Какво щяхме да говорим в Париж, ако бяха ни пратили там като български делегат

Стоян Михайловски

(Втора част на статията, написана след подписването на Ньойския договор на 27 ноем. 1919 г.)

До преди две години вий наричахте Общесветовната война guerre du droit - -война на правото, война за правото. Вий думахте: Nous ne donnerons pas a la guerre du droit une conclusion de violence et d'iniquite, - войната за право няма да се приключи с насилие и кривдина.

Вий думахте: Les divers traites de paix auronf consacres la liberte et l'emancipation des peuples, - мирните договори ще установят свободата и независимостта на народите.
Вашият лозунг беше, тогава, афоризмът на Вовенарга: on ne peut etre juste si en n'est humain - не можем да бъдем справедливи ако не сме човеколюбиви.

Това което вий обещавахте тържествено, тогава, то беше закрила повсечасна, защита неизменна, на малките народи. За тях се хвърлихте във война, за тях се подвизавахте, тяхното благо, тяхната бъднина бяха предмет на катадневните ви грижи и устреми.
Вий уверявахте че, занапред всякакви международни спогодби ще трябва да зачитат това първо начало на обновената Европа - le droit des peuples a disposer d'eux memes, правото на народите да се самоопределят, да се саморъководят. Но...

Това бяха сладки и мили празнословия. Verba et vices, proetereaque nihil. Ненадейно, вий заговорихте други език. Ненадейно не - но под влиянието на вашите сполуки, пред омайните осмивки на победата.

Да, вий заговорихте за правото на победата - le droit de la victore. Това право на победата - ето как го тълкува Robert de Flers, главен редактор на в. „Figaro", в една статия озаглавена „La petite table" (Малката маса): „Nous prenons plaisir a traiter en vassaux les petits pays, en decidant de leur sort sans eux, en ne les consultant qu'a peine sur la destinee que nous leur reservons!" (Ний се разполагаме както щеме със съдбата на малките държавици, без да взимаме във внимание тяхното мнение; ний ги считаме за подвластни нам.)

[+/-] ...виж целия текст

А друг ваш публицист, Cachin, прибавя: „Се que nos traites consacrent c'est l'esprit de conguete." (Духът който вее в нашите договори е духът та завоеванието.)

Ний питаме:
- Защо изневерихте, не нам, а сами на себе си?

Защо имате две лица, две начала, две мнения, едното за време на трудности и мъчнотии, другото за време на тържества и ликувания? Защо имате два бога, богът на смиреномъдрието, когато се намирате в бедствие и богът на самообаянието, когато преживявате минути на доброчестие?

Защо...

Но вий ще се усмихнете като слушате тези въпроси... - Това е реторика, ще си речете вий...
Добре. Нека се върнем на студения политически разговор - нека заговорим пак позитивния политически език.

Според вас, ний сме искали да играйме велика роля на Балканския полуостров - били сме балкански прусаци - и като прусаците сами сломихме себе си...

Това е лутаница и въртение около истината, но това не е истината. Чуйте каква е истината.
Преди няколко години нашите съседи вдигнаха голяма врява по един въпрос който те означаваха така: „опасност от усилването на българщината". Те думаха: „Не щеме Велика България, защото тя ще пречи на нашето развитие; по пътя на нашето онапредване Велика България ще бъде велика яма."

Ний отговаряхме: „Изразът Велика България не се намира в нашата национална програма. Ний работиме за обединението на нашето племе - и ако в тая замисъл има нещо велико, никакво дело не е тъй чисто, тъй законно, тъй благородно като това величие!"

От Букурещ, Белград и Атина възражаваха: „Вашето обединение е закана, ний не го зовеме българско обединение, а българска хегемония. За нас един въпрос само е важен на Балканите: Никой народ тамо да не бъде по-силен от съседите си, - иначе казано, да бъде опазен равновесът между балканските държави!"

Но едновременно като говореха това нашите съседи работеха неуморно за подкопаването на българизма в българските провинции на Османската империя. Да, подпомогнати от подкупните турски службаши и от онези своеобразни цариградски държавници, които си въображаваха, че спасението на Исляма стои в подклаждането на омрази между християнските поданици на падишаха - сърби и елини организирваха силна антибългарска пропаганда в Тракия и Македония, две страни където българщината е, тъй да речеме, размесена с хляба, който се яде и с въздуха, който се диша от населението. Гърците хитроумни и изобретателни потомци на старовизантийците -като не можаха да прикрият факта, че раята в Тракия и Македония говори български, бяха скроили следнята, преизпълнена с Молиеровски комизъм етническа теория: „Тези хора говорят по български, но чувствуват по гръцки; в Дъното на душата им цари елинизъм, макар да са българогласни."

Сърбите пък прибягваха към следнето тълкуване на македонския българизъм: „Македонците са нови българи изкалъпени от Българската екзархия. Сръбщината в Македония е жертва на българското Отче наш, на българското Евангелие!"

Но между сърбите се намират и друг вид българомразци нетърпеливите и непредпазливи българомразци. Те не се двоумяха да правят такива изявления: „Две мощни славянски държави са невъзможни на Балканския полуостров. Или Сърбия или България трябва да бъде обезсилена."

И тъй, когато нашите съседи викаха: Не щеме българско надмощие! Това всъщност, значеше: Искаме надмощие за себе си! Да, днешните събития доказват че крясъците на нашите съседи против това, което те наричаха разваляне на равновеса чрез българска хегемония прикриваха следния план: Да се попречи на българското расово обединение;
Сърби, власи и гърци да заграбят български земи, за да се усилят на българска сметка;
Българщината да стане навеки нищожен елемент на Балканския полуостров.

По тая българоедска програма ето какво говореше напоследък „Messager d'Athenes": „Безсилието на България трябва да бъде пълно, и нейното пропадане окончателно. Това ний го искаме настойчиво искаме го не от жестокост, не от жажда за отмъщение, а защото такъв е нашият върховен интерес." („Messager d'Athenes", 21.IХ.1919.)Ето психиката на гърците.

Тая политика, вашите публицисти я превъзнасят и възпяват; те я охарактеризирват така: „L'egoisme sacre d'Apollon", свещеното Аполоновско самолюбие. („Illustrasion", 20 septembre 1919.)

За да оправдаят тая политика, те казват: „-II n'y a pas de haute politique; la politique est basse.-" Сиреч: възвишена политика не може да има; политиката, по съществото си, е нещо низко! („Illustration", 20 septembre 1919.)

Тези публицисти забравят, че подобна политическа система не е нищо друго освен системата на Бисмарка, от която те се възмущаваха довчера, против която те протестираха петдесет години наред.

Ето какво говори бившият френски министър Emile Ollivier (Philosophier d'une guerre, издание Ernest Flamarion, стр. 344) за политическото учение на знаменития германски канцлер: „11 n'y a jamais eu de politique honnete dans le sens usite du mot, et il ne saurait у en avoir. L'homme d' Etat doit aceomplir son oeuvre, sans s'inquieter de savoir si les adversaires la trouvent malhonnete, si elle est desagreable ou nuisible pour eux." (Политика честна, в истинския смисъл на тая дума, не е имало никога и не ще има никога. Държавникът трябва да изпълни своето послание, без да обръща внимание, че неговите противници щели да наричат работата му непочтенна и вредоносна.) Значи, Европа се повръща назад!
Когато Елзас и Лотарингия бяха заробени, френските писатели пишеха: „И est impossible aux Francais de renoncer a raffirmation du droit des populations a disposer librement d'elles - memes."(Френците не се отказват от твърдението, че всякой народ има право да урежда своите работи с пълна свобода. „La paix par le droit", 1913, брой 9, стр. 287).
Сега когато българският Алзас, българската Лотарингия: Македония и Добруджа, чезнат под лютия гнет на българоненавистниците, най-съвестните измежду френските писатели се задоволяват да констатират хладнокръвно, че принципът на националността е претърпял крушение и че бил осмиван на Балканския полуостров, le principe des nationalites a ete bafone dans les Balkans (Maxime Leroy, Les nationalites, p. 218). Да, Европа се повръща назад!

Петдесетгодишни проклинания и анатеми против грубата сила днес се привършват с химни и песнопения в чест на потисничеството! Европа бленуваше едно време за мир чрез право; сега тя възприема формулата на балканските българоеди; осмиряване чрез гнет!
О, да! Гърци, сърби и румъни нямаше да бъдат спрямо нас тъй безмилостно върли, тъй безчеловечно хищни - ако би имали да разчитат само на своите собствени сили...
Но те разчитат на новите политически веяния в Западна Европа.

Те разчитат на новата ориентация в западноевропейската дипломация -ориентация която вече получи това название: „ницшеизъм в политиката". Те разчитат на вас. Те си думат: „С поддържката която ни се обещава в Лондон и Париж, ний сме - и до край ще бъдем - господари на положението!" Тая поддържка - те я имат. Доказателствата бодат в очи.
Нам се даде заповед да изпразним Беломорска Тракия и Струмишко -въпреки постановленията на договора за примирието, и преди да бъде изработен в окончателна форма и подписан мирният договор сиреч преди да се узнае кому ще се предадат, завинаги и безвъзвратно, споменататите земи!

А това не значи нищо друго освен желание отдавна проявено, освен решение неизменно, да бъде сломена българщината, да бъде тя сгазена и обезличена на всяка цена, в полза на елинизма, сърбизма и романизма. Икономически вий ни съсипвате. Вий засвоявате народното ни имание, вий ни налагате хилядомилионни дългове - които ще преобърнат всеки българин на заробеник - ще го поставят в невъзможност да се развива и да живува. Вий ни хвърляте в морето да се удавим - па ни думате: работете за да изпълните задълженията си!...

Нам се заповядва да се откажем от всякакъв военен институт, от всякакви военни уредби почиващи върху принципа на задължителното военно служене. Нам се налага системата на наемните войскари. България ще плаща надница на една шепа мечоносители - които ще я бранят. Че наемната войска не е годна за нищо друго освен да сее раздор и размирица в обществото, че незадължителността на служенето поражда пазарлъци, че пазарлъците пораждат стачки, че стачките пораждат безчиния, вий забравяте всичко това; вий забравяте че историята отдавна е нарекла военното наемничество „извор на междуособици"; за вас едно нещо е важно: исканията на нашите съседи да бъдат уважени!
Господа, вий играйте опасна игра!

Един ваш мислител, Faguet, дава такъв съвет в „Anales politiques": „Недейте сломява, недейте сгазва, недейте тероризирва хората; тероризирането чрез насилие и натиск е опасно средство за господаруване, понеже който прибягва към това средство не е сигурен че ще може винаги да си служи с него, и да одържа връх чрез него!" („Anales politiques", № 1655).

Това са мъдри приказки, но мъдрите приказки най-скоро се забравят!... За да ви покажем къде водят заблужденията ний ще ви напомниме каква беше балканската политика на Русия и Франция, през последните двадесет и пет години и какво роди тая политика.
Руската дипломация беше враждебно настроена към династията основана от Фердинанда Кобурга в България. Тая дипломация вярваше, че Кобургският принц ще си постави за главна задача да обедини българското племе, да разшири пределите на България, да създаде едно мощно българско царовище; тя вярваше че една могъща България ще бъде сериозна пречка за балканската политика - или по-вярно за плановете на руския царизъм в югоизточните страни на Европа.

„Българската Фердинандовщина и фердинандовска България няма никога да работят за тържеството на русизма! Трябва да вземем строги мерки против тях!" Така говореха всеки ден в Петербург. И заповед се даваше на всички руски консулски и дипломатически агенти на Балканския полуостров да подкрепят сърбизма в ущърб на българизма...

Така действуваха - в продължение на тридесет години - казаните агенти, като почнем от Ястребова в Македония и свършиме с Хартвига в Белград. „Македонска земя и македонци не съществуват, думаха Ястребовци и Хартвиговци, а съществуват Сръбска Македония и македонски сърби!"

По едно време, тук-таме се изказа такова мнение: „руските агенти в Македония и Сърбия действуват против българщината не по наставления от Петербург, а по свое частно усмотрение и увлечение!"

Ние се разпоредихме тогава да се разпитат с всичката предпазливост и ловкост потребни в такива работи казаните руски сановници дали те работят против нас на своя глава, или по инструкции от своето върховно началство. И ето какъв отговор ни даде един от тях: „Не би имало по-плиткоумен човек от Оня който би вярвал че руските консули могат да действуват, изхождайки от свои частни симпатии и антипатии, сиреч без да се допитат до своите йерархически главатари, без да вземат мнението на централната руска власт. Руски агент, доста смел, за да работи така, скоро би се намерил в някоя Сибирска тюрма."

И тъй, дълги десетилетия наред, руската дипломация беше образувала гонитба против българизма...Руските дипломати вярваха, че ще ускорят крушението на българската династия - като ще заставят българите да се разпоредят сами със своя владетел Фердинанда. Но, всъщност, те ускориха крушението на всякаква славянска идея на Балканския полуостров!

И един руски вестник, „Звено" (год. I, бр. 33), с яд отбелязва това, като дума: „Болгари, к сожалению, предпочели Фердинанда исполнению своего долга!"

... А историята, (c изражението история ний разбираме върховната и непреиначима истина за делата и приключенията на народите и на техните водачи), а историята ще рече един ден: „Като копаяха яма между южните славяни, руските държавници не виждаха, че правят играта на Австрия, която се радваше на постоянно усилваната ненавист между сърби и българи!"

Историята ще рече още: „Да би били мъдри хора, руските държавни мъже би думали на белградските политикани: „Не се лакомете за Македония, тя е българска земя. Вашето племенно достояние, вашата стара бащиния не е край Вардара - а е в Босна, в Херцеговина, и в други земи на север от Земун. Чакайте сгодно време да си получите това, което е ваше, и не грабете български имот, защото иначе ще повлечете себе си и цялото славянство в пропаст. Във всеки случай, ако влезете в стълкновение с българите и въобще, ако предизвикате каквито и да било размирици на Балканския полуостров - не чакайте помощ от руска сила!"

Но не е доста да констатираме лошите последици от гонитбата която руските дипломати бяха организирали против българщината. Русия имаше съюзница, Франция. Трябва да си зададеме и такова питане: „Какво беше в онуй време, поведението на Франция?"

Господа, нашето най-горещо желание е да ни изслушате докрай. Ако ви речеме, че Франция тоже извърши грешки вий ще ни обърнете гръб ще ни принудите да занемейме...
Да, вий няма да търпите от нас горчиви изрази - по ваш адрес... Как да речеме...
Да речеме ли, че Франция не направи това, което можеше да направи?... И това няма да търпите...

Как тогава? Ах, ето думата: ще речеме, че Франция извърши едно опущение... Опущение - това е руска дума; вий, френците казвате опущение emission. Ето в какво състои вашето опущение.

Вий знаяхте, че балканската земя е вулканическа земя. Тегге balkanique, terre volkanique, думаха постоянно вашите публицисти. Но това беше у вас само едно мъгляво понятие за балканските политически въпроси. Вий не си бяхте дали труда да проучите издъно националните стремежи на балканските народи, вий не бяхте всестранно посветени в етническите задачи на Югоизточна Бвропа. Вий знаяхте, че има в онези места българи - живущи между гърци, сърби и власи - но вий не бяхте запознати с миналото и с аспирациите на тези българи, с техните права, с техния живот, с техните борби за расово обединение, с техните традиции и нрави, с техния стремеж към самостоятелен културен развой. Да, вий не знаяхт нищо за тях. Вий не знаяхте, че от дълги десетилетия насам те водят геройска борба, за да си извоюват под синьото небе място което да отговаря на тяхната численост, да съберат в единствена българска държава - всичко що мисли и чувствува по български...

И ето ви едно доказателство, че вий игнорирахте що е българщина. В едно от вашите най-сериозни списания - „L'Europe Nouvelle" (втора година, бр. 38) - се казва от един ваш дипломат, че никога, ни в деветнадесетия век, ни по-рано, ни в двадесетия век, българите не са въставали против турското потисничество, че те наопаки, винаги са проявявали най-голямо отвращение от всякакъв двубой с Исляма, и са възпявали и превъзнасяли всякак османското владичество!

Излишно е да възражаваме на подобни недомислици и нелепици, и да напомняме, че българите са онова балканско племе което най-често е въставало против османското иго - с най-голяма самоотверженост е ратувало от името на християнската култура против мрачното цариградско насилничество - с най-велика храброст е проливало кръвта си в борба против сподвижниците на Падишаха...

И тъй, повтарям, ето петното на вашата едновремешна балканска политика: непознаването на балканските етнически задачи. Ако познавахте тези задачи - вий щяхте да видите грешките, които руската дипломация прави на Балканския полуостров - вий щяхте да речете овреме на петербургските властници: „Франция е съюзница на Русия; Франция се интересува, следователно, за всичко що върши Русия, Франция иска най-настойчиво щото Министерството на външните дела в Петербург да не предприема никакви работи, които би могли да докарат международни заплитания и всеевропейски сътресения. А именно такава опасна работа върши казаното министерство като дава заповед на своите дипломатически агенти и консули в Турция и вред на Балканския полуостров, да помагат на сръбщината и да пакостят на българщината, сиреч да копаят яма между Сърбия и България!"

... Ето грешките на миналото! Ето черните страници на руската дипломация! Ето тъжните блуждения на руските приятели и съюзници! И затова ний ви задаваме днес следното питание:

Не е ли достатъчна тридесетгодишна неразумност, не са ли достатъчни тридесетгодишни прегрешения - защо се вършат наново неразумни и погрешни действия? Като се знае, че злото ражда зло, защо се сее семето на враждата, семето на хищните инстинкти, семето на кръвнината? Гръм като не желайте - защо предизвиквате гръмотевица?