неделя, 29 ноември 2009 г.

Всинца наши за нас си

Петко Славейков

Че македонците не са гърци, но са българи и че българите не са татари, ни фини — никакво сумнение вече не носи, нито па има нужда от други исторически доказателства, когато народът, който носи името българи, е налице и когато езикът, който говорят населените от него страни Македония, Тракия и България, свидетелствува за произхождението на този народ.

Изгубените досега в гръцката мъгла жители на гореречените места, като се виждат днес и се познават, че са еднокръвни и еднославни братя, че са едно произхождение и съставят един народ български, естествено ще се замислят над това, което им мина през глава, та ги разпиля и разедини, още и ще премислят какво са длъжни и какво трябва да правят занапред, за да се предувардят от това зло.

Като народ особен от гръцкия ний, българите от България, Тракия и Македония, имаме и особен свой си задатък да извършим. На това ни упътват превъзходната численост на населението от нашата народност в османската империя, моралните свойства, нравствените начала, както и всичкото право на душевното битие. А на нашата българска народност този задатък колкото и немалък, толкоз е и нелесен.

Но той задатък може да се улесни и може извършванието му от днес още да се оздрави, щом стъпим в пътя на това, сиреч когато ний българите предприемем тези две работи:

1. С пълна енергия да отрастим и да развием своето частно образование — на всяка община в своя си кръг.

2. На основата на частните образователни кругове да повдигнем с крепка воля общото българско образование.

Естествено е да се повдигне отделно взетото народно просвещение колкото е възможно по-горе, па тогаз и да се разпространи, доколкото вече се може.

И тъй трябва да работим за две велики цели — за висше и за обще просвещение.
Високото просвещение е нужно за нас, за да се освободим от чуждото влияние. Ний трябва да се пазим за всякога да нямаме цивилизация, която е само подражание, трябва да престанем занапред да не работим вече на чужда работа, ний сме доста работили и за гърците всякак, трябва да гледаме отсега и за себе си нещо да изработим. То не ще каже, че ний трябва да развием неприятелско противоборство срещу чуждото образование. Не, но само от семето, което от бащи и братя ни остава наследие и го имаме в ръка, да гледаме от него да отвъдим особен плод, а особено ще го направим с влиянието на своя характер, своя народен дух, на своята цел в образованието. Още в този плод трябва все повече и повече да вносим своите особености. Нашата книжнина не трябва да бъде безвъзрастно чедо на гръцката, нито мършава сподирница на коя да е друга книжнина; ни книжнината ни, ни езикът ни не трябва да се обработва съвсем по чужди образци. Трябва колкото можем да се мъчим да станем самостоятелни и още отсега, отначало, дето сме, да гледаме повеке собствения си живот да вземем за образец във всичко. Нека се изразим с малко думи. Да вземаме за основа на напредък това, което е наше и свойско, доколкото има, а зданието на него трябва да привдигнем сами със своята си сила, това здание може да бъде собствена наша работа, наша първообразна.

При това нашето внимание трябва колкото може повече да върви на това, за да се разпространи' просвещението и да стане общо. Просвещен народ — то е истинската сила на държавата; без просвещен народ държавата е на гнило основание, т.е. на таквоз основание, което лесно може да се срути.

Тогаз иде другият задатък, именно частното образование да се доведе в съгласие с общонародното, да се прелива в него и взаимно да укрепнува и да се усилва. И тъй, какво ни трябува сега най-напред?

Та какво ли не трябва на тези, които още нищо нямат и сега захващат? Но нека кажем онова първоначалното, най-необходимото засега за Македония. Трябва най-напред български училища да се отворят във всякой град и ако е възможно, във всякое село на тази класическа земя за българската и въобще за славянската книжевност; да се изкорени мръсната зараза на гъркоманията, дето върлува още в някои места, каквото във Водена, в Струмица, в Битоля и по епархиите Сереска, Драмска, Могленска, Костурска, Мелнишка и др., дето българският език и ум тлеят в оковите на гърцизма. Нека се хване най-правият път към просвещението, което е учението по бащиния език. Това първо и възможно средство ще ни отвори очите по-скоро да видим какво ни трябва за нашия напредък, за нашето благосъстояние и благоденствие. Гръцкият език, ако и богат, и славен, и добър за гърците, за нас не е освен голяма пречка за образованието ни; вместо проводник на просвещението той е за нас проводник на невежеството, от което всите злочестини сме теглили и теглим въобще; та и частното гръцко образование, което не е сходно ни по характер, ни по понятията на нашия народ, не прави друго освен нещастливи тези, които са възимали злочестината да се напоят със скапаните гръцки идеи и продължават да се кланят на техните строшени идеали.

Въвеждането на българския език между българите в Македония ще разкръви и оживи изсъхналата и бездействуваща досега десница на българския народ, ще помогне много за бързото развитие на българската книжнина, за обогатението на българския език, който не е по-малко от гръцкия, защото е просветил със света на християнството едно от най-големите племена, па и днес го употребяват в църквите си 60 000 000 православни. В учението по български език нашите братя македонци ще намерят в народен дух все, що е харно и прекрасно, сходно и полезно за тях и което ще бъде сгодно и наръчно за всички задатки в общия наш народен живот.

При тази първа стъпка на братята ни македонци, ако засилехме и ний вървежа си със съставяне на учебни дружества, които да помагат и улесняват списванието и издаванието на учебни книги от всякой стрък на науките и разпространяванието им между народа, тогаз, само тогаз ще се намерим ний в широкия път, който води към желаемата цел на общото благоденствие.

Нам е и драго, и мило, дето видяхме как нашите съотечественици от Охрид, Битоля, Кукуш и Солун се отрекоха от заблуждението на гърцизма и паднаха на тази честита и права мисъл — въвеждането на народния език в църквите и училищата. Желали бихме само да се не косим и трошим повече в размисляние; работата е важна, а времето налага, отношенията искат да се работи.

В. Македония, I, 1867, бр. 33

Няма коментари: