За абсолютна свобода и безгранична любов

Климент Шапкарев

(Продължение от "Всеки може да бъде, какъвто съм аз")

Какъв бе Гоце?

Гоце на проповед между млади, между интелигентни, между възраст­ни, между селяни.
Седи Гоце на миндер, скръстил нозе, или на стол и в ъгъл, при маса и наоколо му в кръг млади, довършващи училища или готови на прага да влезнат в обикновения делничен живот. Пита ги, пита Гоце: «Как сте, как се чувствувате, доволни ли сте от положението, копнеете ли да встъпите в живота утре, блазни ли ви околният живот, положението на по-старите ваши другари?» И получава отговор: «Не!.. . Не! Не!. .» Вижда Гоце недоволници, с бунтуващи се души от строя, от реда, от положението, от мо­ралното наслагане. Изказват се, а някои много рязко и бойко. Изслушва Гоце, па каже: «И аз така, и аз бях недоволен и срещнах млади като вас и копнеещи за доброто, за хубавото, да се изказват, да негодуват.» Въздъх­нат наобиколилите го, зачервят се, засилят, някои се просълзят, а Гоце почва своята изповед: «И аз можех да остана на длъжност, на работа и да търкалям дните и месеците един по един, да мъкна живота, да наведа врат, да тегля и да робувам. Но четох доста и научих, че това е безсмислица и че не е за мене тоя живот. Копнеех още в училището за волност, за свобода преди всичко, а никъде у нас не виждах, че мога да я намеря. А и смисъла на живота не виждах в това да ядеш, да живуваш и да умреш. Все едно ка­то да не си се родил.

Търсех в книгите, търсих в миналото, в живота на други. Много четох, много търсих и най-после видях място, където човек може да намери свободата за себе си, да бъде безгранично свободен — това е. . . във висините при орлите. Там, като тях, човек се чувствува, диша целия въздух, стои независим от всички, но погледът и мисълта му могат да дадат на въображението му.» Летят младите с душите си в необятните ви­сини, а Гоце продължава своята изповед:

«Търсих и смисъла на живота си да дам. Да живея? — Защо? Не е ли по-добре да се самоубия. Търсих и четох. Четох и търсих смисъла на живота и на моя живот — частно.
Отхвърлях всички ежби, всички дрязги, всички борби във всекиднев­ния живот. Не ме ласкаеха и всички надпреварвания, за да се издигнеш на гърба на другите и да стоиш над другите. Мислех и за мнозина, които са си давали живота по разни начини и пътища заради доброто, заради хуба­вото, за благото на народа, на отечеството. Аз със своите слаби сили не мо­га да стигна великаните. Намерих, че мога да дам смисъл на моя живот най-лесно, най-бързо и най-хубаво, като слезна от орлови висини в село, където има нещастни, буквално нещастни, добри наши братя, които гинат и гният не в една неволя, не в едно робство. Да ида при тях, да ги прегърна в душата си, да стопля с обич измръзналите им сърца, да им кажа да не се карат, да не се сърдят, да не си пакостят. Да се обичат и да не прибегват до турските съдилища, сами да решават братски споровете си. Да не робу­ват на бейовете. Да приемат с открити обятия левент-юнаци, които всичко са изоставили, за да дойдат при тях, да им дават подкрепа, за да отидат по всички села и градове навсякъде това да учат, това да проповядват. А и във връзка едно село с друго да турят — за всичко помежду си да се разбират. Разбира се, това не може да стане, не може да се движи, ако нямаш пушка на рамото. Ако можеш и турците в това да вразумим — добре. Но да очак­ваме султаните и пашите това да възприемат, разбира се, не можеше и то­гава. . ., тогава с помощта и на други благодарни човеци от света ще иска­ме да се отделим от султаните — отделно да се управляваме сами.»

[+/-] ...виж целия текст

И бленува Гоце как може нов свят на любов и братство да се създаде: «Извършиш това в едно село и във второ, оттеглиш се в орлови висини и чувствуваш се честит, доволен — извършил си по силите си добро, хубаво дело. Заспиш честит, спокоен. Така са постъпвали и други наши предшест­веници и великани — Ботев, Левски, Караджата и др. И за да се прегърне тоя живот, няма нужда от никакви трудове и грижи и дълги подготовки.

Доста е да искаш, да пожелаеш и да дадеш дума пред себе си и да потег­лиш — даже още днес. Сияят лица, готови да полетят, а ако е там и Чучков или някой друг стар войвода, направи разпятие от кама и револвер, готовите го целунат и произнесат традиционната клетва, крилати, щастливи и доволни пръв път в живота си.

Гоце прибави: «Кълнем се не само да умираме — това е лесно, а да живеем и целия си живот да дадем на това свято дело.» «Биват случаи, продължава Гоце: събере се цяло село и на селския мегдан, и в черква мъ­же, жени и деца заобиколят левент-юнаците с пушка, помилваш децата и поканиш всички да не се карат, да се обичат, да си живеят братски, старейшина да си изберат, споровете той да разрешава, взаимно да се пазят, да се охраняват, патрули да си създадат, куриери да си назначат за връз­ка с други села и с четата. И за селото тоя ден е Великден. И почне да се приказва и пее кога войвода селото на мегдана е събрал.»

Това приказва Гоце и това беше самата истина. Гоце така преброди цялата родина от Лозенград до Битоля, от Скопие до Солун и Серес с цен­тър Пирин планина. Влиза той и в битолския затвор, преоблечен като све­щеник със светия потир за причастие, там с Даме да се срещне, мисли да размени. Отиде той и в Кукуш, в родната си къща, майка, баща и сестри да види с магаре, натоварено с дървени въглища. И кътче не остави, непосетено от китна Македония. Минал нейде веднъж, той е вече всеки ден очакван, всеки ден желан, най-вече при недоразумение, при спорове меж­ду заклети дейци. И с пристигането на сияйната му величава фигура — спорът сам става дребен, разрешава се така, както доброто човешко сърце диктува. Гоце пожелаваше да доведат при него и грешника осъден. Пронизващият поглед потърсва душата на грешника и я пита защо е грях извър­шила. Намери Гоце трептящите струни на слабата човешка природа и каже — «Прощавам ти». Разплаче се грешникът, крака целува. «Сгрешил си, рискован подвиг ще извършиш, за да видят селяните ти, че и ти имаш в гърдите си нещо добро, човешко, та като го извършиш, и те да ти простят и заживеят с тебе.»

Да, и бяха такива случаи: голям подвиг, рискован, извършил осъден, за да бъде простен и от съдиите си. Гоце бе наречен от населението оттатък Вардар, от дейците там, от четите, войводите главен инспектор на всички чети и войводи. За всеки голям и труден спор всички чети и войводи же­лаеха Гоце да бъде съдията, арбитърът, който да реши въпроса. А отсам Вардара, където той бе наречен хвъркат, защото често и навсякъде се виждаше и очакваше — разбираха само от себе си, че всеки важен спор между чети и комитети, всяка важна наредба ще се реши от Гоце. И всякога сър­цето решава, сърцето надделява. То, Гоцевото сърце, пленяваше, обайваше. А най-ближен на Гоце бе измъченият селянин на нещастна Македония. Като спирам да разсъждавам и да сравнявам тази безподобна, тази безгранична любов, която изпълваше съществото на Гоце, мисля си така: АкоГоце бе се родил преди 2000 години при евреите, дали нямаше да стане последовател на Исуса? — Не. Гоце не проповядваше царевото на царя, божието богу, нито — ако те ударят от едната страна, обърни и другата. Той и евреите би подканил към масово организиране, масово въоръжена борба срещу римляните и фарисеите.

Ако сега живееше в Индия, дали би станал последовател на Ганди?— Не. Той не би проповедвал на сънародниците си да легнат на релсите на пасивна съпротива. Ако би при Толстоя, дали би станал толстоист? — Не. Той бе чел много от Толстоя, възхищаваше се от много негови неща, но «да не се съпротивляваме на злото» — това не проповядваше. А ако бе меж­ду руските революционери от онова време, дали би бил с тях? — Не. Те мечтаеха величието на своята родина, благоденствие на своя народ, но. . . чел съм, не помня къде, че руският революционер от онова време не би могъл да изтърпи в стаята си в съжителство един мужик нито 24 часа. По-скоро би полудял. А Гоце не бе такъв. Гоцевата любов не бе по абстрактна родина и народ. Гоцевата любов бе топла, сгряваща, трогваща, пленяваща. Той желаеше да прегърне ближния си нещастен селянин, на когото бе обрекъл, посветил живота си. Той обичаше всекиго поотделно, поединично. Познаваше извън душата на всекиго, всеки едного би взел в стаята си, в леглото си, би се покрил с единственото кебе, би ял от паницата му с една лъжица, би ял от черния хляб от торбата му. И не за демагогия, а би се скрил никой да не го види, никой да не знае, да вкуси от черния корав хляб, намокрен с пот и горчиви сълзи, да вкуси и да свещенодействува в душата си, като и той сам оброни сълза върху тоя черен хляб, плод на чер на мизерия и труд, но никой да не види.

Ако беше при Ботев, би ли му станал другар? — Да, но и би му казал: «Ботев, заличи от песента си думите: «Да каже нявга народа умря за правда и свoбода». — Остави на мира нещастния народ. Може и да не каже то­ва, може и да не му остане време от залисия или от незнание, та и ако не каже, няма ли да отидем да умрем?»

А ако беше при Левски, би ли го последвал? — Да, но и би му казал: «Дяконе, не се сърди на селяните, че те питат, като се освободи България, дали ти ще станеш цар. И не им казвай, че докато не почнат да ядат блаж­но в сряда и петък, няма да се оправят; защото ето сега в мое време достиг­наха дотам да блажат и на разпети петък, но нито станаха по-съзнателни, нито по-добри. Па и кажи им: «Да стане човек цар много добре ли е, по-дoбре ли ще ми бъде смъртни присъди да подписвам, чужди разпри всеки ден да оправям и с лоши съседи да се карам? По-добре ще е да си бъда пак както сега, между вас, но всички хора да са добри, зло да не правят, зло да не мислят, да се обичат и да си помагат.»

А ако бе Гоце в Париж през време на Френската революция, дали би бил на барикадите? — Да, разбира се, на първи редове. Но само под зна­мето, свoбода, братство и равенство не би бил доволен. Може би тогава там това да е било необходимо, бленуваното, но Гоце видя, че «братство» много не донесе и не донася. Родни братя всеки ден са по съдилища и се трепят за педя земя. Братята сърби в Скопие се съюзиха с турци и гърци, за да разкъсат заедно и по-лесно душата и тялото ни. Равенството, както го разбирали тогава във Франция, равенство пред законите и то малко донесе, защото още Шекспир е казал: «Жалко е безсилието на закона.» А абсолютното равенство между хората във всичко — е абсурдно, безполез­но и немислимо. Братството и равенството се оказаха празни думи — а свободата — малка.

Гоцевата душа мечтаеше, прекланяше се пред нещо по-силно. Можеше да я задоволи нещо по-широко. Мечтаеше за свободата и безграничната любов между човеците. Гоце носеше в душата си велико знаме — знамето на абсолютната свобода, на безграничната любов, но. . . с пушка зад гърба. Достойно и самоотвержено да запазиш тая свобода за себе си и да помагаш тя да бъде запазена за всекиго едного. Също достой­но и съзнателно да пазиш и тачиш безграничната любов между всички и да бъдеш готов да дадеш живота си за запазването на тая любов. И вярва­ше Гоце, че може да се служи на тоя идеал. И не само да се служи, но може, макар някога, да се реализира. Не много ум е потребен, нито много знания, за да се разбере суетата на лъжливото, примамливото и да се об­гърне това светло знаме. И тоя идеал Гоце бе възприел и проповядваше не като интелигент, който трябва да има и е намерил за момент един идеал, да попълни и той временно празнотата в живота и да парадира. Не. Този блян за Гоце бе кръв от кръвта му, плът от плътта му. Това бе неговата органическа връзка със смисъла на живота и неговото лично битие. Той живееше, за да бъде абсолютно свободен и безгранично любящ другите, да го проповедва, да го всади и у другите. (Абсолютна свобода —безгранична любов.)

Мисля си, ако Македония се бе освободила, Гоце що щеше да прави? Навярно щеше да отиде в Армения, там да стане апостол и другар на ар­менските революционери, или в Албания да подготвя към масова револю­ция, съзнание и свобода албанците. А ако всички биха се освободили по­литически, той би бил редник в борбата за икономически и културни из­дигания и достижения в блазнещата любов между всички хора.

Гоце, Македония бе малка за твоето знаме. Времето на нашите движе­ния е кратко за изпълнението му. Твоето знаме ще свети като звезда на небето над всички народи и за всички времена. Утописти някои, безвластници може да се приближат до него, но твоята пушка и тях ще отдели. Ти би избрал родината си за най-близък терен, където знамето си да за­биеш и откъдето то да свети към всички народи на всички векове и най-после щастие да настъпи в живота.

Но. . . не правеше ли всичко това Гоце заради слава? Решително не. Гоце не бе суетен. Гоце знаеше от учителя си К. Величков «Ековете» на Ив. Вазов (Лавалава) и мъдростите на Соломона (Суета сует). Гоце насмалко щеше да ни остави съвсем без своя лик, без портрет. И ако се съгла­си само веднаж да се снеме, то бе от мили чувства и да остави портрет на майка си. В снимката на неговата чета той не е седнал на челно място, как­то всички войводи седят. Ликът му не може да се различи между другите на задната редица. Той не зае и никое видно место в йерархията на орга­низацията. За дейци и воеводи той бе главен инспектор, но никой не бе го избрал, а всички го признаваха за такъв. Суетно бе да бъде пръв между свои другари, дейци.

По мое мнение Гоце би приел една малка славица — ето каква: да пише някога в историята, всемирната история на всички културни наро­ди в света от всички векове, че съществува на земното кълбо български народ, че има от тоя народ една част, която се казва македонски българи и които са достигнали до Бело море, заели отечеството на Александра Ма­кедонски, който имаше владения и в Азия и Африка. И че македонските българи са потомци на Кирила и Методия, що преди 1000 години дадоха светлина на цялото славянство. Днес тия същите македонски българи ра­ботят и се жертвуват за своя пол[итическа] свобода, за да издигнат знаме, хубаво за цялото човечество, за всички народи във всички векове, знамето на абсолютната свобода и безграничната любов, както той ги разбираше. И в тая борба на своите сънародници и Гоце е бил редник от първите.

Да, тая малка слава Гоце би приел. Да има за себе си част от славата на своя измъчен народ.

Накрай пак сравнявам Гоцевия лик с ликовете на другите наши пър­ви именити дейци: Даме, Пере, Матов. . ., и казвам: Те са големи, закръг­лени, определени вече фигури. Те са патриарсите — безупречните пат­риарси в нашето освободително движение. Те заеха първите и почетни места в новата история на нашия народ. — А какъв е, и къде е Гоце?
По мое мнение Гоце бе най-младият, най-малкият, най-милият между тях. Големината на неговата фигура не е още закръглена. Неговото место в историята ни не е още определено. И занапред — настоящите и бъдещите борци за нашата свобода ще обръщат погледа към неговата личност. А и след като Македония мила се освободи, за Гоце ще спорят и големите ро­долюбци — патриоти и революционерите, и социалисти и комунисти, и безвластници (анархисти) така, както и днес спорят тук в свободна Бъл­гария чий е Ботев?

Поклон пред величавия образ на безсмъртния Гоце!

Сказка, държана от Климент Шапкарев на Гоцевото утро, дадено на 6 май 1934 г. в пловдивското македонско благотворително дружество «Гоце Делчев» и напечатана по единодуш­ното желание на присъствуващите на това утро. Пловдив, Печатница Хр. Г. Данов, 1934 г.