Kaка Пена

Димитър Подвързачов*

Аз я срещам под път и над път, из улици, бирарии, театри, кафенета. Кака Пена е позната на всички с по някои от неизброимите си добродетели и достойнства. Кака Пена е дъщеря на слугиня и ратай.

Тя не помни, че е слязла от Балкана. Тя не знае изобщо дали е живяла в колибите. Тя говори много, но на тази тема -никога. Тя помни твърдо - и над, и под чертата на съзнанието си, само едно: че всичко у нея и около нея трябва да бъде „мудерну".

Аз чух как веднъж, когато брат й отиваше на погребение, тя викна отподире му:
- Слушай, Пъшо, ти отиваш с бастун, ама най-напред виж другите имат ли и попитай мудерну ли е с бастун на погребение?

Тя извънредно много държи да не мине за проста. Един от основните стълбове на душевния й палат, гдето тя блаженствува в тържествено самопоклонство, е това непрестанно, ала дълбоко скрито безпокойство.

Кака Пена е една стародавна селска булгария, която новото време, где по необходимост, где по съблазън, е накарало да изпълнява симфонии.
От тоя непривичен и непосилен напън всичките й струни са се разстроили толкова, че каквото и да засвири - излиза фалшиво. И все пак тя неуморно цъманика всички ново - а от всичко мудерну у нея блика само една безнадеждна какофония.

Но понеже няма ухо за висока музика — кака Пена се наслаждава на собствената си свирня до припадък. Кака Пена има една благородна страст към „обществени движения", „човечество", „борба" и други подобни краевековни, чревати и гръмовити слова.
В събрание, за каквото и да било, тя не пропуща да вземе думата и с убийствена важност приказва часове, най-често за досущ нищожни работи.

Убедена отдавна, отдавна, че да се кланяш на своето е една остаряла низменна привичка, изхвърлена от употреба у съвременните човеци, кака Пена е интернационалистка, която вече е оставила далеч зад себе си и самия интернационализъм: той пресмята всичко на равна нога, а тя направо обича чуждото и не цени своето.

За кака Пена са твърде свои, нашенски, следователно просташки и смешни, имена като Софроний, Иван, Пенчо, за които тя и не се интересува да знае нищо. Но в ушите й звучат като непонятно далечна божствена хармония, като фантастична призивна камбана - Франц, Ханс, Виктор, Браунбергенщайн! Това е нещо властно, внушително, тежко, като 42-сантиметрово оръдие!

Важното е, че не е нашенско - значи нещо особено, тайнствено, красиво, което преди всичко дава на кака Пена упоителната възможност да се поласкае пред себе и пред другите, че душевните й погледи бродят далеч зад хоризонта.

А пък своите съвременници, наши хора, от коя да е област, интимно тя не зачита за нищо. „Нали го знам, келеш -какво ще ми се перчи и той!"

Много рядко, ако прочете нещо нашо, в литературата напр., тя може да хареса — и то ако не е подписано или ако е подписано с псевдоним. Узнае ли чий е псевдонимът - произведението вече не й прави впечатление.

Кака Пена живее почти постоянно в едно неукротимо борческо настроение. Тя е всегдашна опонентка. Тя има мнение комай за всичко. И обикновено нейното е различно от другите и високо над тях. А когато го изповяда пред хора, тя не може едновременнo с туй да не „клъвне" и „захапе" някого - ако не от слушателите, поне отсъствуващите.
На тая почва у нея скандалът излиза някак естествено и просто - както пилето изскача от измътеното яйце.

Кака Пена познава само два вида обноски с хората. Подчинена, подмилкваща се - с ония, от които има някакъв сериозен интерес или страх, и небрежна, надменна - с другите. Тя мъчно чувствува някого равен ней.

Кака Пена е родена специалистка на „но"-то. Случват се факти и личности, за които и у нас може да се намерят няколко души на еднакво, при туй добро, мнение. Например да речем - че еди-кой човек има заслуги или дарби.
Кака Пена без друго ще се намеси в такъв разговор, може и да се присъедини снизходително и великодушно към общото мнение, ала в никой случай няма да мине без „но".

Това „но" не само ще отрече половината от признанията, ами и ще трябва да бъде тъй усукано и изострено, че да бодне някого от слушателите.

У кака Пена живее една стихия: неугасимо желание за вражда, отрицание, делене, разрушение. Всичката работа комай е там, че пустините на душата й кънтят непрестанно от риканията на два изпусталели чакала: злоба и ненавист - и ситната им челяд.
Кака Пена по природа ненавижда всекиго и всички. Тя е против всичко, което не излиза от нея. Няма хорско деяние, чувство, стремление, верую - на което тя да не дига полите.

Затуй пък онова, което е нейно - то е фанатично нейно, до избождане очите на противника, който е личен враг, щом не мисли като нея. Особена е скритата ненавист на кака Пена към онуй, което се стреми да бъде по-високо от нея - личност, дарба, институт, власт, държава.

И от там - върховна е и насладата й да запраща или поне да слуша словесни нечистотии, запратени по такива адреси. Избухне ли в печата нашенска свада - сиреч контрапунктна олелия от ругатни и попържни, - кака Пена я следи с трескава жажда, макар спорът да принадлежи към някоя съвсем далечна и чужда ней сфера: астрономия, агрономия, литературна критика.

Това е „голям джумбиш", пред който тя потрива ръце и е готова дори да почерпи някого.

Войник ли падне от коня си, полицай ли не успее да въдвори реда някъде, началник ли се забърква в длъжността си, именит човек ли бива обруган, правителството ли претърпи някаква несполука - всичко туй за кака Пена е истинско тържество с илюминация.

Но - има ли нужда да ви запознавам с кака Пена? Тя е навред. Дори когато се заключите вечер сам в стаята си - тя е в стаята.

В. „Зора”, 15 май 1920
Подпис Хамлет, принц Датски

*Димитър Подвързачов е български поет, фейлетонист и преводач. Роден е през 1881 г. в Стара Загора, където завършил гимназия. Автор е на лирически стихотворения, пръснати из различни периодични издания и на множество хумористични стихотворения и фейлетони. Редактирал списанията „Звено“ и „Българан“. Направил редица преводи, предимно на руските класици, между които в стихове: „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов и „Маскарад“ на Михаил Лермонтов. Автор на „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси“ (1933) и на книгите за деца „Крачун и Малчо“ (1932-1933) и „Война в джунглата“ (1934). Oще за него тук.