Нам трябват барут и книги, пушки и читалища

Любен Каравелов

Човеческата свобода бива двояка: умствена и веществена. Умствената свобода отваря на човекът очи­те, показва му път, по който той трябва да върви, за да може по-лесно да добие и веществената си свобода. Ние често слушаме да говорят: едни, че българите трябва сега-засега да се вземат за оръжие и да се ос­вободят по-напред от турският бич, па после да гле­дат за своето умствено богатство, т.е. за своето раз­витие и образование; че барутът е сега по-потребен от мастилото, а пушката — от книгата. Други гово­рят, че българите трябва да се грижат само за свое­то умствено развитие и образование, защото тия вся­кога ще победят своите противници (турците и гър­ците) нравствено. Но и двете тия мнения са прави, а в същото време неправи. За да изгради човек една къ­ща, нему трябват не само кирпичи и камъни, а трябва му още място, на което ще бъде тая къща изградена, гнила, шинди, талпи, а най-повече добри работници и изкусен архитектор. Едно без друго не може.

Ние, българите, трябва да захванеме от начало­то, защото още нямаме почти нищо, и да изградиме тая къща, която се нарича отечество; а за да я из­градиме, нам трябват барут и книги, пушки и чита­лища, ножове и училища, попове и „книжевни дружест­ва", с една дума, нам трябват и шинди, и гнила, и ка­мъни, и хора. Но как приготовляваме ние тоя матери­ал, кoйтo е потребен за нашата къща? Идете u пои­скайте от някого помощ за някое българско училище, то той ще би каже: „На българите не трябват учили­ща, а пушки, а поискайте му да даде пари за пушки, той ще би каже: „Време ли е сега за бой! Училища са нам потребни, а не пушки и пищови." А всичко това се говори, за да не даде ни за едно, ни за друго. Такива примери ние видиме почти всеки ден и на всяка крач­ка. Нам пишат из Гюргево, че някои от тамошните граждани се мъчат да затворят училището и да изго­нят учителят си, защото учителят им имал нещас­тие да предложи на някои родолюбиви гюргевчени да си направят черкова. Може ли, кажете ми, да ни нака­ра някой насила да направиме какво и да е добро?

Ако гюргевският учител е предложил на гражданите да направят черкова, то не ги е накарал на сила, и от тях зависи да я направят или не. Ако ни се не иска да направиме черкова, то защо да затваряме училището си? Деца сме още ние, българите, и не знаеме накъде отиваме и що търсиме. Ако ние вървиме по тоя път, по който сме досега вървели, то от нас няма нищо да бъде, и всеки има право да ни се смее и да ни попържа. Ние се смееме на гърците, а не сме ни за две пари по­добри от тях. Училището за един народ трябва да бъ­де това, щото беше едно време за евреите кивот за­вета, защото от училищата зависи нашето щастие, щастието на нашите деца и на нашите братия. А ние и до днес мислиме, че платата, която се дава на учи­телите, е благодеяние и учителят трябва да гризе на­шите кокали, които му ние хвъргаме като милостиня, и да свива пред назе полите си. Ние уважаваме свеще­ниците, а учителите са така също наши свещеници, пред които ние трябва да свиваме полите си, а не тия пред нас. Кога ще ние да разберем тия истини и да станем хора? До кога ще да вървим сляпо и куцо да го­ниме своето щастие и добро? Или турците ни са досе­га малко били и газили?

Направихме си и ние, като хората, „Книжевно дру­жество" и похвалихме се пред всичкият свят, че и бъл­гарите захванаха да живеят, че и тия са патриоти и желаят доброто на отечеството си. Европейските водачи и учени мъже ни похвалиха от своята страна, а
иностранната журналистика изсече: „Истина, българите захванаха да живеят." А нам само това и трябваше, и ние се успокоихме, утешихме и заспахме си пак; ние помислихме, че всичко сме свършили и от нас повече нищо се не очаква. Но намериха се между нази и тaкива люде, които повдигаха монголски ордии против „Книжевното дружество" и против неговият устав. А защо и за какво?

Първо, че тия желаят да бъ­дат най-главни фактори на това дружество (да се на­ричат фактори и да не правят нищо); а второ, че им се не дават пари. „Българинът много обещава, а нищо не прави", казват умните люде и казват цяла истина. Пишат ни из Браила, че половината от членовете на „Книжевното дружество" още не си са внесли парите. Ние често слушаме в Букурещ такава една философия: „За какво ще да даваме пари, когато „Българското кни­жебно дружество" нищо не работи и никакво се не чуе. Когато ние видиме що е то направило, тогава ще и да помагаме." Чегато „Книжевното дружество" е кръчма и—пешин вино, пешин пари. Може ли „Книжевното дру­жество" да работи, когато то още няма средства, за да извърши своите обязаности? Може ли то да издава своят журнал и своите книги, когато в Браила няма още печатница? Може ли то да напредва, когато (ако е истина) действителните членове още и до днес се намират между небето и земята? Не сме ли ние, бъл­гарите, достойни за оплаквание? Но нека нашите интригани говорят що щат; нека тия правят пакости колкото искат, а „Книжевното дружество" скоро ще им докаже, че то се не бои от никакви клевети, защо­то неговият път е честен, а неговите занятия - чис­ти и свети.

Никога темнотата няма да надвладее светлината и затова всичките интриги, всичките кле­вети ще паднат сами от себе си. Това е вярно като ден. Доброто и чистото име тежко може да се зачерни и истината рано или късно трябва да изплува отгоре, като масло над вода. Само напред!...