Заветите на българското Възраждане

Михаил Арнаудов**

Част първа*

Все по-често и по-настойчиво ние се връщаме в нови дни към духа и заветите на нашето възраждане. Поч­ти не минава година, без да се чествува тържествено някоя личност или някоя значителна дата от оная епо­ха, без да се издигне паметник на такава личност в род­ното й място, или да се прослави някакъв общонароден подвиг, способен да ни пленява като пример на нрав­ствено величие. Имаше дори един момент от най-близката ни политическа история, около 1935 г., когато Идеите на Възраждането бяха издигнати до програма на самото ни държавно строителство, без обаче ръко­водните лица да бяха изяснили и за себе си и за об­ществото реалния смисъл и съвременното приложение на тези идеи.

Стигаше обаче и добрата воля да се спомни от високо място за Възраждането и да се опреснят неговите заветни скрижали. Защото несъмнено бе­ше дошло време да се подири в днешните ни национал-но-културни усилия по-здрава връзка с делото и дей­ците на миналото, на едно минало, което някои повърх­ностни умове бяха обявили лекомислено за нещо мъртво. Мъртво миналото на Паисий и Раковски, на Неофит Бозвели и Априлов, на Левски и Бенковски, на Петко Славейков и братя Миладинови, на Любен Каравелов и Христо Ботев и на толкова крупни личности, дошли като бляскав израз на мощното българско раз­движване в XIX век? Не, това не би трябвало да допу­ска никой българин, способен да вниква в смисъла на народното ни битие и да преценява критически развоя на събитията. Такъв възглед върху историята ни изда­ви само невежество.

...

Въпреки толкова промени в съотноше­нието на силите, които движат света, и в международ­ното положение на България, все пак има нещо неиз­менно в съдбата ни и домогванията ни като народ, кое­то е било правилно почувствувано и вдъхновено изка­зано от предните дейци на Възраждането. И би било твърде лоша прокоба, ако и при новите си стремежи на културни и социални успехи ние не съумеем да се възползуваме от тези по-раншни разбирания и изоста­вим спечелените с велики страдания идейни позиции. Да не губим почва под нозете си и да упорствуваме в самоотбраната срещу покушения от вън, които биха искали да ни смажат окончателно, като ни притискат по разни начини и подклаждат разединение помежду ни, е повелителен дълг на всички българи, които помнят уро­ка на великите ни деди.

[+/-] ...виж целия текст

2

Този урок може да се сведе към няколко главни точки: Първо, налага се да държим будна, да браним непо­колебимо народната си чест, както я чувствуват дълбоко Паисий, Априлов, Раковски, Ботев и всички техни сподвижници. Съзнанието за собственото ни народно до­стойнство, за народното ни право и народните ни за­ложби не трябва да отслабва никога, за да търпим между нас отстъпници от националното си самочувстие и да станем оръдие на чуждите интереси. Както казва Ботев: „Нашият народ има особен живот, особен харак­тер, особена физиономия, която го отличава като на­род. Дайте му да се развива по народните си начала!"... Привързаността към своя род и упованието в неговите коренни добродетели изпълва е пламенен патриотизъм всички наши възрожденци, давайки им смелост да по­насят невероятни изпитания в борбата за въздигане на роба. „Мисля — пише Неофит Бозвелй из заточението си, изпълнено с велики страдания, — че няма нищо тъй сладко както любовта към отечеството; нито нищо тъй желателно, както да се живее в отечеството; нито нищо тъй честно, както да се положи живот за отечеството." Какво сърце, каква решителност, какъв ентусиазъм лъха от "тези думи на човека, който гине в затвора само защото не пожелава да се отклони от дълга си и да по­жертвува българските национални интереси пред запла­хите на Патриаршията. И все тъй мисли и действува не­говият достоен последовател от Одеса, родоначалникът на българското образование Васил Априлов. Обръщайки се в 1845 г. към младите българи, които ламтят за наука в отечеството си и в чужбина, той ги заклева с тия въз­торжени думи: „Имайте за свята длъжност да обичате отечеството си, както ще видите, че обичат своето всич-1 ки европейци, и помагайте му всякакво... Вие се ро­дихте българи, сте добри и верни патриоти и ще остане­те такива за славата на нашата сега слаба и забраве­на, но винаги любознателна България". Или както из­повядва Раковски, този огнен дух, възпял здравите би­тови традиции, воинските качества и творческите сили на българина: „Аз съм бил всякога българин и ще бъда не само до гроб такъв, но и после смъртта си ще оставя завещание — и. прахът мида се не меси с друга народ­ност."


Още Паисий застъпваше подобно дълбоко чувство за превъзходството на българския народ, с неговите ве­лики спомени и неговата необикновена нравствена чи­стота; и тъкмо защото искрената му вяра беше свърза­на с крайно активен темперамент, неговата „Славяно­българска история" можа да даде тласък на всички бор­чески почини у нас, превръщайки тъмното племенно съз­нание в едно непоклатимо национално убеждение. Без тази вяра, без това гордо национално самочувствие, без тази готовност за отстояване на националната чест не беше мислимо да се откъсне народът ни от робското си преклонение пред чужбина и да извоюва накрай своя­та самостоятелност. Как правилно и тънко тълкува та­пи потребност на унизената по-рано българска душа Григор Пърличев от Охрид, прославеният гръцки поет, спечелен чрез пламенното родолюбие на Димитър Миладинов за своята просветна мисия в Македония! Като описва увенчаването на една своя поема в Атина през 1860 г. и като признава, че прави това само за възвише­ние на народната, а не на личната си гордост, той при­бавя: „Дотолкова ние, българите, сме били ругани и презрени от всички народности, щото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, гдето вся­ка хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключа, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Вре­ме е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие рядко се намира у другите народи, то ни е облагородило, то е било и ще бъде нашето спасение... Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Вярно е, че горделивият никога не преус­пява, но вярно е също, че и който презира себе си е са­моубиец ... Ние, българите, трябва да се уповаваме на силите си, на трудовете си."

3

Последните думи на Пърличев улучват втория съ­ществен завет на българското възраждане: да раз­читаме преди всичко и неизменно на собствената си доблестина собстве­ната си предвидливост. Така учеше по-рано и Раковски, след като беше изпитал за своя сметка измяната и егоизма на някои чужди агенти. Изживял бо­лезнено изневярата на ония, които е вземал за доброжелатели на народа си, той отваря очите на българите за тази жестока истина, че никой на Запад и на Балка­ните няма да подпомогне освободителното ни дело, без да се възползува сурово и безогледно от нашите жерт­ви. Схванал ясно равнодушието или грабителските под­буди на чужденците, той зове настойчиво всички, кои­то чакат помощ от вън, които разчитат на външна ми­лост и справедливост, да престанат да плащат данък на наивността си. Напусто, мисли той, някои са били на мнение, че Европа храни хуманно състрадание към ро­ба и е готова да защити правдата му: обещанията на дипломацията ида съчувствието на официалната преса сa празни и лицемерни думи, които няма да бъдат по­следвани от никакви дела. Ние сме длъжни да се откажем от суетни надежди и да погледнем нещата трезво, за да не се лъжем повече. Европейските кабинети „иг­раят жребия на човешкия род" с такова хладнокръвие, щото смешно е да разчитаме на тяхната декларация за покровителство на слабите и онеправданите. „В дипломатическия днешен свят, мисли Раковски, и в европейската обща политика, която се оправя от няколко си увенчани, няма ни човеколюбие, ни любов към ближния, ни вяра, —- всичко е особна корист и лична полза! Прав-дата на по-силния днес владее! Това е тъй истинно и ня­ма друго." И заключението му е, че при наличността на неприятели, които не желаят нашия напредък и наше­то обединение, ние трябва да се уповаваме само на соб­ствените си сили, изчаквайки всяко благоприятно сте­чение на обстоятелствата. Това, което ние сами сме длъжни да извършим, не трябва да очакваме от никого другиго. Да бъдем разумно самонадеяни, да работим неуморно за националното си дело и да сме готови за върховни усилия в решителен момент — това е урокът на горчивия ни опит. „Без скъпоценна жертва свобода се не добива", твърди героят на Белградската легия.

Усвоил този урок на Раковски, дякон Левски повтаря на свой ред пред другарите си: „От никого странна-го не се надяваме и никому за нищо не се молиме. Всич­ко се състои в нашите задружни сили, против тях но може противостоя и най-силната стихия" (писмо от 1871 г.). Да вдъхнат такава вяра в самия себе си на този от вековете потискан народ, на когото гръцките калугери са внушавали само да търпи, за да спаси душата си, е било грамада заслуга на дейците от време­то на Възраждането. Виждайки ясно тежкото положение на народа си и опасността от чуждата политическа намеса за подобрението му, те искат да възпитат съна­родниците си в духана самопомощ, в духа на отказ ОТ съмнителни благодетели, — и този техен лозунг запазва пълната си сила и в по-късни критически времена.

Предпоставка на подобно здраво самочувствие, като трети велик завет на Възраждането, се явява нравственото единение на народа ни. Да укре­пим това единение, като сгрупираме всички народни сили около - идеала за свободно и процъфтяло граж­дански и икономически отечество е неотменен дълг на обществените водачи. Един от най-високите моменти на българското възраждане е, несъмнено, борбата по цър­ковния въпрос. Това не беше, собствено, никакъв цър­ковен, т. е. верско-догматически въпрос в тесния смисъл на думата, а въпрос национален, въпрос за нашата по­литическа и културна самостойност, заедно с организира­не на българското образование и българското култур­но дело помимо гръцката духовна власт, Патриаршия­та, която упражняваше пакостна светска юрисдикция над българите. Съзнавайки, че в определени историче­ски моменти религията може да сплоти народа ни за отпор срещу гръцката духовна олигархия, че около цър­квата, като символ на дълбоки човешки въжделения, може да се постигне единодушието, тъй необходимо за извоюване на социални и политически права, нашите далновидни първенци, Бозвели, Иларион Михайловски, Чомаков, Славейков, успяха да възбудят и канализират негодуването против грабителската чужда власт и да доложат на султана волята на народа си. Величието ма тази борба не трябва да се подценява никога — с оглед тактика и решителност на идеолозите и стихий­но увлечение на масите, повярвали в необходимостта на борбата. Раковски, емигрант, който поддържа лозунга, на революцията, е в пълно единомислие с легалните борци в Цариград и надава авторитетния си мъжки зов: „Да се браним, братя, с всичките възможни средства и и да натежава на него не само като една от най-светите жертви... Вероизповеданият ни въпрос е днес за нас най-голямото дело, което трябва да занимава всеки българин му длъжности, но и като един въпрос, от който зависи смъртта или животът на българската народност... Ние, трябва да се съгласим в едно общо мнение и действие... Трябва да постоянствуваме на нашето праведно искане." И този зов бива чут, и млади и стари се обединяват под знамето на духовната свобода.

Когато все по-мощно се наложи револю­ционната тактика, когато политико-социалните въпроси изпъкнаха на пръв план покрай извоюването на Ек­зархията, тази огромна сила, народното единство и на­родното доверие към водачите, се оказа от неоценимо значение. Епопеята на Априлското въстание, която по­кри слава народа ни и го издигна високо пред света като храбър и национално сплотен народ, предпочел по-скоро да мре, отколкото да търпи робството, беше резултат на постигнатото по разни пътища морално сце­пление във всички български среди.

*Статията е публикувана със съкращения. Останалата част от текста на Михаил Арнаудов може да се прочете тук.


**Михаил Петров Арнаудов (1878-1978) е български фолклорист, литературен историк, етнограф, академик, е роден на 5 октомври 1878 г. в Русе. Член е на Украинската академия на науките, литературната академия "Петьофи", доктор хонорис кауза е на университетите в Хайделберг (1936 г.) и Мюнстер (1943 г.) От 1908 г. М. Арнаудов е редовен доцент в Софийски университет, от 1919 г. - редовен професор по сравнителна литературна история, декан на Историко-филологическия факултет (1921-1922 г.) , директор е на Народния театър (1926 г.), ректор е на Софийския университет (1935-1936 г.), председател е на БАН. Акад. Арнаудов е автор на повече от 50 монографии, посветени на Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Иван Селимински, Георги Раковски, Любен Каравелов и др.Изследва творчеството на класиците на българската литература - Иван Вазов, Пейо Яворов, Кирил Христов, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов и др.