неделя, 17 януари 2010 г.

На какво прилича оня, който ся отрича от народността си?

Драган Цанков

В обявлението на „България" показахме колко-годе съставът, когото ще следваме за уреждането й, поканихме милите си съотечественици да подкрепят и задържат това дело, кое ще обема всичките интереси относително за български народ. Наистина, що има по-красно от едно дело, което, като ся труди да представи пред очите на читателя си състоянието на разните царства, влиза в сърцето на отечеството му, открива болките му и му показва приличният цяр! То е като едно светило, което хвърга насякъде лучите си и съживява сичко, що е околу него.

Като се застоим в тия предели, ще венчаем първото си издание с няколко въпроси, много важни и които е полезно да разрешим. Духът человечески е любопитен да познава щастието си, да научи причините, които препятствуват на доброщастието му или които му помагат, причини, на които следствията видим. Търси, изпитва, качва ся от степен на степен и напоследък, като открие онова, което му беше като тайнство, тогава усеща не знам какъв-вид благодарение. Това сега сме помислили и като изглеждаме настоящето време, ще забележваме пристойните мерки в бъдуще. Прочие кои са причините за нашето ненапредвание? Кои са средствата, с които можем да надвием на тия мъчнотии? Ето кое ще стане предметът на изложението ни.

За да съдим с непристрастие първата точка, длъжни сме да ся турим между два народа съвсем разни в чювствата си, разделени от към народностите си и съединени в вероисповеданието си, между два народа, които почти от десет векове са в сношение и не могат да си съгласят страстите; с една реч, българи и гърци. Българите според свидетелството на най-верните писатели са простодушни, ученолюбиви, верни на господаря си и пазители на бащините си качества. Явно е, че ще си докараме хули от всичките еднородници, ако думахме толкова и за гърците, и бяхме излезли отвън здравият ум и говорили против истината и против съвестта си. Както ся види, те не следват общите закони на природата, излезли от ръцете на един друг създател и които, като вървят по един състав, цяло противен на другите народи, мъчат ся да подчинят праводушието на кривостта, чувствата на сърцето на незнам какви страсти и за да съкратим, да направят българите подобни на тях. Видите ли, родолюбиви, в какво се състои тайната на сичката фанариотска политика! Първа причина, която мислим да е най-главната. Но ние ся радваме да дадем тая похвали на родът си: че е увардил с толкоз усилия тоя дар, който е положил в сърцето и на най-дивия человек; говорим за народностите. На какво прилича оня, който ся отрича от народността си!

[+/-] ...виж целия текст



Като са зели едно началство върх българити, което желая да науча от кого, мъчителството, ако тряба да говорим против евангелието, е станало делът им; като намерили едно стадо без пастир, доели му млякото, без да му дадат храна. Где сме до сега видели хора да просветят един народ, без да знаят язика му? Где сме видели мучителството да роди любов? Христос им дума: „бъдете сладки и смирени". От там ние сме ги познали за негови ученици. Но дали на тях не дума: „идете и учете сичките народи". Ако е тям, защо не ни учят? Или ако е тям, защо се наемат против заповедите му да ни учат? Защо се ся подгърбили да управляват и наставляват едно стадо, на което не щат да оценят природата, язикът и тия движения на сърцето, с които да го усвоят. Лекарят не дава цяр освен кога добре испита болестта. Нищо не можят връх духът, догде не го добре познаят. Искат да ся издигнат, нещат да се снемат до най-простия народ, за да му вдъхнат учението. От тия бележки неща познаем гордостта на столя патрияршески. Втора причина.

Това не е само, то поне би ни утешило. Но смъртни завистници на българите, които искат да държят под игото на една неученост, старците на великата църква турят в действие сичките си трудове, употребляват сичките средства да умъртвят ученолюбието в сърцата ни. Друго и последно препятствие.

Прочее, за да съкратим, каквото изложихме, ще речем, първо, че е нужно и полезно да се държим у една власт, доволна да ни истъщава. И тая власт где ся намира? В лицето и столът на Милостиваго нашего Господаря султана — Абдул Мсджита, който като един баща се труди да уголеми благощастието на чадата си. Тряба като речи да ся прилепим у правителството, което ни показва толкос добрини. Тогас, дерзаем да кажим, като удобри прошенията ни, уверени сме, че не ще отрече нищо на най-верните си подданици. Неговите грижи за нас са ся доста явиле и ние не би имале доволно признателност, за да му благодарим. Като му дадем нашите сили, като му преставим нашите нужди, ще исчерпаме от него дързостта и силата, които ще употребим против неприятелите си. То нека бъде средоточието, гдето да се свършват сичките ни подлози, отгдето да излизат сичките ни помощи за образованието и напредванието на българския народ.

Второ, че българите от състоянието, гдето ся намират, от еднаквият глас на сичките народи и на цялата природа имат сякакви права да искат една особена йерархия, която да ся труди за доброто им. Свидетелството на сичката история е тука съгласна да удобри и потверди предложението и щението ни. Апостолите не проповядваха никак по европейски в другите чюжди държави; Кирил и Методий ся пратиха да просветят славянските племена, защото крайно познаваха язикът. Едно духовенство от наш род е много нужно. Ползата на тоя въпрос ще ни даде друг път благовремие да я развием по-надълго и да я потвърдим по-ясно. Мисълта ни засега е, за да прегледваме следствията, които естествено произхождат. Нека почнем.

Можем сега да кажем със сякаква дерзост, че от тия две средства зависи напредъкът ни и в нравствените, и в вероисповедните, и в душевните ни сили. Целта ни не (е) друга, освен да разбудим и турим в действие тия чувства и добри качества. Сякой знай, че поставението на училищата, което ги обработва и развива; сякой знай, за да се запази това, трябва едно начялство да ги настоява. Е! какво по-съжялително и по-старателно можем намери от начялството на Негово величество султана—Абдул Меджита. Но йерархията, която искаме, що служи на това? Бог, когато говори чрез устата на пророка Малахия, дума: „свещеникът е пазителят на науката". Бог ся отправеше на свещенник на ветхий завет. За това християнството, което е точният и съвършенният образ на онова духовенство, тряба да усъвършенствува по-добре тая истина. Четем още историята на старите векове, когато християнството ся показа, четем, че духовенството само упази в манастирите писмените останки на народите; то ги уварди от упостошението на варварите и ги предаде на последните времена. Без него времято и обстоятелствата би поразили тия безценни произведения на человеческият ум. И знаем каква светлина хвърли християнството връх светът. То го изтръгна от темнината и прелъстта, гдето живеем. Следователно едно духовенство от наша кръв е само възможно да ни даде сичко, що може да ни просвети.

Но някой ще се попита и праведно: ние сами, с нашите списания и трудове можем ли стигна степента, когато си наумяваме? Не. Мислим по-угодно да исчерпаме из чуждите списатели сичко, което е добро, да подражаем сичко, което ни ползува. Както человекът избира онова, което може да му дава живот, и го употребява за храната си, тъй и ние не треба да грабим сичко, което намерим. Мъдростта е полезна на сичките работи. Лъжливото, украшено със красни шарове, ни измамва и тогава не видим истината, която е просто изложена. И това, вместо да ни ползува, напротив, ще ни повреди.

Тъй господине, неотделение от господаря си, поставението на едно българско духовенство, което да ся занимава за напредъкът нравствен, писмен и душевен на народът ни, умереност, кога заемаме от другите народи за състоянието на писмеността си, те са средствата, които намираме до сега.

Такива и други подобни са въпросите, които ще занимават „България". Като оставим на страна сичко, което може да не угоди на здравия ум, ще представим истината с неуборими доказателства. Нищо няма по-красно от истината. Ще я търсим чрез сичките логически разсъждения, е сичките исторически случки. И тогава, надяваме ся, да открием булото, което от толкова време покрива очите на нашият род, було, което великата църква е метнала, за да стори невидими мерките си. Трудът е голям, не ни е срам да кажем; но милото ни отечество другояче не може да се откъсне от строгото иго на фанариотското мъчителство. Но грижите ни да не са суетни, молим читателите да дадат малко повече внимание и още .повече действие и да ни предложат мъчнотиите, които ще срещнат. Почитаме от сичко сърце тия благородни чювства, защото тогава ще наситим духът и ще направим истината по-ясна. Напоследък, уверени сме, че милите съотечественици ще пазят една дълбока признателност към попечителния господар Султан-Абдул-Меджит.

В. „България", г. I, бр, 1, 28. III. 1859 г. Оригиналното заглавие е "Програма на в. "България".

Няма коментари: