по-висока култура, готови да изгорят юргана за бълхата...

За сърбите ние бяхме скъперници, затворени в себе си, добродушни бахчеванджии, знающи да работят, но неспособни да си направят сметката, когато отиват на пазара...

За турците ние бяхме покорна рая, която се храни със зеленчук, а месо яде само на Великден, и в обществената стълба на турската империя едва бихме се издигнали до нивото на коняри и колари в турските конюшни...

Без съмнение, във всички тия последни мнения, въпреки тяхната субективност, все има нещо вярно, върху което ние би трябвало повече да помислим, обаче борбата за църковна и политическа независимост, въстанията, участието на българите в сръбско-турската и руско-турската войни и главно бързият подем на българския народ и българската държава след това, очертават българите под по-друго осветление. От една сатрапия, каквато България беше под игото на турците, тя бърже се изправи на краката си и бърже заслужено привлече вниманието и уважението на света. Организирането на учебното дело, армията и администрацията показаха, че българският народ не бе изгубил своя организаторски дух и своите строителни дарби. Съединението на Южна със Северна България седем години след Руско-турската война и победата на Сливница, показаха на близки и далечни, че българският народ не бе изгубил нито своите борчески качества, нито своя исторически инстинкт. Вътрешните борби между русофили и русофоби, които пълнят голяма част от страниците на историята на съвременна България, очертаха едновременно, от една страна, горещото желание у българите да се еманципират от чуждото влияние, от друга добродетелите на българина и чувствата му на признателност към тия, които му правят добрини. Постепенното развитие на телеграфиите, железопътните, шосейните и телефонните мрежи за съобщение скоро поставиха България в положение не по-долно от онова, в което се намираха съседите є, освободени 50 и 60 години по-рано. И от последна държава на полуострова, българският народ със своята феноменална пестеливост, в която се крият зародишите на историческия инстинкт, със своето трудолюбие, което му е свойствено като земеделски народ, успя за двадесет и пет, тридесет години да създаде държава на първо място между държавите от същия полуостров. Революционната борба на македонските българи, която изхожда от духа на историята на българския народ, и по-късно войната между Турция на балканските държави под водачеството на България показаха колко високо бяха достигнали нашият народ и нашата държава до 1912 г.


[+/-] ...виж целия текст

Ние знаем вече добре сега, че българският народ не можа да даде тоя Кавур, или тоя Бисмарк, или тоя Филип Македонски. Бляскавите победи по просторите на Балканския полуостров, между които атаката на Одрин, Тутракан и отбраната на Дойран, остават недостигнати от нито един други балкански народ. България днес е горе-доле тъй голяма, както преди паметните войни, а съседите й просто се явяват с удвоена и утроена територия.

На какво се дължи тоя фатален резултат? Някакво проклятие ли тежеше над душата на България? Или нашите съседи притежаваха някакви тайнствени сили, които ние не бяхме видели? Или успехите на нашите съседи бяха плод по-скоро на едно случайно стечение на събитията?

Отговорът на тия въпроси отново ни поставя лице с лице с важността на духовната и веществената култура в борбата на съществувание на народите в света. Че ние, българите, след освобождението положихме всички усилия, за да развием бърже културата, която имахме под игото, това е безспорно. И че в това отношение при новите условия на свобода и държавната ни независимост ние достигнахме до големи резултати, и това е безспорно. Обаче, както и по-рано казахме, културата не е само знание, което лесно може да се добие чрез училищата, а е и привичка, която, за да се развие, изисква очевидно изживяване, много време и редица поколения. Нещастието на нашия народ в наши дни беше главно в това, че големите събития ни завариха в периода на нашето културно съвземане, или, както другаде, в 1911 г., преди войните, имах възможност да се изразя, в периода на редица кризиси. Там бяхме казали: “Както е вече ясно, поради проникване на цивилизацията на България, ние прекарваме социален и културен кризис; поради неокончателното формиране на националната душа, ние прекарваме психологически кризис; поради особените условия на националното обединение, ние прекарваме исторически кризис” (от “Военна България. Социологически етюд на българската действителност”, 1911 г. б. ред.).

Събитията не опровергаха тая ни мисъл. В тежките времена от 1912 до 1918 г. нашите съседи, които в образователно отношение стояха по-доле от нас, се оказаха по отношение приспособяването към условията, че имат едно чувствително превъзходство над нас, благодарение на по-високата им култура, придобита от двойно по-дългия им, почти три поколения, свободен живот, което им позволи да притежават водачи, очевидно много по-достойни и готови за преживяваните исторически моменти.

Без съмнение, сложността на българското обединение сама по себе си представляваше и представлява една извънредна проблема, която искаше и иска своя Месия, обаче и самото появяване на тоя последен не би могло да стане, ако народът в своето културно развитие не е в състояние да превъзхожда в борбата за съществувание евентуалните си противници. В това отношение културното равнище на народа въобще не е от по-малко значение от културното равнище на неговите водачи. Наистина, гениалните водачи и при един народ, сравнително останал назад, могат да извършат велики дела, обаче такива народи достигат успехи дотогава, докогато даровитият водач остава начело на тях. Освен това по-напредналият народ има много повече шансове да отлъчи от себе си способни водачи, отколкото останалият по-назад народ. И ето защо съзнателните народи в света полагат най-големи усилия, за да могат да поддържат на по-високо равнище своята духовна и веществена култура, убедени, че тя е най-могъщото оръжие за себесъхранение и държавно и народно преуспяване.

Че нашият народ в това отношение е постигнал извънредно много, в това няма никакво съмнение. Няма съмнение обаче, че той може още много, твърде много да стори. Едно искрено проучване на положението, до което той е достигнал, ще ни открие всичките простори, в които подлежи неговите дарби да се впрегнат в непрекъсната и планосъобразна дейност. Тъжно е да се признае, но е факт, че с проникване на цивилизацията и културата у нас проникнаха и редица парадокси, заблуждения и модни идеи, които съвсем не съответстват нито на психиката, нито на равнището, на което стои средната маса от българския народ. Естественото развитие на нашия народ, който може с право да се гордее със своите градинари, които са първи в света, със своите зидари и строители, които не стоят по-доле, даже с всичко свое от периода преди 3040 години, биде попречено от ръководящата класа по отношение неговата всестранност и неговите естествени посоки...

Ние преувеличихме значението на знанието над това на моженето това на ума над това на волята, и затова у нас, които живеем в едно отечество, което може да даде всичко за почтено съществувание, нарастваха поколения, презиращи труда, способни за партийна дейност и за всичко друго, но не и за онова, с което нашият народ се занимава и с което се препитава.

Ние издигнахме формата в същност, а същността във форма, и затова у нас вилнее бюрократизъм, който сковава всички пориви и всяка полезна инициатива. Парламентът наводнява страната със закони, цяла литература, но с растенето на числото на законите намалява в геометрическа прогресия и искреността при тяхното изпълнение. У нас факторите като че ли разбъркаха ролите си; едни мислят, че живеем в ХV век, а други смятат, че всяко нещо е лъжица за нашите уста; липсва всяка надеждна способност в меродавните фактори да се приспособяват към непрекъснато меняващите се условия.

И всред липсата на упорита себеобработка, която единствена може да даде на човека вяра в себе си, вилнее всред нас завистта, злобата и взаимното самоизтребление: ние се освобождаваме от противниците си, като ги унищожаваме. Над идеите виси камата и парабелът. Така загинаха най-великите синове на българския народ, които в тежките времена биха могли да му бъдат тъй много полезни...

Въобще има нещо гнило в нашето съществувание, което неминуемо ще отвлече напразно много наши усилия, ще предизвика инак лесноизбежни пакостни трения и без съмнение ще закъснее по-правилното и по-бързото развитие на България. Дошло е време, обаче, всички да се позамислим и всички да се впрегнем в усилена работа. Ние трябва да пресъздадем себе си и общо нашата държава.

Факторите, които съставляват нашата държава, са станали повече егоистични, отколкото бяха по-рано, когато България за 40 години направи в духовно и материално отношение успехи, които удивиха света. Днес всички тия фактори дърпат чергата към себе си и добродушният народ остава оголен в едно положение, опасно за неговата бъднина. А между другото, ако факторите се въоръжават с героическо себеотрицание, ако не турят по-горе общото дело над своите даже легитимни амбиции, обичната наша България скоро не ще може да види бял ден. Нашата държава не ще може да се постави в положение и при условия, които є биха позволили да развива своето бъдеще в духа на историята на българския народ. Страната ще издребнява все повече и повече всред егоизма на своите фактори и ще полети с още по-голяма скорост назад, точно така, както това се е случило и друг път в историята на нашия народ.

Дано това не стане!

Дано живите да се вслушат в гласа на измрелите поколения и да положат всички усилия, за да пресъздадат себе си и България!

Достигнах до този материал благодарение на в. "Гласове".

*Петър Дървингов (1875 – 1958) е офицер, военен историк и член-кореспондент на БАН. Участва в Балканската война, а през Първата световна е началник щаб на 11-а пехотна македонска дивизия. През 1918 г. преминава в запаса. Пише “История на Македоно-одринското опълчение” – едно от първите изследвания на българската военна част. Студията му “Духът на историята на българския народ” е от 1932 г. През 1953 г. комунистическата власт започва процес срещу Дървингов. Пет години по-късно той умира, след като разбира, че приятелите му писмено са се отрекли от него.