понеделник, 15 декември 2008 г.

Светли­на, вдъхновение, вяра, и големи примери

Михаил Арнаудов

(продължение на статията "Заветите на българското Възраждане")
4

Но енергията на българите не се изчерпваше само и политическата и църковната борба. Редом с политико-обществените домогвания, и като тяхно естествено до­пълнение в една по-спокойна област, вървеше всест­ранният културен подем, отбелязал в учеб­но дело, в книжнина, в икономически живот, в социал­ни и хуманни почини удивителни придобивки. Бълга­рите държаха за пълно изравняване в областта на на­ционалния творчески труд с постигнатото от народи,, които имаха зад себе си дълги традиции. Едва излязла първата новобългарска печатна книга в 1806 г., „Не­делникът" на Софроний, и едва проникнал в школата първият буквар от 1824 г. на Петър Берон, ние вижда­ме да се развива бързо една образователна и художе­ствена литература, която достига преди Освобождение­то до крупните дела на Славейков, Любен Каравелов, Друмев, Ботев, Дринов и Вазов и която смело може да се мери по цена за националното възпитание с най-доб­рото, което притежаваха съседите ни. Българският предприемчив дух издигна до Освобождението училища, чита­лища, индустрия на една завидна висота, и то без каква­то и да било държавна помощ, единствено чрез средст­вата на българската частна и обществена пожертвувателност. Още преди 1878 г. у нас кипеше напрегнат умствен; живот, в който прилагаха силите си еднакво и образова­ните българи, главно учители, и еснафът, и търговци­те — всички ревностни в старанията си и окрилени от вярата в звездата на България. Това чудо не бе подозирал никой от чужденците, които смятаха народа ни изпаднал в азиатска неподвижност и покорност пред съдбата си. И това чудо се дължи на колективния бъл­гарски гений, изяснил цели и задачи на Възраждане­то чрез признатите народни трибуни, за които българското велико бъдеще не е подлежало ни най-малко на съмнение.

[+/-] ...виж целия текст



Една от най-големите грижи на тия вдъхновени и смели мъже, ознаменували епохата с толкова незабра­вими подвизи, е била сложната балканска про­блема. Виждайки всички трудности за нейното раз­решение, те са искали братско споразумение между подвластните на Турция някога и по-късно народи, но при условие на честно, лоялно зачитане на национални­те права на всеки от тях и без посегателство върху чуж­дото. Това съзнание е карало нашите именити възрож­денци от Паисий и Априлов до Раковски, Левски и Бо­тев да призовават своите доблестни, но крайно доверчи­ви и непростимо наивни понякога сънародници да про­явяват най-голяма бдителност в делата си, за да не по­страда отбраната на нашата народност, за да се запазят „спасителните нейни битови идеи", както се изразява в 1859 г. доктор Селимински. „Между народите на Евро­пейска Турция, пише този проницателен наблюдател на събитията между гръцката революция в 1821 г. и Крим­ската война от 1853—1856 г., нашият народ е, който може да бъде най-голямата тежест във везните й; без нега всички други отделно не могат да направят никое голяма политическо дело. Такива сме ние и ще бъдем, защота сме верни на международните задължения: нещо, което нямат другите..." И той предпазва народа ни да не се поддава на гибелни илюзии и на уверения, като, раз­бира се, не се изключват тук възможностите за тясно сътрудничество, стига то да бъде гарантирано по на­пълно сигурен начин.

В същия дух се изказва в 1864 г. и Раковски. „Нашето начало всякога е било (пише той, дипломатически школуваният) да правиме съюз с тях (съседите си), когато са те искрени и праведни, т. е. когато познават вза­имната си длъжност към нас. Когато те дойдат в съзнание и се покажат такива, ние сме първи да им прострем приятелска и братска ръка. Любен Каравелов повтаря тази мисъл пет години по-късно (1869 г.) така: „На Бал­канския полуостров живеят пет народности, които са предназначени от самата природа да разрушат турска­та империя и на нейните развалини да построят някол­ко млади господарства. Тия народности са българите, румъните, гърците, сърбите и арнаутите. Целта им е една: те искат, работят, желаят и мислят да се освобо­дят от турския ярем и да живеят самостоятелно ... Все­киму своето, това е българският девиз". Левски на свой ред добавя в 1871 г. в пълно единомислие с учителите си: „Днешният век е век на свободата и равноправието на всичките народности. Днес всеки притес­нен и потъпкан, всеки комуто робските синджири тежат на врата... е напънал всичките си сили, и нравствени и физически, и търси случай да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далеч името роб... Да повдиг­нем храм на правата свобода и да дадеме всекиму своето".

5

Така мислят, така действуват идеолозите на Възраж­дането, предпазвайки народа ни от прибързани увлече­ния и напътвайки го към защита на правата му, на при­добивките му, които имат дълбока нравствена и историко-етническа основа. „Делата на народите — казва мъддрият Селимински (който познава основно философия­та на историята), — от каквото естество и да бъдат те, рано или късно трябва да получат своето възнагражде­ние и удовлетворение. Най-естествен закон съществува, щото всеки човек и изобщо всеки народ да бъде един ден според делата си осъден или оправдан." Не бива да се напуска никога надеждата за тържество на правдата, въпреки временни несполуки и несгоди. Историята е дъ­лъг процес, в който истината е обезпечена за всекиго, щом той знае да работи за своето справедливо дело. Зaщото, както е ясно и от оная мисъл на Селимински, из­искват се преди всичко дела, и то дела раз­умни, способни да носят добри плодове, а не разоча­рования за народите.

В духа на Възраждането лежи задължението ни за честа проверка на усвоените възгледи и методи, за по­стоянно търсене на пътища, по които най-сигурно може да се насочи живата народна сила и се достигне до национална солидарност и затвърдено държавно битие. И ако идеалът е обединение на народността под знака на свободата и законността, несъмнено до този идеал е могло да се достигне чрез дисциплина, чрез високо гражданско съзнание и при надмощие на нравствените, образователните и социалните ценности. Преди да бъ­де извоювана политическата свобода за част от бълга­рите, ние бяхме прегърнали в душите си едно голямо общо отечество, при крепко единение на мисли, чувства, идеали от по-висок разред във всички български краи­ща. Тази велика придобивка не можеше, не трябваше да бъде никога забравена, тя оставаше непоколебима опора на националното ни съзнание, свързано с правилното из­граждане на всестранния ни културен напредък и с гри­жата за държавната ни сигурност.

За да се въздействува и за напред върху възпитание­то на младежта в духа на това разбиране на жизнените ни национални задачи, необходимо се оказва да се при­бягва все по-често до опресняване на спомените за българското минало и особено на тия от епохата на епиче­ските борби за отхвърляне на робската зависимост и из­останалост през последните два века. Ако е вярна ми­сълта на един виден историк, че в процеса на историче­ското развитие мъртвите водят неведнъж живите, че но­вите поколения не биха улучили правилно пътя си, ако не поддържат връзка с прозренията и опита на по-стари­те поколения, налага се и днес да се проникваме от ве­ликите и светли завети на българското възраждане. Мла­дежта ни непрестанно жадува да твори и се развива под едно осветено от славни традиции знаме, което ка­ра сърцата да бият по-силно. Тя търси поприща, гдето би могла да приложи най-плодоносно енергията си в служба на народа и на отечеството. Може ли да има съмнение, че ръководните среди трябва да се вслушват в повика й, като откриват простор на патриотическото й въодушевение, което би се похабило, ако вземе по­грешна насока? И ето, тъкмо тук всички бихме могли да почерпим поука от недалечното си минало. Увенчаният народен поет Иван Вазов, който ни даде чудната си „Епопея на забравените", заяви веднаж, виждайки някои нерадостни явления в политико-обществения ни живот преди 40—50 години: „Имаме нужда от светли­на, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от ве­лики саможертвувания, които издигат и окрилят душа­та и правят един народ уважаван."

Излизайки от това пророческо указание, сега бихме могли да твърдим с пълно право: тази светлина, тази вяра, тези примери се намират обилно и в епохата на българското възраждане. Пантеонът на националните герои, възвестили в мрака на робството канона на свобода и напредък на българщината, крие неизмеримо очарование за млади­те, за всички, у които е жива потребността да се пре­кланят пред човешки-възвишеното не само в широкия свят, но и на родна почва. Наш дълг е да извикваме по-често и особено в часове на разколебаване и безпъ­тица светлите образи на тези българи, зад които вина­ги са стоели здравите народни маси, за да ни бъдат те опора и насърчение в борбата за национално утвърждение и в устрема ни към всестранно строителст­во, което би утраяло през вековете за радост на нашите по-щастливи приемници.

Няма коментари: