Владимир Свинтила*
Не зная дали примерите действаха заразително. По-скоро хората не смееха да споделят своя нов религиозен опит. За това съдействаха различни причини. Все още бе срамота да бъдеш верующ (признак за неразвитост!), все още се стесняваха, че са станали верующи или са на път да станат. И това въздържаше мнозина от изповеди.
Но имаше и друго - злата „бдителност" на комунистите. Първоначално, по време на сталинизма достатъчно действаше общото предупреждение. Хрушчов направо въведе гоненията срещу християните. Наблюдаваха църквите, контролираха манастирите. Държавна сигурност се зае с тия, които искаха да станат монаси.Не е имало и не можеше да има споделяне на религиозния опит. Всеки търсеше в спомени, в съхранили се книги или списания нещо спастрено от християнството. Поради липса на религиозни книги, четяха атеистични -заради цитатите от Евангелието или Библията в тях. Изрязваха и налепваха върху тетрадки тия цитати -опитваха се да възстановят така Светото писание, поне неговите основи.
Един пробив бе разрешаването на иконографията, на историята на средновековното изкуство.Цели две години забавиха честването на 700-годишнината на Боянската църква, тъй като и това е религиозен паметник. С това честване започна отприщването. Започна борбата за реставрация и консервация на средновековните паметници. Стигна се отново до издаване на трудове по история на нашата средновековна художествена култура.
Пръв в това отношение бе Никола Мавродинов. Оказа се, че в целия този период на маразъм той бе работил в старата си насока и сега извади един том история на изкуството на Първата българска държава - преди да са се усетили. И работеше върху втория том.
[+/-] ...виж целия текст
Възкръснаха Асен Василиев, Васил Захариев, Кирил Кръстев. Във вестници, в списания, в отделни публикации те възстановяваха вкуса към българското средновековие. Стигна се до там, че след продължителни битки бе създаден закон за закрила на наследството. Това бе най-голямата победа на интелигенцията.
Тук започна първото разпукване на занданите на комунизма. Вече можеше да държиш в къщи репродукции на икони - те идваха от държавни издателства. Вече можеше да се поклониш на някой манастир - това бе форма на туризъм, посещение на културен паметник. Последна през 60-те години бе приета църковната музика - сега можеше да имаш литургиката на плочи.
Имаше и рецидиви. Внезапно през 70-те години бяха спрени изданията на икони при „Фотоиздат". Идваха забрани за документални и изкуствоведчески филми. Но основното бе извършено - на нашата религиозна култура бяха признати права. Това бе път за интелигенцията да се приближи до църквата.
Широката публика се ползваше добре от този напредък. Половин милион туристи годишно в Рилския манастир и толкова в Копривщица. Оживяваше Мелник с неговите черкви, Несебър - с неговите.
Новите поколения започваха да щъкат. Откриха изкуството на автостопа, поеха пътя на битниците. Човек внезапно срещаше група младежи пред вратата на забравен манастир. Всяка книга, свързана с религиозното изкуство, можеше да разчита на читатели. Това беше една пролет на душите. Нямахме религиозни книги, нямахме дори една Библия, но имахме литургия¬та, имахме нашите стари иконостаси.
Започнаха църковните бракове. Младите казваха, че ги предпочитат заради тяхната тържественост и ритуалност, за тяхната красота. Тогава комунистите започнаха създаването на гражданските ритуали. Всичко попадна отново в ръцете на бюрокрацията и гражданските ритуали се превърнаха в кич.
След църковните бракове дойде редът на кръщавките. Кръщаването беше дълбоко
забранено. Сега - къде тайно, къде явно - децата се кръщаваха. На църквата бе позволено да играе някаква роля и в обществения живот.
Но бяхме ли ние вече християни? Далече все още не. У нас бе желанието да се приближим към Бога, ние имахме желанието и волята да вярваме. Окуражаваха ни иноци, които ни казваха: „Днес да искаш да вярваш, значи да вярваш!". Това е било едно хубаво окуражение, защото придобиването на вярата е една велика борба.
На първата изложба на френска Библия в София още нямаше контрол от кадесе. Все още Хрушчов оставяше отношенията свободни. Възползувахме се от това, за да крадем Библии. Бяха откраднати няколко десетки. Аз също откраднах една - Йерусалимската на френски, с блестящите предговори към всяка отделна книга.
Мисионери и туристи започнаха да внасят Библии на български, но това бе скоро спряно. Все пак, стана възможно да намериш отнякъде и да прочетеш Писанието. Младите генерации говореха с неприязън за времето, когато целият този народ е считал себе си атеист. Започнаха да обясняват с безверието драматичната, ако не и трагична наша по-нова история. Започнаха да търсят проклетите преди философи-идеалисти. Сред широката публика си пробиваше път Франц Кафка, чието творчество е опит за един нов синтез на юдаизма с християнството, едно ново юдеохристиянство.
Пътуваха. И носеха от чужбина вече не Маркс и Енгелс във френски превод, а „Трагичният усет за живота" на Унамуно и „Страх и трепет" на Сьорен Киркегор. В младежки среди, където най-малко би се очаквало, някой подемаше разговор за християнския екзистенциализъм.
Всичко това бе една своя дейност. Не бяха минали нито мисионери, нито проповедници. Събуждаше се обществената душа. Забравени от Възраждането монолози се подемаха от други, които не знаеха нищо за своите предшественици. Най-сетне ужасното наследство на материализма и неверието се преодоляваше.
Влияния идваха отвсякъде. От Полша, но и от Чехия. От Източна Германия, но дори и от Русия. От Румъния и Гърция, но дори от Югославия. Българската общност за първи път от един век признаваше принадлежността си към църквата и търсеше контакти с други църковни среди.
Това беше подвиг на цял един народ. Несъмнено всичко започна най-напред сред възрастните, след това сред младите. Но по-късно младите започнаха да влияят на възрастните. И после, някак си, разликата между поколенията се изличи.
Всеки от нас бе тръгнал сам и от собствени подбуди. Но все по-често се намирахме, срещахме се, макар да споделяхме оскъдно своята вяра. Защото вярата ни беше оскъдна, защото не смеехме, все пак, поради полицейщина-та, защото нямахме и език да изразим понятията си, да изразим състоянието, в което се намирахме. И от това бяхме лишени.
Поводи за обръщението към кръста предлагаше не само културата, не само репродукциите на икони и снимките на храмовете. Сам животът - както винаги - ги предлагаше начесто.
Журналист беше изгубил брат си. Но не скърбеше. Говореше екстатично, че брат му по някакъв начин живее, че животът е безкраен и не може да бъде другояче. Вика¬ха го да прекрати тази „религиозна пропаганда". Но някъде другаде бе станало чудо: един стар човек с голяма бяла брада се бе явил на един тракторист и бе му казал да напуснат селото, защото има свлачище и селото ще загине.
Раздвижиха се най-древни пластове. Селото, но сега и градът, отново се срещаха със светеца или светицата, нейде край лозето или на пътя в гората. Обществената душа беше пробудена. Сега се заслушваха в биенето на камбаните. Записваха на магнетофони камбаните в Банско или Рилския манастир, записваха тържествените служби.
Във влака, в чакалните на самотни спирки се случваха разговори на религиозна тема. Изслушваха се много внимателно един друг, защото всяка дума в тази област бе скъпа - всички знаехме толкова малко. Оставаха замислени след беседите си, вземаха и даваха адреси - в кореспонденцията започваше този разговор, който все още липсваше в пресата.
Сега започнаха истинските, тържествените великденски служби с огромните тълпи в София. И сега започна злата сатанинска борба с църквата в провинцията. Запрети на опелата. Но пък правеха тържествени панахиди. Запрети на кръщенетата. Но се отскубваха и идваха до София и до Пловдив. Ние се борехме вече за вярата си. Ние бяхме разбрали, че ни я бяха подло откраднали с глупави приказки за наука и рационализъм, за да ни оставят на колене - човекът без Бог е безсилен. Бяха ни отнели вярата, за да ни превърнат в роби на социализма. Бе ясно на всички. И затова бе започнала борбата.
- Не отстъпвайте, не се поддавайте, не се съглася¬вайте, проклети да са. Да останем християни, Бог ще се погрижи за нас, света Богородица ще се смили над децата ни.
Отново в селата и в градчетата се явяваше фигурата (забравена от времето на Никола Петков) на воюващия свещеник. Комунистите отново започнаха да се оплакват от появата в живота на „злостния поп"!
Ние набираше кураж. Правехме козунаци и боядисвахме яйца, носехме върбови клонки на Цветница, тананикахме лазарските песни на Лазаровден. Ние всички. В голяма част на българския народ се връщаше старото единодушие, това, с което по-преди е бил известен, когато всяка работа - и националната революция - се е извършвала общо. Ние се припознавахме едни други като православни, като българи и като хора, които са изминали вече част от пътя за Голгота.
Из "От Маркс до Христа". Използваната картина е "Рилският манастир" на Васил Захариев.
*Владимир Свинтила (псевд. на Владимир Георгиев Николов) е български писател, литературен критик, публицист, журналист и преводач (1926-1998).Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.).Работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в.“София-нюз” (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в.“Софийска правда” (1974-1977 г.).Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания - “Сенчъри” и “Таймс в Индия” (Индия), “Унидад” (Перу), “Нева” и “Всесвит” (СССР), “Ревиста джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), “Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др. Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство. Основната част от публицистичното му творчество е посветена на българските национални традиции и народознанието.
Тук започна първото разпукване на занданите на комунизма. Вече можеше да държиш в къщи репродукции на икони - те идваха от държавни издателства. Вече можеше да се поклониш на някой манастир - това бе форма на туризъм, посещение на културен паметник. Последна през 60-те години бе приета църковната музика - сега можеше да имаш литургиката на плочи.
Имаше и рецидиви. Внезапно през 70-те години бяха спрени изданията на икони при „Фотоиздат". Идваха забрани за документални и изкуствоведчески филми. Но основното бе извършено - на нашата религиозна култура бяха признати права. Това бе път за интелигенцията да се приближи до църквата.
Широката публика се ползваше добре от този напредък. Половин милион туристи годишно в Рилския манастир и толкова в Копривщица. Оживяваше Мелник с неговите черкви, Несебър - с неговите.
Новите поколения започваха да щъкат. Откриха изкуството на автостопа, поеха пътя на битниците. Човек внезапно срещаше група младежи пред вратата на забравен манастир. Всяка книга, свързана с религиозното изкуство, можеше да разчита на читатели. Това беше една пролет на душите. Нямахме религиозни книги, нямахме дори една Библия, но имахме литургия¬та, имахме нашите стари иконостаси.
Започнаха църковните бракове. Младите казваха, че ги предпочитат заради тяхната тържественост и ритуалност, за тяхната красота. Тогава комунистите започнаха създаването на гражданските ритуали. Всичко попадна отново в ръцете на бюрокрацията и гражданските ритуали се превърнаха в кич.
След църковните бракове дойде редът на кръщавките. Кръщаването беше дълбоко
забранено. Сега - къде тайно, къде явно - децата се кръщаваха. На църквата бе позволено да играе някаква роля и в обществения живот.Но бяхме ли ние вече християни? Далече все още не. У нас бе желанието да се приближим към Бога, ние имахме желанието и волята да вярваме. Окуражаваха ни иноци, които ни казваха: „Днес да искаш да вярваш, значи да вярваш!". Това е било едно хубаво окуражение, защото придобиването на вярата е една велика борба.
На първата изложба на френска Библия в София още нямаше контрол от кадесе. Все още Хрушчов оставяше отношенията свободни. Възползувахме се от това, за да крадем Библии. Бяха откраднати няколко десетки. Аз също откраднах една - Йерусалимската на френски, с блестящите предговори към всяка отделна книга.
Мисионери и туристи започнаха да внасят Библии на български, но това бе скоро спряно. Все пак, стана възможно да намериш отнякъде и да прочетеш Писанието. Младите генерации говореха с неприязън за времето, когато целият този народ е считал себе си атеист. Започнаха да обясняват с безверието драматичната, ако не и трагична наша по-нова история. Започнаха да търсят проклетите преди философи-идеалисти. Сред широката публика си пробиваше път Франц Кафка, чието творчество е опит за един нов синтез на юдаизма с християнството, едно ново юдеохристиянство.
Пътуваха. И носеха от чужбина вече не Маркс и Енгелс във френски превод, а „Трагичният усет за живота" на Унамуно и „Страх и трепет" на Сьорен Киркегор. В младежки среди, където най-малко би се очаквало, някой подемаше разговор за християнския екзистенциализъм.
Всичко това бе една своя дейност. Не бяха минали нито мисионери, нито проповедници. Събуждаше се обществената душа. Забравени от Възраждането монолози се подемаха от други, които не знаеха нищо за своите предшественици. Най-сетне ужасното наследство на материализма и неверието се преодоляваше.
Влияния идваха отвсякъде. От Полша, но и от Чехия. От Източна Германия, но дори и от Русия. От Румъния и Гърция, но дори от Югославия. Българската общност за първи път от един век признаваше принадлежността си към църквата и търсеше контакти с други църковни среди.
Това беше подвиг на цял един народ. Несъмнено всичко започна най-напред сред възрастните, след това сред младите. Но по-късно младите започнаха да влияят на възрастните. И после, някак си, разликата между поколенията се изличи.
Всеки от нас бе тръгнал сам и от собствени подбуди. Но все по-често се намирахме, срещахме се, макар да споделяхме оскъдно своята вяра. Защото вярата ни беше оскъдна, защото не смеехме, все пак, поради полицейщина-та, защото нямахме и език да изразим понятията си, да изразим състоянието, в което се намирахме. И от това бяхме лишени.
Поводи за обръщението към кръста предлагаше не само културата, не само репродукциите на икони и снимките на храмовете. Сам животът - както винаги - ги предлагаше начесто.
Журналист беше изгубил брат си. Но не скърбеше. Говореше екстатично, че брат му по някакъв начин живее, че животът е безкраен и не може да бъде другояче. Вика¬ха го да прекрати тази „религиозна пропаганда". Но някъде другаде бе станало чудо: един стар човек с голяма бяла брада се бе явил на един тракторист и бе му казал да напуснат селото, защото има свлачище и селото ще загине.
Раздвижиха се най-древни пластове. Селото, но сега и градът, отново се срещаха със светеца или светицата, нейде край лозето или на пътя в гората. Обществената душа беше пробудена. Сега се заслушваха в биенето на камбаните. Записваха на магнетофони камбаните в Банско или Рилския манастир, записваха тържествените служби.
Във влака, в чакалните на самотни спирки се случваха разговори на религиозна тема. Изслушваха се много внимателно един друг, защото всяка дума в тази област бе скъпа - всички знаехме толкова малко. Оставаха замислени след беседите си, вземаха и даваха адреси - в кореспонденцията започваше този разговор, който все още липсваше в пресата.
Сега започнаха истинските, тържествените великденски служби с огромните тълпи в София. И сега започна злата сатанинска борба с църквата в провинцията. Запрети на опелата. Но пък правеха тържествени панахиди. Запрети на кръщенетата. Но се отскубваха и идваха до София и до Пловдив. Ние се борехме вече за вярата си. Ние бяхме разбрали, че ни я бяха подло откраднали с глупави приказки за наука и рационализъм, за да ни оставят на колене - човекът без Бог е безсилен. Бяха ни отнели вярата, за да ни превърнат в роби на социализма. Бе ясно на всички. И затова бе започнала борбата.
- Не отстъпвайте, не се поддавайте, не се съглася¬вайте, проклети да са. Да останем християни, Бог ще се погрижи за нас, света Богородица ще се смили над децата ни.
Отново в селата и в градчетата се явяваше фигурата (забравена от времето на Никола Петков) на воюващия свещеник. Комунистите отново започнаха да се оплакват от появата в живота на „злостния поп"!
Ние набираше кураж. Правехме козунаци и боядисвахме яйца, носехме върбови клонки на Цветница, тананикахме лазарските песни на Лазаровден. Ние всички. В голяма част на българския народ се връщаше старото единодушие, това, с което по-преди е бил известен, когато всяка работа - и националната революция - се е извършвала общо. Ние се припознавахме едни други като православни, като българи и като хора, които са изминали вече част от пътя за Голгота.
Из "От Маркс до Христа". Използваната картина е "Рилският манастир" на Васил Захариев.
*Владимир Свинтила (псевд. на Владимир Георгиев Николов) е български писател, литературен критик, публицист, журналист и преводач (1926-1998).Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.).Работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в.“София-нюз” (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в.“Софийска правда” (1974-1977 г.).Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания - “Сенчъри” и “Таймс в Индия” (Индия), “Унидад” (Перу), “Нева” и “Всесвит” (СССР), “Ревиста джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), “Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др. Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство. Основната част от публицистичното му творчество е посветена на българските национални традиции и народознанието.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар