Просвещение и невежество - що от двете?

Гаврил Кръстевич*

Що е просвещение. — Просвещението е едно метафорическо изречение, което употреблявами, за да покажем учението и многознанието на едного человека или едного народа. Речта учение има два разума: та значи или научаванието, сиреч деянието на учението, образованието на умът ни, на душата ни, с онова що научавами, с познанията що придобивами, или научението, вежеството, следствие на первото, сиреч качеството да знаем много, да сми изучени, да сми просвещени, защото сми са много учили, защото сми много чели, много приговаряли. Да знаем ще каже да видим с душевните очи; а за да видим, треба ни светило, нещо да ни свети, да ни прави видело; и познанията, що придобивами с учението и с размишлението, тия са за умът ни, за душевното ни око, истото онова, щото е светлина за телесните ни очи. Така както без светлина не можем да видим телесно, ако и да имами очи, и ся зовем слепи телом, еднакво и без познания, сир. без нещо, что сми научили, не можем да знаем, сир. да видим душевно, и ся зовем слепи умом. За да видим убо и за да знаем, сир. за да не сми слепи ни телом, ни умом, треба ни свет, треба ни просвещение.

Средствата на просвещението. — Придобивася учението или просвещението с две найпаче средства: сос словото или с поучението и с книгите или сос чтението. От тия двете средства первото е по-лесно, по-скоро и за по-пространно употребление способно; второто по ся улавя, по ся внедрява и ся по разумява; но и двете са общо полезни и добри и си помагът почти необходимо едно на друго. — Из устното, сир. безкнижното учение преподавася нам всегда от най младиът ни возраст до най-дълбоката ни старост: перво, от родителите, роднините, приятелите и познаницитенаши; после и от секого вообще, с когото ся сберем, с когото ся поразговорим. Така придобивами най первоначалните познания на този живот; така ся научавами найпаче кое е благонравно, а кое не: как треба да ся обхождами вообще с человеците и особно с по горните си, е по долните си и с равните си. — От другъ странъ, ний сами, с собственното си работание, с собственните си размишление, не малко ся вещи научавами и това научение, понеже става по полегка, с по много внимание и вообще на време бива и най здраво, най ягко и най впечатлено в памяттъ ни; но бива и твърде дълго, твърде мъчно, и твърде късо и ограничено. Колко по добро, по полезно и по широко е учението, кога ни ся е преподало не от кого-годе, но от человек нарочно изучен в работите, които и ний ищем да ся научим: от человек, комуто заниманието, занаятът не е друго, освен да учи: с една реч, от человек учител, който, добре изучен, седи в една особита къща, називаема училище, и ся упражнява в по многото си време в най доброто и най святото дело, в да преподава часто на малки деца, колкото по лесно и по скоро може, различни нравствени, умствени и физически познания, работи, които сички ся не токмо полезни, но часто и нуждни, и необходими за тяхното добро и благополучно живение на тойзи свят.

Тамо, сир, во училището при учителът, научавами ся от малки и как после можем и сами да придобием учение, или без книги е разговарането и с опасното наблюдение и испитание на все, що ся представя пред очите ни, или с прочитаньето на книги и с внимателното разсуждение на все, що находим в них. И воистина во училището не може человек да ся научи все, то е съвсем невъзможно; но ся научава образът на учението, така що и сам после, ако заляга, научава ся работи, които не е чул от учителът; учителът не прави друго, освен да покаже правиът и лесниът път на учението, път, когото ний без учител като пътникът без водник никога не бихме наишли, и то би било по лошо, от ако не бехми ся никак учили, ако бехми си остали в невежеството, в неучението. И що е невежеството, и що происходи от него за нас, да видим.

Що е невежество. — Ний рекохми уже, че невежеството, неучението, незнанието не е друго освен една истинна слепота душевна, много по лошева и много по несносна естеством от телесната слепота.

Полза от просвещението. — Между сичките живи твари человекът ся отличава по това, що не е на рождението си, но треба после от себе си да стане и да ся направи такъв, какъвто участта му позволява да е. Отличава ся най напред по усовершаемостта си, сир. по удобността и возможността, койъто му е дал бог да става от ден на ден по добр, от час на час по съвършен. Но человекът за достойността си, нравственността си, благополучието си и физическото си даже усовершение треба без прекословие най-паче да заляга да уработи и удобри умът си, разумът си. Другите животни, щото им ся поиска, тутакси и щят и да го получат; но человекът, който е создан по образът божий и е божий представител и наместник между все това естество, що расте и ся храни, мисли добре перво щото има да стори, поне кога учението го е направило такъв, както треба да е. От тамо зависи усовершението на сичкото му същество, пълното развитие на нравствените и физическите му сили. Можем да речем без увеличение, че колкото съ по горни человекът от добитокът, разумът от инстинкта (природното пробуждение), благите нрави от варварските, благородните чувствования от ниските, учтивостта от грубостта, толкова и учениът, просвещениът человек е по горен от неучениът, непросвещениът. Учението има ползования неисчетни. Учението е храна на душата; то ни дава онова умствено превъсходство, за което само имами правдинъ да владеем над сичката твар. Без учението вий щехми да сми прилични на животните, добитъците; щехми да не радеем за най благороднъта част на съществото си и никога не бихми можили да ся освободим от телесните хотения. То ни възвишава, като да разумевами творецът на сичките вещи, и ни поставя близо при него, като ни подава характира благороден и мисли велики. То ни научава каква висока участ ни чака след тойзи. живот. Учението е и за нравственността человеческа най здравата порука: и та, ако не е просвещена, ако не ся основава на непоколебими изобличения (уверения), ако зависи само от естествената склонност и от временното душевно расположение, то бива непостоянна, нездрава и неутверждена.

Кой впрочем смее да сравни оногова, кто върви в добродетелниът път от просто обикновение или от благополучно-естественна склонност, с оногова, кто испълня правилото на длъжносттъ от размишление и от волно избрание? Учението е по малко полезно, за нашето благополучие: без да говорим за великите услуги и добрини, които науките са сторили на художествата и на промишленността, сир. на различните животопитателни человечески занимания, то е поне известно, че учението увеселява и услаждва душата, като очистя и исправя нравите, отвара ни йоще кладенци благополучия и блаженства, които нито пресъхват, нито ся исчерпват; разбужда в нас желания нови, на които удоволствието причинява нам мисли и чувствования, сладки и весели, каквито никак не познават непросвещените души. И колко е естественно человеку да търси вред своето благополучие и щастливо состояние, то е известно всем и немам потреба да го толкувам тук.

Вам уко думам, и прелюбезни мои соотечественници бъл-гаре! Старайте ся вси да просветите душите си. Направете си училища, хванете си учители, проводете си децата да ся изучат колкото добре могът; прочитайте и вий книгите, които с толкува труд и с толки иждивения ся издават за вас по бащинът ви язик. И кога ся съберете вечер с чадата си или в праздник с приятелите си, и разговарайте ся с тях за учението, питайте ги що са научили, казвайте им що сте чели и помагайте си едни другим, за да спечелите най сетне, колкото е поне возможно, скъпото, сладкото и блаженотворното онова сокровище просвещението, за да можете веке и вий, кога ся намерите с просвещени люди, не да ся срамувате и да ся криете като диви по горите и като гадове в дупките, но да стоите дерзновенно със глава издигната и с очи отворени. Тога и вашите завистници и неприятели, ако да имате някои, ще да ви признайът за хора укокорени и не ще смейът веке, нито ще имйът правдина да ви презират като никакви, да ви ся ругайът всяким образом и което е най-зло, да потъпкуват без наказание правдините ваши. Дано даде Господ да намери отзив немощниът мой глас в ягките ваши сердца!

Със съкращения, сп. „Любословие", г. II, кн. 12, 1845 г.

* Гаврил Баев Кръстевич (истинското му име е Гандьо Кътов Баев[1]) е роден в Котел през 1817 г., а по някои сведения — през 1818 г. Той е ученик на Райно Попович в Котел, а по-късно учи във Великата школа в Цариград. Завършил право в Париж през 1843 и постъпил на работа при благодетеля си, княз Стефан Богориди. От 1846 г. го замествал като княз на остров Самос, а от 1850 г. в правосъдното ведомство на Османската империя. Активен участник в църковните борби, по негов проект бил съставен Екзархийският устав. Сътрудничи на много възрожденски вестници и списания, бил редактор на сп. „Български книжници“. Автор на „История българска“. Почетен член на БКД (1871). Директор на вътрешните дела и главен секретар на генерал-губернатора на Източна Румелия (1879–1884); главен губернатор (1884–1885). При арестуването му по време на Съединението, предава доброволно ключа на града на четниците с думите "И аз съм българин, момчета".