неделя, 10 януари 2010 г.

За мила наша майка България

Райко Жинзифов*

Като хвърлим къс поглед връз днешната новобългарска писменост, то ми ще видим, че българский от шест милиона народ има само три повременни издания: „Цариградский вестник", „Български книжици" и „Дунавский лебед". Как и да е жал, как и да е тежко, че един народ, който ся простира покрай Дунава и околу бреговете на Чърното море до устието на Вар-дара, край бреговете на Белото море от Тесалия, околу до Ниш и околу до Видин и пр. ..., при днешните му потребности има само три газети, но слава богу и на това! Нашите бащи и това не са имали!

Българе! Каква е тая клета съдба на мила наша майка България! Какви са тия тежки български мъки как напрежни, така и сегашни! Кини ся сърцето на човека, душата му не ще са ся държи в телото, кога човек си помисли каква гъста и мрачна мъгла покривала и още покрива небото на сирота ни мила България и какви препятствия треба да ся надвият, за да блъсни сълнце по замръзнатата, българска земля, да озеленеят широки кичести полета, да дадат плод заборавените изсушени ниви, да разцветат плодовити дървета..., да замлъкнат вещици-кукувици, които кукуваха и досега кукуват над България!

Българие! Ядна Българие! Дали вишна божия сила те доварди от явната ти смърт? Или твоите народни начала, твоите народни сили са толку твърди, щото не можеха да те надвият толку и толку вражки противни сили?... Турци-анадолци от четири стотини години насам те мъчат и те глобат, пият ти жедно кървта като морски пиявици. Турчин казва на твойт син българин: „Ти си гяурин, премини си верата или легни под мойт нож." Турчин гази честта на твоята тънка, висока, черноока, белолика българка. Турчин влегва в къщата на мирниат българин, изважда из ножницата си дългиат страшен нож, закачва го на земля, а мила ми, млада ми Стойна стои му проста на нозе и чърпи го с руйно вино, с люта ракия. О! Да би змия лютица го изела! Майка, жална майка люля си своя клета рожба и жежки, дребни като бисер, рони сълзи над нея! Младо момче българче търгнува на път с надежда да спечели некоя парица, за да прехрани стара си майчица, слеп си баща и клета си сестрица, а като погледнеш на други ден, застанал на сухо дърво черн гарван и гракайки, казва й: „Клета бабичко, убиха сина ти..."

И не стигало само това, но ево ти и други кървопийци, сури мечки-мършоедки, зли гърци, клети фанариоти! Они те прекълнуват да не говориш по български, горат ти училища, горат ти староставни български книги, гонат ти учители, предават те во турски ръце и ти, ти, негрешен българине, кисниш в мрачната темница, гинеш си младост, тлеиш, тлеиш си като вощена свещ и кости оставаш в темница. А защо? Защото искаш да донесеш невинна полза на народът си, защото искаш да оживиш свой си потъпкан майчин язик, защото ис- каш дапишеш по български, а не по гръчки, защото искаш да славиш името божио на свой язик, защото искаш да не ся смеят над верата ти, в която си ся родил и пораснал с безбройни мъки и която ти оставили дедо ти и прадедо ти. .. Погледнете, братя, погледнете и вижте що прави гордиат фанариот: яхнал си бърза врана коня като кърджалийски делибаша, а по него търгнал цели табор войска, за да покори непокорните българе! Чуйте що казва народната песня: „Дека ся чуло, видело, владика турчин да биде..." Вижте що се прави в стаята му — стоят пред него младо момче и млада мома, ся кланят до земля, целиват му пола да им позволи да ся венчат. А той? Той държи в ръцете си дълъг и предълъг чибук, с лице намуртено, насърдено казва: „Българине, дебела главо! Или пет хиляди, или лежи в железата, дори да изгниеш..."

Люди зли! Люди добри! Земете нашите народни песни и узнаете какви врели сълзи проливала и още пролива България, какви люти и ядни болки претърпела и още търпи сиромашка България... Но не ще перо да пише български мъки, а нека кажеме две думи за „Братски труд".

Защото искрено и горещо като българе любим общата си майка България, ми, като желаем да принесем роду си каква и да е малка полза, ако и далеч от бащина си, и като немаме други сили освен перото, ако и слабо, ми ся решихме според силите си да принесем нещо и на нашата книжнина с изданието от време на време на малки книжки под наслов „Братски труд". Пред две години ми захванахме да издаваме тия книжки и от две години насам ми издадохме само три книжки околу 10 печатни листи. Не е ли за чудене, че в толку си време люди, които казват, че горещо любат България, успеха да направят едно твърде малко нещо? Ми казваме, не е за чудене, защото главната причина на това закаснуване е немане на средства, а без средства нищо не ся върши. Ми ся решихме да откъсниме от насущниат си хлеб, за да издадем в две години три книжки с надежда, че българете, които ся нахождат вън из България, до които ми ся обърнахме с писма — ще помогнеха нам да ся уголеми това наше издание; но досега ми не сме приели никаков утешителен отзив. Но при всичко това, като сме твърди в мислите си, ми издаваме и четвърта книжка, като не казваме нищо ни за направлението на това издание, ни за целта му, защото не ся издава в определено време.

Но ми решително немаме никакви средства, за да поддържиме изданието на „Братски труд", та затова ми ся обръщаме към родолюбивите българе, които ся нахождат вън из България, да ни помогнат с колкото можат, и мислим, че помощта им нема да пропадне напразно.

По-харно нещо, а не нищо. Надеваме ся, че гласът не ще бъде „глас вопиющаго в пустине".

Сп. „Братски труд", кн, 4, Москва, 1862 г. Оригиналното заглавие е "Две думи към читателите".

* Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов (променя истинското си име Ксенофонт Дзиндзифи по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски) е български поет. Роден е през 1839 г. във Велес,Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в Кукуш. През 1858 г. отива в Русия с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в Одеса (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Васил Попович и др. започва да издава списание „Братски труд“. Развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, „Българска пчела“, „Век“, „Време“, в списанията „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет-романтик. Умира на рождения си ден през 1877 г.

Няма коментари: