неделя, 14 септември 2008 г.

За действителните промени 30 години след 9 септември

Георги Марков

Има един категоричен факт, който никой не може да отрече, а именно, че България отпреди тридесет години е коренно различна,от съвременна България. Или, с други думи,през тези тридесет години наистина е извършена промяна в живота на българския народ. И тази промяна е много по-значителна, отколкото изисква процесът на нормалната промяна в живота на една страна в съответствие с развитието на цивилизацията. Нито тази промяна се изчерпва със смяната на един обществен, строй с друг, нито със замяната на едни господари с други. Ние виждаме подобни промени навред из света, но в повечето случаи те не засягат корените на живота, или пък му влияят съвсем повърхностно. Дотук, изглежда, че аз съм в пълно съгласие с лозунгите, които скандира огромната българска агитка на вестници, радио, кино, литература. Но аз не ще потърся доказателст­вата за промяната в нарастването на производствените про­центи,нито в абсурдните съотношения с 1939 година като: компютри — нула процента, днес — сто милиона процента. Аз не ще потърся промяната в това, че през 1939 година в България не е имало нито един телевизор, а сега има пове­че от милион, нито в тонажа на българския търговски флот или: гражданското въздухоплаване.

Не ще й дума, че потъ­налите в прахоляци несъществуващи български шосета през 1944 година сега са заменени с модерни асфалтови пътища. Не ще и дума, че родният пейзаж се е променил значител­но. Но когато говорим за огромните блокове, погълнали ня­когашните малки нивички, не трябва да забравяме за изчез­налите чудни български гори, безогледно опустошени днес и превърнали красиви кътове в грозни картини. Безспорно най-модерна земеделска техника изхвърли ралото и плуга, безс­порно огромна част от населението от селата се прехвърли в градовете и заживя с индустриалния въздух на века. Безс­порно жизненият стандарт на значителна част от народа е повишен и държавата хвърля огромни средства за образова­ние и културни мероприятия, които, разбира се, са част от пропагандната машина на режима. Няма съмнение също, че партията е демократизирала живота до такава степен, че е спестила на гражданите всяко право на избор, което също е голяма промяна в сравнение с буржоазното време, когато всеки трябваше сам да се напъва да избира.

[+/-] ...виж целия текст



Но аз не искам да говоря за „материалните и духовни промени в бита на българския народ", както се изразяват високоговорителите у нас, а за онази наистина огромна коренна и може би фа­тална промяна в българския национален характер. Искам да говоря за ония черти от този характер, които стъписват все­ки по-наблюдателен чужденец, които сякаш създават обли­ка на нашия народ и са повод да ни се казва: „Вие сте то­ва и това!" Нарасналият брой на училищата е твърде поло­жителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се учи в тях. Нарасналият брой на телевизорите е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се предава по тях. Увеличената производителност е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът как се използува тя. Увели­ченото заплащане е неоспорим плюс, ако нямаше въпроса какво можеш да си купиш и можеш ли да идеш, където ис­каш. Трудовият ентусиазъм на народа би бил най-хубаво не­що, ако не съществуваше въпросът — щастливи ли са хора­та.

И така, въпросът не е за промяната на декора, а за про­мяната на пиесата, на действуващите лица, на конфликтите, на атмосферата, на проблемите. И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполински призрак на страха. Страхове винаги е имало в нашата ис­тория, малко или повече хората са били платени, но нико­га страхът не е бил превръщан в основно чувство на живо­та на всеки гражданин — от председателя на Държавния съ­вет до последния работник. Страхът е онова, което всеки от пръв поглед открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, об­лечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха. Страх, който действува от всич­ки посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: „Внимавай, че нещо може да ти се случи!" Може ли някой да си спомни компютерското съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие? Може ли ня­кои да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква от­говорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина, да не смеещ да кажеш собственото си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, ко­ето наистина вярваш? Страх за работата, страх за жилище­то, страх за бъдещето на децата, страх за собствената си си­гурност, страх от това, не всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого...

И ако Първата голяма промяна идва от страха, Втора­та голяма и логична промяна идва от лъжата. Никога в ця­лата тази истории от 13 века в България не се е лъгало по­вече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила льжата като свой официален метод. Лъжливи са отно­шенията между общество и индивид у нас, лъжливи са отношенията между индивид и индивид. Тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земи, та­ка че образите на Вазовите „Чичовци" или на Йовковите българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно — съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните медници на огром­ната лъжа.

Положително в тържествените доклада на тридесетгодишнината на комунистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключително за сметка на държава­та, ще се види, че никога, в цялата наша история, не се е крадяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е създал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се и за възмездие. Четвъртата промяна, която също няма да бъде упоме­ната при тържествата, е отрицателният прираст на българс­кото население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинство, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното преобладаващо чувство за безсмислено бъдеще, това смазващо чувство,което е изпепелило вся­какви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни. -

Оттук не сме далече до още една явна промяна — националното самочувствие. Трябва да кажа, че няма нищо по- тъжно от среща с български туристи в чужбина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потис­натите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чужденци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти, преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните? Нямам предвид пътуващата бай-ганьовщйна на стояндаскаловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти български граждани, които угнетено съз­нават, че са вън от света.

Липсата на национално самочувствие особено се под­чертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България,първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтребление петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след Освобождението България имаше своите личности, големи и по-малки, класическият български учител бе личност. Лич­ностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движение в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спомнете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес България няма или почти няма никакви личнос­ти. Бихте ли ми казали кой от ръководителите в партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници-председатели на чиновническите съюзи — писатели, худож­ници или артисти? Нищо! Липсва жестът на личността, лип­сва красотата на позицията, липсва драмата на стълкнове­нието. При най-добро желание човек не може да види ма­щабите на мъничките личности у нас днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, за­щото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота. Днес раз­казите за личностите преди тридесет години звучат като ле­генди.

И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността, както я нарече един южноамерикански член, на Политбюро на комунистическа партия. Това е един мъ­ничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за чети­ри" е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: „Живее се пет за четири". Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформе­но, да ти е мирна главата! Посредственост, която се изразя­ва в липса на инициативи, в липса на поемане на отговор­ност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най—жизненият цвят в природата, а сивият — цветът на празното, яло­во небе — без слънце и без черни облаци.

И за да бъде завършена картината на един истински тридесетгодишен отчет, нека се спрем на още една жестока истина — края на идеалите. Може ли някой днес да каже, в името на какво съществува съвременна България? Може ли някой да каже, къде са идеалистите, мечтателите за по-кра­сив, по-достоен, по-смислен бъдещ живот? Само преди три­десет години България повече от всичко друго бе страна на идеалистите. Немалко от тях платиха за идеалите си. Във всяко село имаше будни глави: комунисти, социалисти, анар­хисти или просто мечтатели за друг свят. Какво има днес? Кьдe са те?

Днес няма идеалисти, защото няма идеали. Защото дру­гият свят се оказа жестока измама. Най-непоносимата и смазваща гавра, която времето изигра на идеалистите. Ка­то че върху всеки по-чувствителен дух у нас днес тегне съз­нанието на обреченост, което сковава или направо убива въз­можен идеал. Вместо борците идеалисти отпреди тридесет години ние имаме непоносимото стадо от борците кариерис­ти. Вместо чистата ненавист и борба за свобода, справедли­вост и прогрес ние имаме равнодушното примирение с фео­дални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа. Преди тридесет години същите обществени недъзи биха предизви­кали идеалистична експлозия, може би спонтанна револю­ция. Днес те предизвикват било унили, било цинични усмив­ки.

Това са големите, бих казал, наистина историческите, промени в живота на българския народ, които няма да вля­зат в тържествения доклад по случай тридесетгодишнината на 9 септември.

Няма коментари: