събота, 21 ноември 2009 г.

Демокрацията

Андрей Ляпчев*

Отъ cpеди, чужди за доброделта, напоследъкъ се чуватъ гласове на подигравки спрямо „демокрацията", която искатъ да представятъ като синонимъ на хаплювщина; а отъ cpедu, ужъ най-предани, но съ повърхностно познаване на политическия живот, на демокрацията се нанасятъ удари, които са толкова по-пакостни, колкото по-предани се явяватъ ней. За едните и за gpyгите нуждно е да се припомнят някоu установени истини.

Политическиятъ животъ е предметъ на наблюденията на мислителите презъ повече отъ 2000 години, а новата наука, социологията, съ нейната обширность въ изучаванията почти на всички племена отъ земното кълбо, обгръща развитието на обществените организации презъ периоди по няколко пъти по-дълги отъ исторически намъ познатия.
Изводите, които се добиватъ отъ другия начинъ на изучаване, са едни и същи; тамъ се дължи, ако днесъ демокрацията е въ устата почти на всички и почти навсякъде; но единъ идеаленъ демо¬кратически режимъ почти никъде няма, а което е по-важно, у насъ, детo може би за него най-много се приказва, идеалното демократично управление отстои далече. И казаното тук важи не само за днешното време на самоотбрана, която демокрацията требва да води, а и за управленията отъ по-спокойно време. При все това човечеството неотклонно върви къмъ идеала на демокрацията, къмъ една обществена организация, въ която колкото човекътъ е повече общественъ, толкова повече има стойность и неговата особа.

Въпросътъ за демокрацията се свежда до това да съгласуваме политиката съ науката и съ морала. Тоя въпросъ е отдавнашенъ. Мислители като Платонъ и Аристотелъ, Хобесъ и Монтес-кьо, Русо и Кантъ сж ни оставили бележити трудове и по своето съдържание, и по своята форма. Различни са техните схващания, защото различни са били както епохите, които са преживявали, така и становищата, върху които са се поставяли. Политиката на Платонъ е приспособена за единъ идеаленъ народъ и тя показва на развратените хора „пътищата да достигнатъ божествения строй". За Аристотелъ човекътъ по своята природа е едно обществено и стопанско животно; споредъ него не политиката, а моралътъ требва да се приспособяватъ къмъ политическите усло¬вия на човешкия битъ, за да могатъ да се предписватъ правила и задължения. За Хобесъ аксиома е прочутата формула: човекъ за човека е вълкъ. Всичката власть управлението дължи на принудителната сила; да се намали последната ще каже да се разслаби обществениятъ организъмъ.


[+/-] ...виж целия текст



За Монтескьо институциите на една страна требва да бъдатъ адекватни на съществу-ващите условия и нрави. Споредъ това управлението може да бъде деспотично, монархическо а републиканско. Идеалътъ за Монтескьо е едно управление съ силна власть, въ което никой не може да злоупотребява съ властта. По-близко до демокрацията, отколкото до тиранията, той предпочита като форма на управление конституционната монархия. Демократическиятъ режимъ, както и аристократическият, който не е друго, освенъ единъ „несъвършенъ демократически ре¬жимъ", предполага прякото управление на народа чрезъ народа; но щому като народътъ си служи чрезъ свои представители и едно организирано чиновничество, режимътъ е по-близко до консти¬туционната монархия. Въ конституционната монархия царскиятъ режимъ е ограничаванъ чрезъ редица власти между царя и народа: всяка една има известна автономия. Съществуването на тия посреднически власти е характерно за конституционно-монархическата форма на управление; тя дава полезно разграничаване на властите: законодателна, съдебна и изпълнителна. Така смета Монтескьо да осъществи максимума свобода въ държавата, защото политическата свобода се състои въ това да не бъдешъ принуден да правишъ това, което законътъ не задължава, съ други думи, да господства само законътъ.

На току-що приведения фактъ се дължи много за ускоряване на обществения напредъкъ; но на оправдавания чрезъ него парадоксъ се дължатъ маса експерименти, които вместо да преустроятъ света, закъснявали са правилното му развитие и често почти са причинявали смърть на много обществени организми. А обществениятъ напредъкъ, както той днесъ се установява, отбелязва, че „отделната личность въ обществото отъ нула, както тя беше въ началото, добива все по-големо значение съ цивилизацията". И така, намесата на държавата, вместо да намалява, се увеличава, но въ смисълъ да организира съдействието на обществените сили, като се ограничи въ ролята си само на регулаторъ. Обществото и отделната личност са въ борба; първата победа обикновено е на държавата, въ която гражданинътъ непрестанно работи за своята свобода. Солидарността на гражданите затвърдява държавата, която, отъ своя страна, требва да укрепява същата тази солидарность. Така се проявява демокрацията, основата на която е солидарностьта на гражданите. Безъ солидарность, безъ общность въ интересите на гражданите нема демокрация.

Демокрацията е резултатъ на развитието на обществото; тя е неминуемо последствие на обществения напредъкъ, както днесъ се отбелязва. Интересъ къмъ политиката преди всичко е интересъ къмъ отечеството. При демокра¬тичното управление интересътъ къмъ отечеството е интересъ общъ, интересъ за всеки единъ. И когато се казва, че демокрацията е управление на добродетелта, требва да се разбира преди всичко добродетелта на саможертвата за отечеството, патриотизма; на второ место по съвършенство е управление на честта, или аристократическото, и едва на трето и последно место идва онова на страха, или деспотическото.

Учение, което иска да угаси любовта ни къмъ отечеството, е противно на демокрацията. Защото тъкмо при демокрацията нацията става часть отъ организираното човечество, което може да бъде само съюзъ отъ свободни и независими държави, създадени споредъ нуждите, споредъ естеството и споредъ волята на народите.

* * *
Възвишенъ е позивътъ, който отправя Заратустра на Ницше: „Нека бъдещето и най-далечните неща бъдатъ правило за твоите дни на настоящето. Съветвамъ те не любовъ къмъ ближния, а любовъ къмъ най-далечния..." Обаче суровата действителность, що се отнася до демокрацията, ко¬ято сама е цель и средство, ни казва, че добродетелта започва отъ ближния. Не отъ свръхчовеци се състоятъ народите, а напредъкът налага и демокрацията казва да се работи за народа чрезъ народа. Възраждането на народите не се постига само съ проповедите. Нуждно е да се измине единъ дълъгъ и труденъ пъть отъ самия народъ. Бъдещето зависи отъ самите насъ, зародишътъ на обществения напредъкъ е въ семейството, защото не личността а съпружеската двойка е еди¬ница за обществото. Всеко учение, всека практика, които разстройват семейството, неминуемо водятъ към разстройство на обществото. Деморкацията би отсекла дървото, на което седи, ако би допуснала унищожението на семейството. Разбира се, и семейството подлежи на промена, и въ него ние отбелязваме постепенното развитие на принципа за равенството между неговите членове. Демократътъ е щастливъ да види, когато майката и бащата задружно и безъ различие въ пола на децата управляватъ семейството, което е възпитатель на граждани за държавата, която пък, от своя страна, възпитава дейни членове на човечеството.

* * *
Семейство безъ подслонъ, безъ свое жилище, безъ своя покъщнина и изобщо безъ опора на нещо свое съ средата, въ която живее, е коренъ безъ почва. Каквито форми и да взима собстве-ностьта, безъ собственость нема здраво, плодотворно и жизнеспособно семейство. Собственос-тьта е осъждана отъ много мислители, ней са приписвани много бедствия, кражба е наричана тя, но поучението, което ни представят изтеклите векове, е no-убедително отъ силните фрази на едностраничивите мислители: собствеността е лостъ за производството на материални блага, както семейството е източникъ за възстановяване на човечеството. Разбира се, и собствеността подлежи на промени и още на какви, но кой ще откаже, че идеалътъ би билъ, когато собственостьта би била признакъ и признателность за извършена работа? Къмъ този идеалъ се стреми демокрацията - да гарантира всекиму пълната, цялостната придобивка отъ неговия трудъ. Да, има много мъчнотии за преодоляване, най-голямата е въ собствеността на семейството, която преминала въ наследниците, понякога е причина за мързелъ и развратъ. Да, мъчнотията е въ това, че имотността е наследствена, а способностьта не е.

Въ преодоляването на тази трудность е и една отъ главните задачи на демокрацията. Тя или никое друго управление не ще може да спомага за едно задоволително и непрестанно подобряване решение на тази задача: отъ една страна, да се гарантира цялостната придобивка на труда, а отъ друга - да се подпомага за развитието на способните сили и да се поощряватъ моралните пороци посредъ народа. За разрешаването на тази задача, както и на многото други, демокрацията отри¬ча насилието, защото изобщо, дето има демокрация, тамъ насилието е престъпление и противъ обществото, и противъ обществения напредъкъ. Завоюванията на демокрацията са завоювания по законенъ начинъ; всека промяна на законъ тя върши по начина, който й се указва отъ съществу-ващите закони. Придобивките на демокрацията не са придобивки със скокове; демокрацията не се стреми да изменя всичко, което съществува; но тя улеснява да се изменятъ непригодните вече за него елементи, като не забравя, че корените на настоящето са въ миналото и че бъдещето зависи отъ подобреното настояще. Голема грешка правятъ ония, които мислятъ отъ днесъ да наложатъ рамки, въ които утре ще се развива човечеството. Народътъ не търси, той дори не желае да се мисли за него; но той има съществена нужда да му се открие пътятъ на мисълта. Той е любознателенъ и съ охота слуша учителите си, но той се отвращава и всекога ще се отвращава отъ настойниците, които по заповедъ ще се налагатъ; те са и ще останатъ омразни за него, отдето и да идватъ.

Който иска да обнови обществото, да премахва неправдите, той требва да знае, че има една задача на възпитаване. Нема обнова за общесвото, докато не се възроди човекъ-тъ въ неговите мисли и въ неговите наклонности. Отъ това, що днесъ човечеството преживева у насъ, както и другаде, очевидна е пакостьта отъ проповедите за права. Проповедьта за права тласка хората въ война срещу обществото и обществата помежду имъ. Тази проповедъ е само пакостна, особено за слабите страни, дето има законни пътища за запазването и придобиването на желаемите права, които са сжществени и трайни само въ ония страни, дето правата са ре-зултатъ на изпълнени длъжности. Изострянето на нашите апетити за по-големъ комфортъ, за повече блага, влошава вместо да подобри нашето положение; а колко по-скоро бихме се доближили до преследваната цель, ако бихме се задоволили съ комфорта, на който сме свикнали, и ако бихме
се погрижили да подобримъ положението си вместо да разюздаеме наклонностите си.

* * *
Подъ демокрация разбираме не само известна форма на управление или известенъ дър-жавенъ строй, но и едно особено състояние на обществото, а именно - особеното положение на нещата, при което сжществува едно общо равенство въ правата и една еднаквость въ условията, въ мислите, въ чувствата и въ идеалите. Демокрацията въ тоя смисълъ, както въ смисъла на политическото устройство, има за свои идеалъ не равенство въ тиранията, не равенство въ мизерията, а тъкмо обратно: стремежъ на демокрацията е да издига човека все повече въ политическо, както и въ социално отношение. Обаче е очевидно, че възможното за отделната личность не е така лесно постижимо за масите на народа, поради което идеалътъ на демокрацията е въ борбата за постоянното подобрение на човека и особено въ усилията на неговото морално повдигане, а последното искане налага вера въ доброто, вера въ бждещето. Демокрацията безъ религиозенъ духъ е цвете безъ въздухъ, статуя безъ душа.

"Демократически прегледъ", год. XVI, кн. 3

*Андрей Ляпчев (1866 - 1931) е роден в Ресен, Македония. 1877-1893 г. учи последователно в Битоля, Солун и Пловдив. Завършва финансови и стопански науки в Цюрих - Берлин и Париж. 1894-1905 г. работи в Министерството на финансите. Активно участва в политическия живот. Член на Демократическата партия. Редактира в . "Млада България" и в."Реформи" (орган на Върховния македонски комитет). 1908-1910 г. е министър на търговията и земеделието в кабинета на Малинов. 1917-1918 г. е министър на войната в коалиционния кабинет на Теодоров. 1922 г. е съден като виновник за националните катастрофи. 1923 г. е един от ръководителите на Демократическия сговор след Деветоюнския преврат. 1926-1931 г. е министър-председател, министър на вътрешните работи и народното здраве.

Няма коментари: