Свободата е българско желание

Любен Каравелов

Както е потребен за земните животни въздухът, и за рибите – вода, така също за човека е потребна, най-напред от всичко – свобода. Без свобода човек не може да рече, че е човек, а половина човек; без свобода човек не може да бъде такъв, какъвто го е създала природата, следователно не може да бъде и щастлив. За човека, който има човеческа душа и сърце, е сто пъти по-леко и по-приятно да гладува и да мръзне и да бъде свободен, нежели да бъде султан и да робува. Само онзи може да каже, че е човек, който говори и мисли по своята воля; само онзи може да каже, че живее на света, който не търпи да види над себе си никакъв деспотизъм, никакъв бич. От свободата зависи почти всичко: без свобода няма ни живот, ни щастие – това е вярно като два и два четири. Но човеческото щастие зависи от просвещението, а просвещението – от материалното богатство. А материалното богатство? – от свободата.

Кажете ми, може ли човек да бъде щастлив, когато неговото имане се намира в ръцете на другиго, когато неговата жена и неговите дъщери всеки ден могат да бъдат увредени, обезчестени; и когато над неговия ум, над неговото лице висят топузи и топори, които му не дават ни да говори, ни да пише, ни да мисли както той иска, а по волята на неговите господари? Не е леко за човека да остави своето отечество, своето огнище, свойте роднини и приятели, гробовете на своите прадеди, но ние видим, че хиляди люде се преселяват ежегодно в Америка. И защо? – Да търсят лична и национална свобода.

Всичко, що е свято, мило и потребно на частен човек, то така също потребно и нужно и за цял народ. Само онзи народ може да живее и да напредва, който има свой исторически живот и своя вънкашна и вътрешна свобода, сир., който има своя господарствена независимост и своя умствена независимост. Всеки народ, който не съставлява отделно господарствено тяло, той всякаго се подвергава – даже и при най-либералното управление – на някакво си невидимо влияние на централизацията и на господствуващата националност и рядко не търпи от това влияние ущърб за своята народност. Всеки народ, който няма своя умствена независимост, свое домашно развитие, свои народни идеи, който не произвожда нищо самостоятелно и не върви по духа на времето, то тоя народ, рано или късно, трябва да се подчини на влиянието на тая националност, която е по-развита от него, а това подчинение го води към положително ослабление и падение. Ето за какво всеки народ трябва да има свое народно развитие, своя книжовност, свой живот, с една дума своя свобода. Там, дека няма народен самостоятелен живот, то тая народност не може да има блестяща бъдащност и трябва да се подчини на друга по-развита нация или да стои в неподвижно състояние.

[+/-] ...виж целия текст

Всеки знае, че народното благосъстояние зависи от народното просвещение, а колкото един народ е по-образован, толкова той е и по-щастлив. А може ли един народ да бъде просвещен, богат, щастлив и образован, когато на пътя му стоят такива люде, които не желаят неговото щастие и добро, защото това щастие и добро е пагубно за техните интереси? Могат ли турците да желаят българското възрождение, българското щастие и българското добро, когато българското възрождение е гроб за турската империя? Могат ли турците да се радват на нашето българско просвещение и напредък, когато тия твърде добре познават, че само слепите и необразованите народи се дават да се водят за носа? Ако българите да бяха образовани, то не щяха да търпят да ги газят такива цигани, каквито са турците; а да бъдат тия образовани, то по-напред трябва да бъдат свободни. Тия люде малко знаят турската администрация и турския народ, които мислят, че българите могат и под покровителството на султан Азиса да се просвещават и да напредуват: „От бръмбара мед не се добива.“ Свобода трябва на българския народ, и свобода пълна, свобода българска, а повече нищо!

От петнадесет години насам българският народ захвана да живее и да напредува, но нашето развитие върви тихо и шантаво, защото нашите ръце са везани, нашите идеи незрели, нашите главатари нямат още това свято чувство към своето отечество, каквото имат Мацини и Гарибалди към Италия. А кой е тука крив? – Пак нашето положение, пак турският ярем.

Да вземем за пример нашия черковен въпрос. Българският народ цели двадесет години се бори с гръцкото духовенство и иска да добие своя черковна йерархия или свой самостоятелен духовен живот, но и досега неговите желания и надежди остават си само желания и надежди, а турското правителство го храни само с едни проекти а ла Михайловски, от които на българите оголяха гърбовете и обосяха краката, а полза ни за две пари. А може ли да бъде другояче, когато самите наши главатари: единът бяга нагоре, другият бяга надолу; единът вика „стрижено“, другият вика „косено“? Нашите представители наместо да изпълняват свято и безгрешно своите обязаности, тия се карат за първенство; нашите архиереи наместо да покажат пример на своето стадо и да го научат как да защищава своите права, тия се карат кой да бъде български патриарх и сърдят се, че черковният въпрос се влече така дълго и тия получават само по 30,000 гроша, когато в своите епархии щяха да получават по 100 хиляди гроша; най-после Рилският манастир, това българско светило, тая българска надежда, тоя стълб за българската народност!… Рилският манастир!… Не знаеме и да вярваме ли? Рилският манастир праща помощ на константинополския патриарх? Рилските свети отци, които ние досега сме се научили да почитаме и уважаваме, пращат помощ на нашите врагове, на нашите народни убийци! Дават камъни на нашите кръвопийци, за да ни бият с тях! Както щете, а това не е ни християнско, ни народно, ни човеческо явление, и ние имаме право да помислим, че рилските свети отци или са полудели, или щат полудеят. Мислите ли вие, свети отци, че ако правите това съзнателно, то народът ще да ви прости тая ваша гнусност? – Не, такива неща се никога не прощават и ще дойде време, когато и вие ще преклоните коляно пред народната воля!

Не знаеме как други, но ние мислим, че за нашето българско добро черковният наш въпрос трябва да се остави настрана за някое време и да обърнем внимание на нашето политическо положение, да се постараем да изкореним главното зло, което ни стои на пътя, и тогази да се завземем да лечим по-малките раници, които имаме на нашето тяло твърде много. „Дорде е селото без кучето, хората всякога щат ходят без тояга“, а дорде имаме за господари полудиви и полулуди люде, дотогава всяка една народна наша работа ще върви куцо и сляпо.

Ние, българите, вече се възродихме нравствено: нашата книжовност, нашите училища, нашата журналистика стоят на по-висока степен от турските; нашият народ е способен за култура, за търговия и за цивилизация; ние сме пълни с млади сили, а нашите господари падат все повече и повече и скоро щат престанат и да живеят. Но ние трябва да се приготвим да захванем място и да се покажем пред света, че сме народ, който обещава много за бъдещите времена.

И така, свобода е българското желание, свобода е наша българска надежда, свобода е българската девиза, затова и ние на българската свобода посвещаваме и нашия вестник.

в. „Свобода“, 7 ноември 1869 г.