1984 година, литературата и животът

Георги Константинов

По неизвестни причини, прогнозите на писатели, футуролози, генерали или историци се кръстосват около току-що настъпилата 1984 година. И всички без изключение вещаят апокалиптични събития. Достатъчно е да споменем само няколко заглавия:

- „1984" - Джордж Оруел.

- „Ще доживее ли СССР до 1984 година?" - от недоживелият я съветски дисидент А. Амалрик. В тази си книга той разглежда два конвертиращи процеса: вкаменяващия консерватизъм на бюрократичните мамути от Кремъл и тяхния конфликт с лежащия в съседство китайски мастодон.

- „В атака на бъдещето" - от покойния американски футуролог Херман Кан, от Хъдзъновия институт, предсказващ още в 1970 година днешната световна криза, която според неговите модели и изчисления трябва да достигне кулминационната си точка в 1984 - 1985 година.

- „Третата световна война" - от английския генерал и бивш шеф на северното крило на НАТО, Сър Джон Хакет, предвиждащ в книгата си започването и победоносното завършване от западните сили на войната срещу СССР.

Редът, в който са изброени книгите, отговаря на хронологическия ред на тяхното написване и издаване. Първата от тях (върху която искаме да обърнем внимание на читателя) е роман, написан в 1949 год., т.е. преди 35 години.

В романизирана форма, британският писател и журналист, работник и полицай в Бирмания, борец срещу франкизма в Испания и завеждащ секция в Би-Би-Си - Джордж Оруел, ни представя своето виждане за бъдещето, в което ние навлизаме тази година.
Книгата и нейният автор са се превърнали в класика. Те се четат, влияят на умовете и много от термините и понятията й са станали нарицателни, навлизайки в обикновения език: „големият брат" , „Оруеловски свят", и т.н.

Авторът, починал преди 34 години, е вече обявен за „човекът на 1984 година". Литературно-социологически анализи, тлъсти биографии, международни колоквиуми и симпозиуми се занимават с творчеството, живота и мисълта на отритнатия някога писател, чиито книги смущаваха духовете на Мюнхен, Ялта и Потсдам.

[+/-] ...виж целия текст

„1984" година не е пророчество. Тя е по-скоро предупреждение. Останалото е фон, върху който писателят разгъва своите разбирания за света, в който живеем.

Романът е посветен на тоталитаризма, на неговата световна победа и на безпомощността на обикновения човек в борбата му с всеобхватната и всемогъща полицейска машина. С диктатурата, която освен идеологически клизми на мозъка, си служи и с най-модерната техника за да смаже враговете си и увековечи съществуването си.

В Оруеловата „1984" година целият свят е станал „социалистически". В него има само три световни държави: Океания, Евразия и Истазия. В първата влизат Англия, САЩ с двете половини на американския континент - северната и южната - и Австралия. Евразия обхваща СССР и континентална Европа, а третата е образувана от Китай, Япония и части от Югоизточна Азия.

Трите „свръхдържави" са в постоянни конфликти помежду си (от рода на тези, които днес наричат с благовидното име - локални войни). Никой не може да победи другия, дори при съюз на двама срещу един, защото истинска голяма война, поради новите оръжия и узрялостта на целия свят за промени, е станала безсмислена и нежелателна. От нея управляващите, не само че не могат нищо да спечелят, тъй като никоя държава не е в състояние сама да окупира целия свят и да господствува над него, но могат да загубят всичко. Достатъчно е само да се разбият взаимно, за да изскочи от бутилката на статуквото духът на неконтролируемите събития. Освен това, локалните конфликти дават тонус на бюрократичните машини и ръководещите ги партии. Те им позволяват да държат поданниците си в състояние на постоянна мобилизация и напрежение, принуждавайки ги да приемат съществувание на ръба на терора и мизерията.

Макар че режимите и идеологиите не се различават повече, отколкото три нюанса на сивия цвят, те са смъртни врагове помежду си. (Един Оруеловски миниатюр, читателят може да открие на Балканите, където днес - в 1984 г. - България, Югославия и Албания са три експоната на съвременния маркс-ленинизъм).

Наред с вижданията си за социалното и интернационално статукво в света от „1984" година, Оруел е изложил и своята теория и философия на историята и на социалните промени или по-скоро на постоянния кръговрат в обществено-политическите отношения.
Трябва да признаем, че учудване предизвикват не грешките в оруеловите констатации и „предсказания", в които днес разни буквоеди си ровят муцуните, а по-скоро дълбокото проникване в същността на тоталитарната система от един чужденец, който никога не е виждал от близо лицето на „реалния социализъм". Живеейки на хиляди километри от Москва, не минал никога през превъзпитателните душегубки на Ленин - Сталин и пр. негодяи, Оруел е „видял" много по-прозорливо тази същност от мнозина дисидентствуващи социолози, които са прекарали це-лия си „съзнателен живот" под сянката на стените на Кремъл, или от разните кремлинолози, които са зачислени на зоб към разни служби, фондации и институти.

В хода на изложението ще цитираме съжденията и мненията било на едните, било на другите. Тук ще започнем с речта на Зиновиев пред състоялия се в Брюксел колоквиум върху Оруел и неговата „1984". В едри линии „хомо совиетикус" казва следното:
„Оруел е прав върху определени детайли, но бърка върху цялото. „1984" е поглед на западен интелектуалец, свикнал с комфорта на демокрацията. Но, човек, който никога не е виждал съветското общество, трябва да си послужи между другото и с известните процедури на анкетиране". (Нашият доморасъл социолог не сочи дали трябва да се анкетират Андроповци или обитателите на необятния Гулаг?) Още: „Има обективни закони на природата, закони на социалния живот, които не позволяват еволюции, подобни на описаната от Оруел". По-нататък речта е изпъстрена с познатите ни зиновиевски бръщолевения за основната клетка - предприятието, колхоза или учреждението, която характеризирала и възпроизвеждала съветското общество. Надълго и нашироко тезата е развита в „Комунизма като реалност" и в романите на Зиновиев. Тя е още един вариант на органистичните теории в социологията. Замествайки класовия анализ на държавно-капиталистическото общество с твърдението, че въпросната „клетка" е вградена в обществото, така както анатомичната клетка в човешкото тяло, Зиновиев стига до увековечаването на това общество. Защото „индивидът" бил свързан с тази „клетка" не поради лошите намерения на държавата, а вследствие обективни, свойствени на това общество закони и отношения. Дори терорът изниква в обществото от неговите зиновиевски „клетки", а що се касае до тайната полиция, тя е само един регулатор, който често пъти „хуманизира" отношенията между порочните представители на човешкия род, които един за друг не са нищо, освен вълци.

Останалите тези на Зиновиев, засягащи интернационалното статукво и социологията на съветското общество, ще бъдат упоменати на съответните места. Тук ще се върнем отново към романа на Оруел, за да видим къде са фантазиите и къде е реалността (така е озаглавено изявлението на Зиновиев пред споменатия брюкселски колоквиум върху Оруел).

„Детайлите" на Оруел, за които говори Зиновиев проникват във всички сфери и слоеве на тоталитарното общество - от върха до мрачните и задушни индустриални предградия, където обитава „класата хегемон". Нищо не е убегнало от оруеловската „фантазия".
В романа присъствуват огромните портрети на поредния „старши брат" и останалите ръководни членове, които висят по фасадите или се разнасят от блеещите по манифестации и митинги тълпи, заградени от активисти и „доброволни" доносници на „органите". Монотонните скандирания, започват от платените клакьори и агитатори на режима, които трябва да увлекат всички във „всенародния ентусиазъм" и „донесат там, където трябва" за тези, които все още не са изгубили чувството си за човешко достойнство и не искат да споделят обезумяващия страх, слабоумния възторг или непроходимата глупост на „новия човек".

Тук са и „спонтанните", заклеймяващи демонстрации, радостните посрещания и изпращания на пристигащите и отиващите си отечествени и чужди делегации и вождове. „Доброволните" почини, в които активистите вмъкват стадата от впрегатен човешки добитък, за да дадат едномесечната си заплата или съботните и неделните дни, за да запушат дупките в раздутите бюджети на бюрокрацията, армията или полицейските и военни мероприятия на върхушката по най-отдалечените паралели и меридиани на замърсената планета.

И разбира се, над всичко това моделът или „каймака" на прословутия „нов човек", който влачи със себе си мърсотията на всички властници от миналите общества и е раздвоен от ролята си на „авангард" и „патентован" освободител на народите. „Новият човек" ходи по банкети или сборища ограден от преториански живи стени, които трябва да предпазят скъпоценния му живот от спонтанните изблици на всенародната любов. Той обмисля и прилага административни и полицейски мерки, за да съхрани властта и привилегиите си и в същото време предъвква марксическа плява, размесена със социалистически лозунги. Заклеймява американския империализъм или великокитайския шовинизъм и гази с бронираните си ботуши малките народи, оставени му за „доживотно ползуване" от Ялта. Издига в култ полицейщината и обхванат от параноята на... осъдените класи, вижда навсякъде врагове, шпиони, саботьори, изменници и нечии агенти.

Развратът и оргиите във „висшата" класа вървят неминуемо заедно с попски проповеди за съхранение на семейството. В него диктатурата вижда една от основите си (а Зиновиев казва, че Оруел сбъркал в прогнозите си за разрушаване на семейната „клетка"). Подобно на държавата, собствеността или вярата, и семейството е подложено на диалектически метаморфози. На „разрушение" подлежат и „старите" институции, клетки и категории, които след това се заменят с нови, „социалистически". Това че те си приличат като две капки вода с предишните, а често са и влошено тяхно издание, е проблем, който тук няма да разискваме.
Секретарки, подчинени, актриси или прочее културтрегерки, се употребяват от началствуващите свини за украсяване и подслаждане на живота вън от новите „семейни клетки". И понеже те „държат и ножа и хляба", чрез обещания, лъст, заплахи и подаръчета са на път да превърнат цялата бюрократична пирамида в един многомилионен бардак. Разбира се, тази „нова" и масова форма на проституцията е напудрена и начервосана с показна нравственост и фалшива срамежливост, задължителни за всички - от извратените склеротици и катъри в политбюро, до бригадира в най-затънтения колхоз. „Противоречието" е само още една илюстрация на двумислието, двуезичието и двуличието, до които е доведен „новият" човек.

В тоталитарното общество шизофренията приема размерите на епидемично заболяване ...
„Новият човек" моделира човешкия род по свой образ и подобие. От Саваот до днес, това е мечтата на всеки властелин. Тази мечта става реалност в епохите на реакция и декаданс. Тогава историята създава корелационна зависимост между властници и поданици.

Разбрал е Оруел и душата на „новия" партиен или безпартиен шмекер. На този, който ненавижда партията и нейното учение, но ги приема като природно бедствие, с което трябва да се съжителствува и свикне. За „новата средна класа" всеки бунт е безумие и глупост. Тя води борбата за съществувание с методите на хамелеона, чрез мимикрия и заобикаляне на преградите от безжизнени догми и полицейски забрани. Псува в къщи под юргана и участвува с маршова стъпка и песни в казионните празници. Със скандиращ лай, плакати, портрети и захаросано-кретенски усмивки, с раболепна благодарност тя минава в „стройни колони" пред истуканите и мумиите на застанилите на трибуната тирани и робовладелци, за които в частни разговори разказва убийствени вицове. (Зиновиев мисли, че тези диалектически прояви на „новия" морал са резултат от „струпването на много хора на едно място".)

Отбелязал е Оруел даже униформирането на гражданите в тоталитарното общество. Като че ли, за да предрече появата на куртките и каскетите от док, габардин или шантунг в „новия" Китай на „социалистическите" мужици и мандарини. И поголовното организиране - от пеленачетата до сенилните склеротици в пенсионерските клубове. Не са забравени дори червените връзки на малките шпиончета, които още в забавачниците минават през школата на шпионството и доносите. Най-напред срещу собствените си родители, поради което последните не смеят да говорят пред тях.

В това царство на мрака, твърди Оруел, само пролетариатът може да разкъса на късове системата, не оставяйки камък върху камък от света-затвор, в чиито отделения и килии диктатурата на държавния капитал се опитва да заключи цялото човечество. Но за сега, той е в летаргия. Приспивни песни му пеят интелектуалци, попове и начетени марксисти. Тези гувернантки и бавачки знаят, че въстанията на „пролите" са заразителни и срещу тях железни завеси и бетонни стени... „няма открити!"
Пустота, бедност, духовна нищета и безнадеждност, безпросветна тъпота и лакейство характеризират „новия" живот, според Оруел. За създаването на тази атмосфера се полагат непрекъснати грижи от четирите гигантски министерства. Това на „Истината" (на руски - правда) ръководи дезинформацията, дезориентацията и манипулацията с всички средства. От живописта и литературата до пресата, радиото и киното с телевизията. Огромни агенции, институти и издателства се занимават денонощно с фалшификациите на всички истини. Те „актуализират" енциклопедии, учебници, събрани съчинения и стари речи. Те изземват! като „вредна литература" собственото си творчество от предходните зигзаги на „генералната линия" на непогрешимата партия. (За българския читател е достатъчно да се припомнят изменящите се като Протей (или измятащи се като чамови дъски) становища на партийната пропаганда спрямо Югославия, Албания или Китай.)

Централизирани и етатизирани са всички дейности - от производството на атомни бомби до проституцията в хотелите. Многото помийни ями и нужници в обществото на „частната инициатива" са заменени от една единствена държавна клоака. За добро и за зло, както ни учи Зиновиев.

За окончателното оглупяване на преживната публика се организират семинари и кръжоци за кретени. Към „откритите" в „свободния свят" порнография и стържеща мозъка „музика", се добавят футбол, лотарии, тото 1 и 2 и кръстословици, за да се доизгради душевния мир на изгубилия всякакъв човешки стимул и надежда плебей. Удивителни са „детайлите", до които достига Оруел в своята „1984". Какво ли още няма в нея? - От часовете по гражданска отбрана до „физ-зарядката", с която сутрин преди започване на работа приспособяват дремещите в консервните кутии на „обществения транспорт" към ритъма на конвейра. За да се спестят от всеки по 10 - 15 минути за производството на атомни бомби и долнокачествени стоки, така добре познати на всички, за които е закрит достъпът до специалните магазини на върхушката. От оруеловския конвейр, към масата на простолюдието се отправят „народни" салами (в Русия тази „радост" се нарича сабачая), „народни" чорапи, плодова ракия, миришеща на изпражнения, екстра коняк с дъх на сапун или „андроповка", сякаш произведени във филиалите на „Министерството на Изобилието".

Освен жизнения кадър и духовния мир на „новия човек", тоталитаризмът у Оруел, както и в реалния живот, създава новия език, с неговите съкращения, паразити от типа на „значи" и „разбираш", с дървените философски „мисли", чието смилане е по-трудно от преживяне на слама. Така се подготвят инкубаторите, от които ще трябва да се излюпят стадата от саламандри на новите генерации, негодни да разбират класическата литература, но напълно подготвени за колективната мъдрост на андроповци - живковци, изразена с няколко стотин думи, подредени във фрази - лозунги или фрази - условни рефлекси.

Едва във „висшата фаза на комунизма", когато мозъците закърнеят напълно от подобна „просвета", размесена с водка, „масите" ще достигнат нивото на питекантропуса, който е крайъгълният камък за един истински образцов, социалистически порядък! И с когото ще се заключи затвореният кръг на многомилионната еволюция на човешкия род.
Всичко е било безпогрешно разбрано от Оруел. До най-малките подробности. От ежедневната милитаристична фразеология: трудовият фронт, битката за производство на домати или пирони, мирните победи и трудовия героизъм до медалите и почетните табла, с които се гъделичка самолюбието на овчедушните поданници. От помпозните отчети с фалшивите проценти и „преходните знаменца" до тържествените церемониали с „почетни" и „делови" президиуми и километричното словоблудство за щастлив и заможен живот на хора, които живеят като животни. От дворците на просветата, културата и правосъдието до палатите и резиденциите във всеки красив планински или крайморски кът.
Защо е всичко това? - Оруел не ни казва. Точно, когато трябва да си даде отговора, влизат жандармите на „социализма", за да отведат героя на романа в подземията на „Министерството на Любовта". Авторът ми е оставил сами да се досещаме. Всичко това е станало и се крепи със зъби и нокти, за да се заместят робовладелците на античността и тяхните Аристотеловци и Платоновци с Живковци и Джуровци и тяхния културтрегерен хор от Ст. Ц. Даскаловци, Панталей Заревци, Левчевци и Джагаровци.

С излизане на сцената на униформените автомати от М-во на Любовта, Оруел поставя въпроса за насилието и „неговата роля в историята", за инквизициите, процесите и екзекуциите - тези основни стълбове на сградата на тоталитаризма.

Процеси, разкаяния, разобличения, самокритики, самообливане в помия и свличане в ботушите на „старшия брат" - Йосиф Висарионович, сочат безпомощността на вечнодърдорещата и бездействуваща партийна опозиция. Прогнила като властта, тя е готова да предаде майка и баща; без да говорим за „другарите" си, с които „еретиците" ще седнат на подсъдимата скамейка, преди да бъдат отправени в царството на вечния мрак и покой. Оруел иронизира живите партийни трупове с рефрена:

„Под разлистените кестени
ние се предадохме едни други,
за да легнем в братската могила
без музика и речи. И ние, и вие!"

И ако някои сочат побоищата и инквизициите, химическите препарати и медикаменти, електрошоковете и безсънието, изолацията и карцерите, денонощните разпити и гладът като доказателство за всемотуществото на диктатурата, Оруел като че ли иска да ни покаже колко струват „чиличените воли" на „замесените от специална материя" партийни чиновници. Защото едва ли в човешката история има други примери на толкова поголовно капитулиране, на нравствено падение и „самопризнания" в шпионаж на Лойд Джордж, Папата или Хитлер, на Микадо, Тито или Рокфелер.

За останалите милиони загинали в концлагери и затвори, без да получат посмъртна реабилитация, любознателният читател може да научи от тритомния „Архипелаг Гулаг" на Солженицин.

Всичко това, казва Зиновиев, са детайли. При това маловажни, защото съветското общество не им отдавало онова значение, което им приписват хора като Оруел. В подкрепа на своята „философия" Зиновиев би могъл да посочи набиваните на кол боляри от опричниците на „Красная плошчад". Те прославяли Грозния цар, докато издъхнат. Якир и други маршали на „революцията", преди да им забият куршума в тила, по време на голямите чистки от 1936-1938 година в „страната пи строящия се социализъм", викали: „Да живее Сталин!" По подобен на-чин ще умре и героят на Оруел - Уинстън Смит - с няколко грама олово в мозъка и със сърце, преизпълнено с любов към „старшия брат". Перверзна любов, биха казали някои. По-скоро, рефлекси на роба, който, дори и когато умира, не може да се освободи от веригите, сковали душата му. Ето защо, „социологично-философските" бръщолевения на такива като Зиновиев не трябва да ни учудват. Човек, въпреки мнението на Русо, не се ражда свободен! Той се учи да бъде такъв цял живот. Но при всички случаи, училището на свободата не се помещава в казионните институти на диктатурата, нито в нейните „творчески съюзи".

Публикуваната статия е първа от серия по темата в сп. "Бъдеще", бр. 103, 1984 г.