"Всеки може да бъде, какъвто съм аз..."

Климент Шапкарев*

Похвална е и идеята да се поканват останалите още живи съвременници да напишат, каквото знаят за Гоце Делчев, защото, залисани в делничното всекидневие и униние на живота, ние като че ли, имаме нужда да ни подканят, та да спрем в размисъл за онова време, за оня живот, за оная дейност из недавнашното минало.

Отдавам се на такъв размисъл една нощ, продължавам втора и мили спомени се нижат пред очите ми. Преживявам едно, второ, трето и се унисам. Това, което най-много днес обхваща съзнанието ми, е: — Как така измежду всички ни другари и съученици на Гоце от II или III отделение на основното у-ще в Кукуш, преградено с дъски на православно и униатско, -с учители дедо Кузман Шапкаров, Никола Вълчев, учител Вангел, Епифаний, другарят ни и съученик Гоце Делчев от V и VI клас на Солунската гимназия при учител Константин Величков и после юнкер от военното училище, стана хвъркат, легендарен, любимец народен, а ние. . . останахме обикновени редници?

Кой беше, какъв беше тоя ни другар — Гоце, та достигна да бъде все- общо почитан народен герой?

Прехвърлям спомени и търся отговор първо за себе си, а после да съобщя това и на другите. Търся, ровя в живота му, в душата му, сравнявам го с другите наши по-първи и именити дейци и искам да уловя у него особеното — онова, което завладява.

Пред мене е Гьорче. — Казват, че Гьорче бе умът на делото. Гьорче наистина бе голяма, умна глава. Срещнеш го, седиш около една маса с него, виждаш, чувствуваш, че насреща ти е умна, практична глава, която не лети из облаците. Той сам съзнава това и без да щеш, тоя въпрос се слага между тебе и Гьорче преди всеки разговор, а заедно с това се явява една педя разстояние. Беседваш и се разделяш. С Гоце не бе така.

Пред мене е Матов, глава пълна със знания, а джебовете му, струва ти се, че са пълни с томове съчинения по всесветската история. Готов е при всяка дума и при всеки случай да ти цитира в историята на кой културен народ, кой великан деец, мислител как е постъпил и нашето днешно положение на коя епоха наподобява. Чуеш, научиш и се отделяш. С Гоце не бе и така.

[+/-] ...виж целия текст

Ето го Даме. Щедър, непринуден събеседник за хубавото, за доброто, за свободата, за братството, за дълга, за жертвите, за героизма, за успеха. Речеш ли да се вмесиш с неговия изблик — свие, приближи вежди, впие остър поглед с усмивка, припомняща насмешка, която ти казва — знам аз границите на възможното. Гоце не бе и такъв.

Мисля си за Сарафов. Пред очите ти е самонадеян смелчак, с изблик от енергия, готов всеки момент за геройски подвиг. Чувствуваш ли се способен да го последваш — привържеш се към него, или пък се отделяш. С Гоце и така не бе.

Доближиш ли Гарванов или Васков, пресрещат те с думите: «Що те води при нас?». Чувствуваш ги силно делови хора и ако не те води работа при тях, гледаш да не отнемаш времето им. С Гоце и така не бе.

Биваш с Тодора. Чувствуваш рязка и налагаща се личност, за която всичко е решено и която никога и от нищо не отстъпва. С Гоце и така не бе.

Насреща ми е Пере. Смее се той от сърце и ми казва: «Напечатаните във в. «Илинден» твои закачки с в. «Одрински глас» и фейлетоните на Петроне чета вечер в леглото, преди да заспя.» Обичаше насмешките върху проявени слабости от някого. С Гоце и така не беше.

А какъв бе Гоце? Какъв бе той при среща, при вечеря, при беседа, при сбирка от другари, при проповед и пр.? Срещнеш Гоце на улицата, той мило те покани да го придружиш. Влизате заедно, например в кафене «Македония», сяда, кани те да седнеш и ти. Поръча кафе, тежко-сладко-синджирлия, две кафета в един филджан, покани и ти да си поръчаш нещо. Скрие манастирските броеници, на които виси желязно разпятие с тялото на Исуса, извади цигари, турне една на цигарето си — система д-р Кох със стъкълце вътре, а отвън написано «Кукуш». Покани с цигара и тебе. Заприказва те пръв, докато ти го гледаш и му се любуваш. И пипа право в душата ти, на най-нежните струни. Пита те как си, с една близост, с едно съчувствие, които те карат да вярваш, че той всичко е видял в душата ти и се вълнува заедно и еднакво с тебе. И ще отвориш уста, не можеш да не му се довериш, да не му се изкажеш и за неща, които сам от себе си си крил. И те разпитва за близките ти и за околните,като че ли и той заедно преживява всичко. Смирено, неусетно си разкриеш душата (а после се чудиш как е станало това) и виждаш той участвува, вълнува се от твоите преживелици по-чисто и по-ясно, отколкото ти. Подеме те в ръцете си, в душата си и след няколко минути той направлява твоите чувства, твоите вълнения и твоите лични преживелици.

Иска ти се да не се разделяш от него, с него да останеш. Дойде на масата друг. Покани Гоце и него и го пита: «Нареди ли си работата, успокои ли се?» Дойде трети. Покани и него и пита: «Видя ли Чучков? Иди, сега той е в хотел «Батенберг».» Дойде четвърти. Но той вече ще става. Казва му: «Дойди довечера в градината при гостилница «Бр.Миладинови».» Ставаме всички и не ни се ще да се разделяме — чувствуваме близък човека, от когото се откъсваме. Обръщаме се да го изгледаме още веднъж. Погледът — лъч, като жица, остава да ни свързва до следващото виждане. След вечеря седим отново около маса в градината на гостилница «Бр. Миладинови». Свири и пее италианска трупа. Често в компания са: Туше Делииванов, Боян Биолчев, семейство Петър Станкови, доскорошен член от касацията. Пием бира, слушаме песни, шегуваме се, разказваме преживелици. И Гоце разправя свои от детинството си в Кукуш, от ученичеството в Солунската гимназия. Дойдат по-късно Диме, Трайче, Чучков и други, които не познаваме. Разприказваме се за градините край солунското пристанище, за музиките там и за градините при Пиргите и при Беш Чинар. Гоце добавя: «Ама не забравяйте и затвора «Беас куле»», и пак се смеем, шегуваме се.

Уговорим на близкия празничен ден да отидем с гювеч на Княжево по Владайската река. Семейните със семействата, жените ще приготвят обяда. Казано и свършено. Някои от съседна маса само гледат и мълчат. И пак дойде някой и каже на Гоце — «Готово е всичко» — «Добре». Друг: «Дойдоха Килифарски и Икономов» — «Да чакат утре в Княжево» и др.

Ставаме да си отиваме. Спим в една стая. «Довиждане» на Владайската река. Отправяме се към квартирата, застигне ни някой от тия, които само мълчаха при масите, и казва: «Гоце, и аз искам да дойда с тебе вътре». —«Добре, иди при Чучков в хотел «Батенберг», кажи му, че аз съм те пратил.» Изгуби се човекът. Утринта срещаме същия човек на улицата, бърза, лети. Питам го що се е разбързал? «В Дупница, при дядо Кольо Малешевски»: и вятърът не може да го стигне.

Ще легнем в стаята си. Усмихвам се аз и искам да му спра вниманието на нещо от приказваното и изживяното в градината. Гоце разбира, преди да му кажа, че ми е направило впечатление нещо и че съм сметнал, че и без това е могло, и каже:

«Нека видят, нека знаят, че и аз съм като всички хора. Ям, пия, пуша, приказвам, смея се, шегувам се, греша, волнича, обичам да слушам музика и всичко,както другите. Да не мислят, че аз и другарите ми сме свръхчовеци. Да видят, че всеки може да бъде като мене — като нас, стига да желае. Само желание, искрено и твърдо е потребно. Ял, пил, волничил, младост е живял. Ако ще и да е грешил някога, днес в тоя час има ли искрено и твърдо желание да служи предано и самоотвержено — всичко друго е минало, изживяно, и ние се сме го изживели и изживяваме. Всеки може да бъде, какъвто съм аз, каквито са другарите ми — стига само да желае.» И даже се надсмее, че някой го е счел облагодетелствуван от природата с особени дарования. «Не, и аз, и другарите сме като всички хора, и всеки, който пожелае, може да стане като нас, стига да желае. Дълбоко в сърцето си да има такова желание.»

Наистина Гоце вярваше, че човек е създание добро или поне, че във-всеки един човек дълбоко в душата му има кристално бисерно зърно, частица от божественото в природата. Всеки един работник или занаятчия, прост или учен, богат или сиромах, осъден грешник даже или паднала нещастница: всеки носи в гърдите си частица брилянт, макар микроскопическа. Само можеш ли да го намериш, можеш ли да го извикаш на живот, на дейност тоя бисер, брилянт! А Гоце сам с най-голям брилянт в гърдите си, представям си го само бисера в душата на човека виждаше, на него спираше и чудеса вършеше.

Гоце бе горски бистър, кристален извор, от който избликваше любов, която обгръщаше всички, издигаше ги, изпълваше ги — правеше всички крилати и пленяваше сърцата им. В Самоков той събра и семинаристи, и протестантски ученици, и железари, и гимназисти, и железничари (Пешо, Душо, Велко, Делчо, Добри и братята си и двамата, по-късно и Върбан Килифарски, голем анархист, и Кръстьо Асенов, сестреник на Хаджи Димитър) и подофицери, и юнкери, та образува собствени чети, а след това почти всички тях направи самостоятелни районни войводи.

Гоце плени Яворова, Наумова, Кепова и ги взе в Пирина вестник да редактират с пушка на рамо и песни да пеят, поведе той техници бомби да правят, офицери инструктори да стават и такива канари като Сандански и идеолози като Хаджи Димов. Всички плени той със своя магнит, що таеше в гърдите си.

Какъв беше Гоце в сбирка от дейци. Той беше винаги чистосърдечен, ясен, откровен, набързо нахвърляше мисли пред другари, свои равни. Той никога не позираше. Да, но не всички са като него и. . . работата не върви, не може да се вземат решения, че и неприятности, пререкания. А там в сбирката има и учени, и изпечени словоборци. Казвам му веднаж: «Гоце, не може така, имам малко опитност. Председателствувал съм студентски македонски събрания, та зная, че за мнозина не е най-важно решението, а важно е да се изкажат. Всеки иска да си каже и той думата. Изчаквай ги, изслушвай ги и вземи думата най-после и като решиш нещо, вече не отстъпвай. Но не забравай да кажеш, че и така може и така е хубаво, както например X. казва и както У. — все са хубави пътища, но подчертай, че в дадения момент при дадени условия и при наличните средства най-добре е еди-как си и още, че ти вярваш, че и другарите са съгласни с тебе, като имат вяра в твоите твърдения, защото ти знаеш най-добре дадените условия и наличните средства. Ще ги помолиш да ти вярват и да отстъпят, да се съгласят за тоя момент, да приемат твоето предложение. Казвам му, инак не може. Не само работата се не върши, но ще имаш неприятности, пререкания, оскръбления (както наистина имаше), а даже и до бой може да се дойде.»

Гоце ми отвръща с горчива усмивка: «Та и това ми се случи.» Не знаех, почудих се, а после разбрах, че тия думи се отнасяли до един случай, когато в едно такова събрание и спор Саракинов му ударил плесница. Мисля си, ако това се беше случило с Гьорче, сигурно би разцепил организацията, Сарафов би застрелял веднага противника, Гарванов би го наказал, когато и да е и по какъвто и да е начин. Матов би свикал конгрес да изключат виновника, с Тодора не е възможно това да се случи, всеки предварително знае това освен с измама и предателство, както що го и убиха, Даме би му простил след изглаждане с посредници, но през целия живот при удобни случаи все би му натяквал, би му казвал в очите и пред всички: «Хайде да решим въпроса с плесница.»

А що направи Гоце? — Нищо. Той продължаваше да обича Саракинов, като го съжаляваше, че не е имал толкова воля да се въздържи, че не е имал толкова ум да разбере, какво нищо с това не ще се реши и че не е имал от майка си толкова присадено чувство да обуздае дивата си грубост. А Гоце имаше религиозен култ към майката. Гоце обожаваше майка си. Той вярваше, че майката е посредникът между божественото и човека и че тя с ръцете си взима частица от божеството и го слага в гърдите на рожбата. Навярно на нея той дължеше нежността на своето сърце. Ако някой се наеме или бъде възложено някому да пише биографията на Гоце, ще трябва продължително и обстойно да изучи майката, за да ни опише сърцето на сина. Гоце бе най-мекият, най-отстъпчивият, най-уважаващият мнението на другите в другарските сбирки.

(Следва)

*Климент Шапкарев (1875-1949) е син е на видния български етнограф и фолклорист Кузман Шапкарев и внук на Димитър Миладинов. Учи в Солунската българска мъжка гимназия и членува в тайния революционен кръжок заедно с Гоце Делчев и Павел Васков. След завършването на гимназията в 1892 година учи биология и химия в Софийския университет. Завършва в 1898 година и става учител в Самоков, като едновременно с учителската дейност работи и като пунктов началник на ВМОРО, като организира прехвърлянето на хора и оръжие през границата в Османската империя. В 1904-1905 година е учител в Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон“ и секретар на окръжния комитет на ВМОРО. Делегат е на Рилския (1905) и Кюстендилския конгрес на ВМОРО (1907).Преди началото на Балканската война заминава от Одрин за България и се записва като доброволец в 52 пехотен полк на българската армия, с който се сражава под Одрин. За проявена храброст е награден с кръст. По време на Първата световна война е във Велес като член на Цензурната комисия. След края на войната става учител в земеделското училище в Садово.След освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 година се установява в Битоля, където също преподава в земеделско училище. Климент Шапкарев е баща на българския икономист и председател на Македонския научен институт Петър Шапкарев.