Мечта на един старец

Григор Пърличев*

Като чух за свещеното ви предприятие, не могох да удържа гръмко едно възклицание: вървим напред! Ежечасни са горещите ми молитви за успех на делото ви; но не ги пиша, да не некой каже: "и ... е многоглаголив."

Канението ви да участвувам в издаванието на в. "Балкан", колкото и да беше скокотливо за мене, дълго време обаче се борих с волята си: да приема ли, или не? Слабите ми сили не отговарят на горещата ми ревност. Лишен от всекакъв български словар, оригинален по язика, стародревен по правописанието, почти съвършено лишен от периодически списания, незнаком с течението на работите, несвободен да посетя селата, дето бих намерил богат за книжнината материал, естествено слаб телом, а още повече ослабел от дългогодишното и безплодно елинско учение, от денонощни трудове, от съдилищни прения с несвещени свещеноначалници, от ужасни тъмници, от тяжестта на годините и на веригите, огорчен от груба критика, изнурен от развалений въздух на зле стградени и зле поддържани училища, а при това презадоволен от учителската си плата, грижен за напредъка на 117 ученика, занят по пет часа на ден от занятието си, занятие по моему много по-сериозно от всекое друго (само един добър свещеник, просвещен от св[етаго] духа, може да се сравни с учителя по полезността на званието си) – имах право, или по-добре да кажа, длъжен бех да се отрека.

Наистина първото изявление на волята ми беше едно твърдо, непреложно, свободно от всекакво колебание решение – да не приема позива. Но, според Омира, други дух ме препна; българский гений ми се представи; взорът му беше смутен, печален.

– Дух мой, посещението твое ме ужасява, разтреперява; биенията на сърцето ми стават чести, недугави; креч овладева нервите ми и мишците ми; зная че си дошъл да ми наложиш нещо. Но защо си се така погрубил, нахмурил? Дали некако разгневил съм те? Каква ли дължност не съм изпълнил? В какво ли можеш да ме прокудиш? Колко ласкателно ти ми се представи в Атина, когато пред университета минаха к вечеру костурските работници и си се разговаряха по матерния, по свещения, по българския язик. Помниш како студентите, като чуха българския язик, презреха говора и говорителите и казаха "Ето минуват воловете."

[+/-] ...виж целия текст

Тога колко ласково ти ме потрепа по плещите и ми каза: отмъсти им! отмъсти им за Костур и за целия български народ! – Помниш, че с тебе заедно беше и оний, крилатий, величествений тръбач, когото сега не ми представяш, защото знаеш, че той нема вече за мене никаква очарователност. И аз, с упование на младостта си, бех ти всесърдечно послушен, оставих богатата си сгоденица, Панахия, и себе целаго тебе предадох, и с помощта твоя отвърнах им, поразих ги как едного мъжа. Остави ме да говоря и не хмури се; 3ная, че крастава е хвалбата; но тя е свойство на старостта и на всекоя слабост. А ти, мой дух, тако ти Вишняго, който те пратил, не ли повече от мене се израдва и в награда на жъртвата ми венец от неземни цветя положил си на главата ми? Не ли ти, проводен от благородните юноши, съставляющи тогашното българско цариградско Читалище, ми връчи писмо изявително на сърдечните им благодарения, дето в чуждо племе аз не заборавих майка си, ако и да бех от младости възпитан в язик нейзи съвършено незнаком. Помня аз; колко тога ходът твой беше личен; колко челото ти беше величествено, очите твои какъв блесък издаваха, а говорът твой колко сановит! – Прийми благодаренията на целия български народ и бъди във веки благословен, мой верний! Не си ме заборавил, нема да те заборавя: ще разглася името твое на далечни страни; ще пронеса мълва, пред която има да трепне от радости всекое славянско сърце – и съвременно кивна на оногова крилатия, веселия и пленителния под девическия образ призрак, който, облечен в светла как сълнце дреха, в левицата си държеше венец, а в десницата – дълга тръба. И призракът, незабавно послушен, затръби звучно, оглушително: В г ъ р ц к а т а с т о л и ц а с е п р о с л а в и б ъ л г а р с к о т о и м е.

– Такъв ти бил си некога към мене; а сега защо тъй мрачен? Помниш ли, когато "Дунавский Лебед" гръмко извести в Атина смъртта на братия Миладинови, колко решително аз оставих там всичкото украшение на живота си и търгнах за в отечеството си да му служа даром, да умирам заедно с умирающиите си съграждани, да им покажа правия път към напредъка, да изкореня елинския язик от църкви и училища, след четири века на варваризъм да въдворя изново звучния славянизъм, и за народния напредък и отмъщение за смъртта на учителите си да претърпя неизказани мъки? Не ли сам ти беше, що ме подканяше на такива жъртви и подвиги? Отде сега ти толкова гневен? Защо си нахмурен?

И духът звучно и сърдито ми отговори:
– Как да не бъда нахмурен? Какъв българин си ти, когато за гърците си списал непрезрени списания, а за еднородците си ни един ред? Ако би да си бил и от Матусаля по-стар, и от Терсита по-слаб, и от Гладстона по-занят, и от Раковски по-оригинален, и от Бисмарка по-критикуван; ако би си живял и в африканските пустини, лишен от всекое сношение с человеческия род; ако би да си бил уверен, че критиката ще угорчи живота ти, ще те убие; дължен си да представиш българскому народу каквото и да е твое творение,

Тъй каза духа с громък глас и укорителен тон; а аз вироглаво му отговорих: – Аз не писах за гърците, освен по твоя заповед. Същий, който ми наложил .едно дело, може ли да ме кори за извършванието му? Ти знаеш причините, ради които отдавна не съм писал по български. Ако тия не стигат да те убедат, явно е, че ти си несносен мой тиран и че си сбеснел от слепата ми послушност. Ако ти си се опитал да ме уплашиш, зле си излъган: не се плаши, който дванадесет пъти се борил със смъртта, и то по твоя заповед. Немам причина да се боя ни от тебе, ни от светиите, ни от самаго бога. Изпълнил съм, чини ми се, всичките си дължности към бога, към господаря и към народа; а сега желая да си се поуспокоя. Щеш ли да ме заставиш на старости да грача като гарван, когато на младости съм пеял хубавичко? Сега ти скимнало да бъдеш неотлъчен от мене и да ме вълнуваш с части посещения, мой мъчителю! А когато аз ради късогледието си не можех да добия нигде приятел; когато вървех по пътя сгърбен, без да внимавам никак на личностите, що минуват; когато знаменити мъже минуваха пред мене и недоумеваха, защо аз в земята гледам и никого не приветствувам – тогда где беше ти да ми доставиш поне очила? Но да почнем отначало. Когато аз след троегодишно учителствувание добих 1200 гроша, и с них още маловърстен и неопитен се готвих да търгна за в Атина, да се уча на Омира и Иродота, де беше ти? Как тогава не ми се яви, да ме отбиеш от тоя път и да ми посочиш Киев или Прага? Как сега ме нудиш да пиша по български, когато не си ми доставил ни един, поне един български словар?

– Отличните мъже, които те удостоиха да им бъдеш сътрудник, и много други достойни синове на младата България, чрез списанията си ще произведат словар; от вас зависи това; чуеш ли?
– Чуя.
– Следователно, дей, пиши.
– Ми омързна пишението откогато три мои статии по пътя се изгубиха.
– Отсега нема да се тубят.
– Не знаеш ли ти, че ако дързна да пройда селата, за да събера материал, ненаситний албанец ще ме отведе как пленник по горите и ще ми търси триста лири откуп?
– Не иди по селата; пиши каквото ти скимне. Твой материал искам аз сега, а селския ми е обезпечен.
– Мразя необразованата критика; лавровий мой венец беше прежде свеже-зелен, неувядаем; грубата критика се обви около него като змия, изле ядът си на листието му и тия овенаха, изсъхнха.
– Грубата критика ще онемее, бъди уверен.
– Но за сребро ли, или за празнословие да потъпча под нозе спокойствието си и напредъка на учениците си?
– Нито за туй, нито за онуй; в полза на България ще пожъртвоваш тъкмо минутите на почивката си, без да пренебрегнеш ни една йота от учителските си дължности.
– И тъй кратки и редки има да бъдат моите драскания върху девствената хартия! ... Но, което е най-главно, действуваш ли за изправление на земледелието ни и на скотовъдството ни, за експлоатирани на земята ни, за затваряние на кръчмите ни?
– Аз съм безсънен, и действията ми неуморни; но такива чудеса наведнъж не се вършат.
– А от драсканията ми каква полза?
– Още ли пререкания? Аз обичам всекое драсколение на многострадалните македонци, именно затоаа, че в нихното наречие намирам много първобитни форми.
– Но како щеме насърчиш на труд, докле не вида монумента на учителите си, братия Миладинови?
– Нихний монумент е на небеси; слушай!
– Готов.
– Докле България е още бедна, трудете се. Ваший труд (задружний труд е Божие благословение), какъвто и да е, тя ще го приеме с благодарение. Дейте! Времето лети: дръпнете лоза коса. "Сега! Сега! Докле България е още умилена, докле възпоминанието на робството й е още живо, требва да се появят добрите й синове. В идушия век България ще стане по-честита; но страх ми е да не самото й благоденствие опие чадата й. Чел ли си?

– Много с мала полза. Омир ме научи да бъда буйно безстрашен, а Иродот – да се съмневам в истинността на историите.
– Слушай! Франция, докле беше още бедна, роди ония велики синове, които в царствованието на Лудвика ХIV се прославиха; а после, колкото Франция ставаше по-честита, толкова числото на великите й мъже се умаляваше. Защо лицето ти се измени? Това явление чудно ли, непонятно ли ти се види?
– Да!
– Но няма да се чудиш, когато помислиш, че то е следствие на злоупотреблението на свободата. Бог даром не дава, но продава всекое земно благо и го продава за труд. Народи с трескава деятелност достигнали до недосегаема степен на слава и величие и станали трепет на земята и я застазили да мълкне пред ними; а в час, като се вдали на леността, се разрушили, и разрушението им колко бързо и шумно! Трудът е здравие; трудът е трезвеност. Кой се труди, е весел; а без веселие нема здравие. В истина се намират по лицето на черната земя гении, блажени смъртници, на които разумът, отривък на всеведущия Божия разум, достига до небесата, отдето му е произхождението; но тие, както безценните камъни, са твърде редки. Най-големото число за улесненията на мъченическия человечески живот го дължим на труда. Кой е по-велик? Палмерстон ли, който с пиянство скрати живота си, или Гладстон, който с безпределни трудове преведе седем пъти Омира! Труд искам от тебе: труд! труд! докле сме трезвени. Аз зная, че силите ти са слаби; но зло ли ти е да бъдеш сътрудник с толкова знаменитости? Зло ли е, ти седяк, да се водиш с цветущи юноши и да дъхаш същия въздух, когото тие дъхат? Не ли ти доставям единственото средство да се подмладиш? На толкова твои пререкания аз бих те оставил без никакво двоеумие; аз, както тебе, така и мнозина съм турил в трудове и подвиги и опасности, от които малцина, окаянник аз! могъл съм да спася. При все това настоявам пред тебе с благата надежда, че възрастта твоя ще насърчи, ще въодушеви младите твои сътрудници. О, каква чест! Когато ти, посред них, ще привикнуваш със старческия, но звучния свой глас: "Напред, момчета! изправете падналата в кал мъченица наша майка или гинете!" О, какъв ризик! Когато съннаго от трудове сътрудника ще побудиш с отечески укор: "Стани, стани, ленивче! Младостта да ти имам, сърцето да ти немам!"

– Ах! да бех бил млад както в Атина, когато в многошумно тържество аз, в сражения съвсем неопитен, преборих и величествено спружих под нозете си едного след другиго, сам и там разпрострени, двадесет и седъм статни борци, от мъже и жени пърстом показвани; да бех бил такъв, не бих имал нужда от вашата помощ; едната ми десница би ощастливила милата ми майка! Но сега аз, както видите, слаб!

– В какъв-пламен ще закипят сърцата на юношите, когато ти, обелел, изнеможенен седяк ще ги предводителствуваш в полето на честта; когато ще им провикнуваш с гърления свой глас: "Напред, юноши! честен живот или честна смърт." Какъв възторг! когато ти, угнетен от пъргави и силни врагове, ще извикаш на своите: "Бедствувам, чада! Кой ще спаси седините ми? Нема ли във вас юнак от юнашка майка роден?" О! тогай и най-робските българи ще ти [се] притекат на помощ, ще развеят най-плотните редове на неприятелската фаланга, ще убият най-силните ти угнетители и ще въздадат хвала на родителите си и на бога, че ги удостоил да бъдат участници в сражението на тоя исторически ден и избавители на живота ти.

– Како знаеш ти да уговаряш, мой дух. Победата е неотлъчен твой друг; твоите очи са нейния престол; но бъди мало милостив към слабостта?
– Още ли търторения?
– Победил си ме: слухът ми не може да пренесе широкогърмящия твой глъч; но знай поне, че моите драсколения ще бъдат редки и кратки.
– И тъй нека бъде ако ти често драсколиш, първий аз ще кажа, че уважаваш среброто, както всичките заматорели.
– Побеждаваш! Че кога ти не си победил?

Тогава духът благостно се усмихна и тоз час се измени, преобрази: бърчките на лицето му изчезнаха. Светъл венец окръжи лицето му; очите му блеснаха като слънце.

– Смърт или живот ти носиш?
– Аз съм подател на живот, но не земний.
– Ако некога съм те послушал, послушай ме.
– Готов,
– Отстъпи, моля ти се: слабата ми плот изгоре под пламените лучи на очите ти.

И в един миг он провея над мене низ единичкия прозорец на стаята ми и я остави пълна с тиха светлина и свещено благовоние.

Охрид, 27 март 1883. В. "Балкан", 28 април 1883 г. Още за Григор Пърличев тук.

*Григор Ставрев Пърличев е български възрожденец, писател и преводач. През 1860 г. участва в ежегодния поетичен конкурс в гръцката столица и спечелва първа награда и лавров венец с поемата си „Арматолос“ (Сердарят, Войводата), посветена на Кузман капитан. Комисията и литературната общественост наричат Григор Пърличев „втори Омир“. Предлагат му стипендия за университетите в Оксфорд и Берлин, но той отказва. През 1862 г. отново участвува в поетичен конкурс в Атина с поемата „Скендербей“, написана на гръцки (преведена на български език в проза 1967 г. и 1970 г. в стихове).

Вестта за смъртта на братя Миладинови го кара да напусне Атина и да продължи подетата от тях борба против гръцкото духовенство, за въвеждане на български език в училището и в черквата. От 1862 г. е учител в Охрид и един от организаторите на движението за „побългаряване“ на града и околните селища. Първото му слово на български език е „Чувай ся себе си“. Произнесено е на годишните изпити през 1866 г. и отпечатано във в. „Время“ (6-17 август 1866 г.).

През 1868 г. се установява за няколко месеца в Цариград, за да разшири познанията си по български език, славянска литература и култура. След завръщането си в Охрид заменя гръцкия език с български в училищата и в черквите. По донос на владиката Милетий през 1868 г. е арестуван и хвърлен в охридската тъмница, по-късно откаран в дебърския затвор. Освободен благодарение на застъпничеството на охридчани, Григор Пърличев продължава педагогическата и обществената си дейност. По негова инициатива през 1869 г. в Охрид е създадено първото читалище, наречено „Св. Климент“. Учителства в Струга, Габрово, Битоля, Охрид и Солунската българска мъжка гимназия.

Григор Пърличев е баща на революционера Кирил Пърличев и прадядо на писателя Кирил Пърличев.