Въображаемите грехове на българската буржоазия

проф. Никола Милев*

Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. „Слово"

„Завоевателната политика на българската буржоазия"? Големи думи, за да се порицае въображаемият грях на един почти несъществуващ грешник. Защото „българската буржоазия" е един набеден политически виновник, както имаме в нашето снизходително и дълготърпеливо общество набедени аристократи и на­бедени пролетарии, набедени писатели и набедени критици. Но все пак ония, които са употребили тия големи думи или други подобни, ковани в същата наковалня, са искали да обозначат нещо с тях, и то нещо, което не одобряват, нещо, което осъждат. Това нещо са войните, които България води през 1912-1913 и 1915-1918 г.

Тия войни се свършиха нещастно, с тежки разочарования и големи жертви за българския народ, който беше в границите на българската държава, но и за онзи, който беше и остана извън тия граници, ако злата орисница не се показа още по-жестока и не го прогони далеко от родното огнище немил, недраг...

„Завоевателната политика на българската буржоазия"? Надали българска­та политическа фразеология е изразявала някога абсурд по-очевиден и по-гра­маден. Доказателството боде в очите и само политически слепци могат да го не виждат.

Ако войните, които води България бяха сполучили и военните цели биха се постигнали даже в най-пълен размер, какви щяха да бъдат границите на българ­ската държава? Те нямаше да излязат извън пределите на българската народ­ност, така както тия предели са посочени от чуждата етнография преди даже да имаше оформено българско народно съзнание или българска народна програма; нямаше да преливат зад линиите на българските автономни области, теглени през 1876 г. от конференцията на посланиците в Цариград; нямаше да надхвърлят идеала на дядо Славейков и Чомаков, на Ботев и Левски; нямаше да се отклонят от начертанията на Сан-стефанския договор, на който - онзи ден отпразнувахме 45-годишнината.

[+/-] ...виж целия текст

Етнографските граници на българското племе; политическите граници на българската държава според акта на рождението й; идеалите на народните во­дачи, делото, на които се почита от целия народ, всичко това да не е изобретение на „българската буржоазия"? Така би трябвало да се заключи, ако се водим по логиката на ония, които формулират обвинението.
7 март 1923 г.

* * *

Най-големите левичари искат да се налагат чрез принуждение. Върху изхо­да на тая борба, където и да се води тя, не може да има съмнение. Той ще бъде в полза на свободата.
2 януари 1923 г.

***

Всички си спомняме отчаяните усилия, правени от различни държави през време на войната и след подписването на договорите за мир, за да отхвърлят от себе си отговорностите за кървавото стълкновение и да ги стоварят върху про­тивниците. Само ние се намерихме най-умните от всички, за да се самообвинява­ме и за дела, по които българските управници нямaт никаква инициатива и никак­ва отговорност?...

Да бяха поне тия самообвинения верни, да изказваха смели истини, те мо­жеха да минат като доблестни самопризнания! Но те са, за жалост, оръжие за вътрешни борби, те са „партизанска стръв".

Вътрешната борба ще свърши - тя не е първата, която България прекарва -ще настъпят нови дни, когато партизанският бяс няма да размътва погледа ни, когато ще ни се наложи да заемем българска позиция и тогава чак ще стане ясно за всички, че само като се стои на нея, може да се бранят истинските интереси на народа.
12 март 1923 г.

* * *

България е изпълнила договора. Нека и Сърбия стори същото по отношение на задълженията, които тържествено е поела чрез договора за покровителство­то на малцинствата, и тогава не само границата между двете държави ще бъде сигурна, но и братството ще бъде сърдечно...

А това, което става в Македония, никаква военна сила не може да го сломи. Македонското движение днес не е дори само политическо движение: то е взело облик почти на религиозно движение, което обхваща всички елементи и достига до мистицизъм. Срещу такива движения пушката, картечницата и оръдието са безпомощни. Сърбите, които са живели поколения наред в национална екзалтация, трябва най-добре да разберат това. И, ако не са го разбрали, никакви поли­цейски и военни мерки няма да помогнат.
27 март 1923 г.

***

Всеки може да има, каквото иска мнение за македонското движение, за неговите водачи, за неговите методи на борба. Но никой не бива да изпуска из предвид, че то е движение за свобода и за българщина и че това движение се ръководи от една организация, силата, на която Сърбия отдавна чувствува, и се вдъхновява от един дух, който е непреодолим и достига до мистицизъм.
28 април 1923 г.

* * *

Правителството трябваше да вземе акт от писмата, но не трябваше в раз­правията между него и Македонската Вътрешна организация да намесва българ­ското общество и да дава на враговете на българщината да предвкусват радост­та от една възможна братоубийствена война между организираната държавна власт на България и моралната държава на поробените българи в Македония. Тодор Александров е водител на една тайна революционна организация, дебна­та всеки час от много страни и силни врагове, и от него не може да се иска да държи езика на канцеларския протокол. Но едно правителство, което държи на своя престиж, не бива да си служи със закани и позиви за отмъщение... Самообладанието е най-голямото доказателство за сила.

Но българското правителство няма нужда да употребява сила, когато е дума за отношенията му към македонската организация. Достатъчно е то да разбере същността на македонското движение. И да си определи едно строго поведеше съобразно с интересите на българския народ. Вътрешната Македонска 0рганизация е, подир Екзархията, най-крупното дело на българския дух. За нея през 1917 г., когато враговете на българския народ имаха свободно поле, за да сеят заблуди и омраза против него, Брайлсфорд писа следното: „не тя е създала българ­ския патриотизъм на македонските селяни, а тя самата е произлязла от него", фактът, че въпреки всички изпитания, въпреки всички превратности на съдбата -въстания, кланета, войни, дележ, ново робство - тя изникна из развалините на толкова материални разрушения и на толкова разбити блянове, още по-мощна, отколкото в миналото, тоя факт показва, че причините, които са я породили не са изчезнали. Организацията си остава убежище и надежда на македонския селя­нин, угнетяван от чужда некадърна власт и терзан духовно заради своята вер­ност към един освободителен идеал.

Да се отрича тая борба е глупаво; да се свежда тя към разбойничество или четничество е несериозно: това имат интерес да правят ония, които искат да си извоюват свобода за по-големи насилия над едно население, което е решило да не се помири с налаганото му културно и национално робство; да й се открива обаче фронт от българска страна, това значи да изпаднем в умопомрачение, кое­то ще ни хвърли в пропаст и като държава, и като народ.

В тактиката на тая борба може да са извършени грешки. Но не бива, от друга страна, да се представят водачите от македонското движение като луди хора и кръволоци, които търсят само авантюри и кръв...

От друга страна, когато оценяваме действията на тая организация ние се натъкваме на един факт, който, умело използуван, може да бъде от грамадна полза за българската политика: Вътрешната Македонска организация ревниво брани своята самостоятелност като не допуска никакви външни вмешателства и нежеланите работи, които от две години насам огорчават добрите българи, са произлезли от пренебрегването на тоя факт.
30 април 1923 г.

*Никола Илиев Милев е роден на май 1881 г. в с. Мокрени, Костурско и умира на 13 февруари 1925 г. в София. След завършването на история в Софийския университет (1909 г.) печели стипендия на името на Марин Дринов и заминава на двегодишна специализация във Виена. Преподавател по нова история в Катедрата по българска история и история на балканските народи в Софийския университет. Директор на Дирекцията по печата при Министерство на външните дела и изповеданията (1917-1920 г.). Редактор на сговористкия печатен орган в. "Слово" и на в. "Еко дьо Бюлгари". През 1924 г. е избран за народен представител. В края на 1924 г. е назначен за пълномощен министър в САЩ, но няколко дни преди заминаването е убит. Член на ВМОРО от 1898 г. Участва в дейността на македонските братства и сътрудничи активно на периодичния печат на македонските българи. Макар че не член на ВМРО след Първата световна война заедно с професорите Любомир Милетич и Иван Георгов Никола Милев е съветник и близък сподвижник на Тодор Александров. Той е един от противниците на опитите на комунистическите сили да овладеят ВМРО и другите македонски организации и се противопоставя на Майския манифест. През 1924 година във Виена групата македонски дейци около Димитър Влахов, свързали се със съветските служби, взима решение за убийството на своя опонент Никола Милев. По решение на Специалната наказателна тройка (ЧЕКА) в състав Станке Димитров, Иван Минков и Вълко Червенков терористичната група на Петър Абаджиев подготвя покушението над професор Никола Милев, което е извършено на 13 февруари 1925 година на булевард „Дондуков“, в центъра на София.