За слепите граматици

Александър Балабанов*

През 1902 г. Петко Каравелов, като министър президент и като министър на финансите, да­де изявления на Амфитеатров, кореспондент на големия руски вестник Новое время", или "седмата велика, сила", както се мълвеше тога­ва за тоя петербургски орган. Между другото Каравелов зачекна и езиковия въпрос, или, по­точно, живата борба между българския и между сръбския език.. И каза: "Много се радвам, че българският език живее на запад, до Синьото море през Шар и преко голе­ми реки и езера, без да може да му се противи сръбският език." И това бе право и истина и с най-силни надеж­ди.

В освободената тогава България, макар и да бе наложено от обстоятелствата тъй наречено­то "източно българско наречие", никому не идва­ше на ум да довежда до крайност, до абсолютизъм тава неуместно яякане с е-двойното. Ами всичко си вървеше естествено, тъй както в най-силните и най-богатите по литература европейски езици. Никой не зловидеше на бълга­рина от Щип или от Скопие, ако не си отваря­те нашироко устата, за да произнесе своята проста дума "нямам". А най-близките потомци на тримата българи, които са направили най-силно впечатление на българския народ, на Иван Вазов, на Васил Левски, на Христо Ботев (най-сърдечно моля коректора да не ми сервира поп­равка от Ботев на Ботйов!), искам да кажа на карловци, сопотци и преди всичко Ботевите калоферци, както сега, така и напреде си вика­ха повече нема - "нема, отколкото "няма", дори и под натрапническото влияние на яйчарите от някои съвсем източни покрайнини, пак си ос­танаха с "нема".

А педанти стилисти като Стоян Михайловски, , те не само че викаха "нема", ами и пишеха "нема", и с яребична упоритост настояваха даже пред словослагателите да не им се поправя просто­то "е", на е-двойно. . . Който не вярва, нека си вземе кое и да е годишно течение от господст­вувалото тогава списание "Мисъл" на д-р Кръс­тев от Пирот, на Пенчо Славейков от Трявна, на Яворов от Чирпан и на Стоян Михайловски от Елена - и ще види на всяка страница това, което сега аз само съобщавам и опреснявам. . .

[+/-] ...виж целия текст

Пък и в днешните научни издания на Михайлов­ски от Ив. Богданов пак е спазено това. Не искам да кажа, че глаголът "немам" трябва да се пише с е" просто, не, съвсем не, никога не ис­кам това и няма да поискам, и никога не бива да стане, докато си служим с кирилицата. Но ис­кам да кажа, че това бе естественото и благо­датното за развоя на българския език. И за побе­дите на тоя български език говори именно дър­жавникът Петко Каравелов пред Амфитеатров. Аз бях студент тогава в Лайпциг и бях във възторг от изявленията на Петко Каравелов, и ги споменавам вече няколко пъти при разни сго­ди.

Защото още тогава знаех аз това, което не мислеха плиткоумните и тесногръди граматици от далечния изток, че реформите и посега­телствата спрямо един народен език са не само граматически, ами и държавен въпрос от първи ред, особено за балканските народи. Също така и в борбите си за българския чуден и първокла­сен език често съм изтъквал това, макар и пред глухи и слепи граматици. И с тях не един път съм водил ожесточени сражения. А често съм им падал и на колене, и на молби, да не ошугавяват българския език, като го лишават от него­ви родни звуци и като го кастрят според своя ум. Още в първите броеве на моя „Развигор" от 1921 година, и дълги години, във всички мои писа­ния все това молех, все това!. . . А особено силно настоявах върху това в скопския вестник "Родина" от 1916 година в статия­та си "Говори, както си говориш", която намери одобрение на един подробен и оригинален поз­навач на българския език, професор Йордан Ива­нов.

И че не бях и аз сляп и едностранчив като лоши­те ни граматици, може да се докаже очевидно и с писанията ми за онова най-престъпно покуше­ние против българския език от страна на тия случайни някогашни властници в културата ни, които, понеже си бяха от някакви средногорски баири, лековерно премахнаха чудния, най-личния звук и глас на българската реч, именно "ѣ -то в глаголи с ударение на последния слог и го замени­ха с ясното и невярно в тия случаи "а", че стана наместо четът, четат; наместо летът (изчез­на вече дори и буквата "ѣ ) да пишат и да каз­ват летят. . .

Нека си казват, както са си родени, но нямаше защо да отнемат и от другите, които знаеха повечко нещо и които имаха по-широк поглед, да пишат и да казват четът!. . . Уви! Това престъпление е вече извършено, едва ли може да се поправи! Да имах аз и най-мънинката власт в тая страна, аз знам как все още можеше да се поправи, ако не да се поправи, по­не да се изкупи, но нямам, всички са над мене, ня­мам никого след мене. . . Такива са епохите на епигопите. Ще се подчиним. Аз исках само да изтъкна, че като човек от запа­да на българската земя, аз не бях едностранчив да не мисля за това голямо, хубаво и силно на изтока. . . Човек трябва да обгръща всички об­ласти, когато работи за общото и най-скъпо­то на един народ. . .

И когато сърбите разбраха нашата грешка, из­плашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това яякане с е-двойното, също и играта с ударенията. Хвалеха ни, че правим така, превъзнасяха ратниците и поклонниците на това яякане. . .

И работата отиде, дотам, щото настъпи епохичка, когато взеха да питат някои изтоковци вече направо я, без ѣ , "нямам", "вяра" и пр. Не го­воря и не мисля аз тука за онова премахване със закон на е-двойното, което предизвика буря в България. То беше късно. Аз говоря за по-раншни времена, за 1898 година, за до 1900 година, а не за 1922 година...

И това злоумишлено или най-малко тъпоумно изкуствено отдалечаване на източния българс­ки език от западния бе един от най-жестоките атентати не само против българския език, ами и против българската нация, против българ­ската земя. . .
Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите... С каквото и както можеха. И работата отиде дотам, щото, както изтъкнах още тогава, особено поради теорията за ударенията ни, хуба­ви и културни българи от запада, от страх да не би да бъдат осмивани, че говорели македонс­ки, почнаха да викат дори наместо бѣше-беше, викаха БЯШЕ!. . .

И на всичко се стараеха да слагат ударението на последния слог, че дори завикаха чаша, кожа и пр. А това ЯЯЯ, то тъй смешно беше в техни­те уста! Най-смешно ставаше това, като се чуеше от уста на чужденците, това фанатич­но подкрепяно Я. Хее, още в ония идилични вре­мена, ние бяхме ангажирали за нашия Народен театър даровитата хърватска актриса София Звонарова. И как се мъчеше горката да си разт­варя до неприличие устата, за да каже вяра! Всеки език трябва да има като книжовен език най-голямата част от един или от някой по-на­ложил се диалект. Това не аз ще отричам. Но пък не бива да се тиранизират изговорите и на другите наречия. Не бива да се изнасилва приро­дата. Това изнасилване именно стана причина та за едно престъпно и изкуствено отдалечаваа не на изтока ни от запада ни, които всъщност са съвсем едно: и по душа, и по език, и по сила, и по кръв и плът. . . Всеки знае защо. . .

Нека се постъпва както с в немския или във френския език. Няма никой немец да иска от хановереца да направи берлинец, нито обратно­то, също никой саксонец не може да стане пру­сак по говор. . .

Дори и филолозите си имат тая воля. Това мо­же и у нас. Няма да се смееш на западния бълга­рин, че не си разтварял прекомерно устата, за да каже нямам, нито пък западния бива да се смее на източния, че си говори няма. . . Иначе ще завилнее пак старото престъпление.

1942 г.

* Александър Балабанов, роден в Щип през 1879 г. е виден български литературовед, преводач и критик. Един от дългогодишните преподаватели в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт. Изпълнител на важни мисии, възлагани му от ВМРО, с цел привличане на вниманието на европейските общности към българите в македонските земи. Умира през 1955 г.