събота, 22 август 2009 г.

Не се гаси

Райко Алексиев

На път за Германия група пишещи и рисуващи братя трябваше да чакаме известно време на нишката гара. Беше привечер. Гарата беше задръстена от влакове, претъпкани с войска. Отгде идеха и где отиваха тия войски, не се знаеше. Най-много ние можехме да узнаем, защото по понятни причини си седяхме във вагона и не се "нагнувахме навън".

Опрян до прозореца, аз слушах грохота на движещите се влакове, чувах откъслечните военни команди и се мъчех да разгадая съдържанието на провлачените викове на малките продачачи.

Отведнъж наблизо, от войнишкия влак, който току-що пристигна от Скопие, се понесе дружна песен. Млади солдашки гърла заливаха станционната суетня със звуците на някаква позната мелодия.

Димитър Талев, който беше до мен на прозореца, също даде ухо и широка усмиВка заля винаги сериозното му лице.

- Чуеш ли?
- Чувам Димче...

И наистина чух: воиниците със сръбските шинели и сръбски шайкачи на главите от сръбския войнишки влак, пристигнал откъм Скопие, пееха... "Когато бях овчарче"...
И си пееха тъй, както всеки българин я пее:

"Когато бях овчарче и овците пасях
Бях много благодарен, макар и сиромах...
Щом пукнеше зората, изкарвах ги навън
И свирех из гората, подпрян на някой пън"

На Талев, чедо на македонската земя, очите се овлажниха.

- Нашенци са...
- Нашенци са, Димче.

Суха сръбска команда откара пеещия влак нанякъде, но в тъмната нощ познатите звуци на българската песен се долавяха още дълго.

- Не се гаси... ей, необичайно избухнал във възторг извика Талев и може би за пръв път в живота си изпи наведнъж половин водна чаша коняк, която аз му тикнах под носа, светкавично.

Няма коментари: