Царската работа не се свършва...

Стоян Костурков*

Личните мои наблюдения през много десетилетия, през които имах възможност да живея в разни краища на на­шата страна и да обикалям градове и села, ми дадоха въз­можност да констатирам многообразието в етническия със­тав на нашия народ. Разбира се, казаното не отрича съще­ствуването все пак на преобладаващи физически и духовни черти, които характеризират физиономията и духовния об­лик на народа ни. Това отбелязват и чужденци, пътували в различни времена през нашите земи в далечното и по-близко минало ...

Eдна от всепризнатите ни народни черти е трудолюбието. Трудилюбието е в кръвта на българина. Той не може да си представи живота без труд. Трудът не само създава блага, необходими за живота му, а той пълни и душата му със задоволство. Изобщо българинът не може да седи: седене­то създава лошо настроение и безпокойство. За българина мързелът е един от най-лошите пороци.

Характеристични са въпросите, що си задават срещна­ли се българи: „как е работата"?", „какво правите?" Са­мо жените питат "здрави ли сте?" Това не е случайно. То показва, че работата, трудът пълни душата на българина, трудът заема постоянно съзнанието му. А понеже българка­та майка има цялата грижа за челядта, най-милото на сър­цето й, и понеже най-важно за нея е здравето на същата че­ляд, последното постоянно заема съзнанието й.

В труда на семейството участвуват всички негови члено­ве, дори децата от малка възраст. Последните носят вода, насечени дърва за огъня, пазят по-малките, водят неопит­ните волове при оран, събират ръкойки при жетва и пр. Из­общо българското семейство е трудово. И това не е само със земеделските семейства, а и със занаятчийските и дори с търговските. И в едните и в другите родителите все нами­рат работа и за челядта си.

[+/-] ...виж целия текст

В труда на земеделското семейство жената заема особе­но положение. Тя е не само майка и домакиня, а и обик­новена работничка на полето, дето работи наравно с мъжа. Момичето, младата жена са повече заети с работа, откол­кото мъжете, защото върху тях лежи къщната работа, след свършване на която работят на полето.

Трудът на българина не е безсистемен и без план. Той винаги е целесъобразен. Вечер, преди да си легне, земедел­ското семейство начертава работата за идния ден, а утрин­та всеки поема работата си. Занаятчията съобразява произ­водството със сезона и с модата.

Българинът работи чевръсто, до изтощение. И в труда той се показва човек без мярка. Трудът до изтощение уп­ражнява разрушително влияние върху трудещия се и за­това българинът сравнително рано остарява, въпреки чиличеното си здраве.

Но българинът работи бърже и много до изтощение, ко­гато върши своя работа. По-друг е трудът му, когато работи. другиму. В последния случай той казва, „ще трябвам и утре". Но нека тутакси добавя, че когато работи другиму, той пак сравнително добросъвестно и добре работи. Друго беше, когато в миналото вършеше обществена и държавна рабо­та. Тогава българинът бе почти неузнаваем: гледаше да ра­боти, колкото е възможно по-малко. Много десетилетия съм наблюдавал тази голяма разлика на труда при трите случаи. На тая психология се дължи и изразът „царската ра­бота не се свършва" ...

На известно разстояние се строеше ново здание. То бе из­зидано и покрито. Сега го мажеха едновременно отвътре и отвън. Работниците пипат чевръсто. Работят без отдих, освен за обяд и за вечеря. Сутрин захващат работа преди седем часа, а вечер свършват след седем. Често мазачите високо викат на носачите за вар. Работата кипи. Около 12 часа ня­кой от работниците вика: „Хайде, стига, време е за обяд". Чува се друг глас: „Още има време, не е държавно". И про­дължиха работата и след 12 часа. Разбрах после, че работ­ниците работят „на парче".

Този случай не бе изолиран, а — обикновено явление. Всеизвестна беше мудната работа в държавните работил­ници, дето обикновено производството струваше доста по-скъ­по. Причината за това не беше в различието в заплатата, а по-слабо влаганият труд. При едно ненадейно посещение на железопътната работилница при софийската гара заварих: инженерите на приказка вън от работилницата, част от ра­ботниците на групи приказват, а други четат вестници. От добросъвестни люде разбрах, че това било нещо обикнове­но. Разбира се, че влияеше и максимата „за грош петел, за грош пее".

В канцелариите на държавните учреждения беше нещо обикновено да се работи малко, а с нетърпение да се чака часът за напускане на работата. И щом дойдеше часът, вед­нага се напущаше работата, макар за довършването й да са потребни само няколко минути.

Изложеното не говори против трудолюбието на българи­на, а то свидетелствува за недостатъчно съзнание за дълг и отговорност. За своето трудолюбие говори самият народ в своите умо­творения ... В жътварските песни, които облекчават труда на жетварите, е дадена, между друго, илюстрация на отно­шението на българина към труда и ленността. Не са малко пословиците и сентенциите в полза на тру­да. „Работи, додето ти се опулят очите", „Господ дава, ала в кошара не вкарва", „Без мъка няма сполука", „Залудо работи, залудо не седи", „Трудът е на човека здраве и живот" ...

Българинът е мълчалив, сдържан, вглъбен, затворен в себе си. Гледан от страни, той е тъжен, като че му е дотег­нал животът. Върху лицето му е изписана загриженост. У него и разчувствуването е сдържано: той не познава излия­ния, тъй присъщи на други народи, а особено на някои сла­вяни — руси, сърби, хървати и др. Той е сдържан и към най­-близките, към семейството си. Излиянията смята не само излишни, а дори непристойни. Той рядко гали децата, когато са малки, а към възрастните е сериозен, строг. Това съм наблюдавал десетилетия в разни наши обществени среди, па и лично съм го изпитвал.

Бях на петнадесет години. Приготовляваха се родители­те ми да ме изпращат да се уча в далечен български град. През нощта срещу заминаването ми, когато след дълго без­съние бях дълбоко заспал, усетих, че вода капе на лице­то ми. Пробудих се, отворих очи и видях майка си, която стои над мене и плаче. Тя се смути, мъчейки се да сдържа сълзите, каза ми да спя, защото утре ще пътувам, та ще се изморя и добави, че дошла да ме види да не съм се отвил, та да настина. И плахо посегна, та ме погали по главата.

Минаха години. Аз бях вече не само женен, а бях баща. При един сгоден случай, когато със семейството си бях на го­сти на родителите, насаме попитах майка си, наистина ли през онази нощ беше дошла да види дали не съм се отвил и защо тогава плачеше. Тя се смути и нищо не каза, но на моето гальовно настояване отговори, че й било много свид­но, че ще се отделя от нея, та дошла да ме погледа, но не могла да сдържи сълзите си... Такива случаи на криене ро­дителските чувства са нещо обикновено за нашия човек.

Затвореността и сдържаността придружават българина през целия му живот. Рядко са случаите, когато ще се по-разпусне. При голяма семейна радост, при сборове, когато е пийнал, при тлаки и седенки, ще го видите развеселен, но пак в границите на известна сдържаност.

В тия отношения на родители към деца, а особено на бащата, като че се прозира стремеж да се пази лично дос­тойнство. По-други са отношенията на старите към внуци­те: те са нежни и не толкова сдържани. Последното ме е ка­рало да запитвам мнозина старци: — вярно ли е, че стари­те обичат повече внуците, отколкото децата си. Отговорът почти никога не биваше категоричен, но ми се даваше да разбера, че е вярно ...

Наблюдавайки отстрани българина, човек би помислил, че тая мълчаливост, това намръщено лице издават краен песимизъм. А в същност българинът е оптимист, той винаги се храни с надежда, обича живота и не се бои от смърт­та. На самата смърт гледа през очите на живота. В една народна песен се казва, че когато наближило да умира дълголежалият болен син, той молил майка си да донесе дре­хата му за венчаване, пръстена за сменяване. А последната му молба е да му изкопаят гроба срещу слънцето, та кога­то то изгрява, да го поздравява, а когато захожда — сбогом да си взема ...

Външността на българина мами чуждото око. Наблюда­ван от страни, той изглежда хладен. А под външната хлади­на и спокойствие у него се крие жив темперамент. И не са­мо това, под тая спокойна външност се крие физическа и духовна мощ. Тая мощ се вижда само когато се прояви, па и тогава не се вижда в пълнотата й, защото почти винаги е придружена със сдържаност.

Изобщо, българинът крие чувствата си, а особено еротическите си чувства. Тия чувства са неговата „светая светих", дето никого не допуща. За него любовта е най-възвишеното чувство, което се страхува да не опорочи като го покаже пред други. Любовта за него е тайна и тайнство. Тя прониква и обхваща цялото му същество и дава съдържа­ние на битието.

Измяната в любовта българинът смята за най-голямо престъпление. Измяната у нас е рядко явление, и най-че­сто носи катастрофа за живота на семейството, а особено за причинителя на измяната.

Любовта между момци и моми е силна, но сдържана и плаха. Напиването на пълните котли с вода на девойката и грабване китката й от главата — неща, които и до сега са доста запазени в нашето село, свидетелствуват, колко мла­дият българин е сдържан в изявяване на любовното си чув­ство. Неговото любовно чувство е и чисто, па изисква и от бъдещата другарка същата чистота. Въпреки значителната промяна на живота и нравите, девствеността на момата е едно от основните условия на брака.

В основата на любовта на българина лежи чувството, но контролирано от разума, в границите на възможното. Това е характерно за нашия човек, който се сгодява и жени по любов, а не по сметка. Последното е изключение, което пот­върждава правилото.

Българинът е естет, обича хубавото, красивото, затова обикновено гледа да вземе хубава мома, па ако е от замож­но семейство, още по-добре, но последното не е необходимо условие. Тъкмо в духа на това разбиране е създадена и по­говорката: „Хубава мома род няма, дълбока вода брод ня­ма." Но само това не е достатъчно — българинът иска бъдещата му другарка-съпруга да бъде „добра, работна и пес­товна". Ето тук се проявява контролът на разума.

В една народна песен момък пита слънцето, което грее високо и вижда нашироко, няма ли в село мома за него. Н той иска такава мома, че „две сърца едно да станат: как­вото рече едното, другото да му пристане". А в друга песен майката казва на изгората на своя син да не лъже сина й, а изгората отговаря, че тя не го лъже, а го лъже нейната хубост: бяло лице, черни очи, равна снага.

Любовта у нашите хора се засилва с добиване на челяд, когато семейството се закръгля и връзките между съпрузи­те още повече заякват. Семейството става за българина скъ­по съкровище. То е гняздо, което се сгрява от топлите лъчи на любовта. В него той намира отдих от труда си, завет от бурите. То става цел на живота му и дава съдържание на тоя живот. Затова често се чува да се казва — „Ние живе­ем и се трудим зарад децата." А старците говорят: „По-ра­но се радвахме на децата си, а сега на внуците." Нещо обик­новено е българинът да казва: „Най-големият ми капитал са децата." Ония наши семейства които са лишени от рожби, се смятат за нещастни. Бездетството у нас се смята от на­рода едва ли не като божие наказание. Затова най-голямо­то събитие в живота на младото българско семейство се смята добиването на първа рожба, особено пък ако е момче.


Откъсите са от „Върху психологията на българина“

*Стоян Костурков е роден на 25 ноември 1866 г. в Панагюрище. Завършва Панагюрското класно училище и Богословското училище "Петър и Павел", следва и право в Женева. Близо 20 години учителствува в редица градове на страната. Той е един от основателите и от 1906 г. и несменяем секретар на Радикалдемократическата партия /впоследствие Радикална партия/. Бил е министър на просветата в три правителства, а като министър на железниците има решаващ дял за завършването през 1933 г. на жп линията Пловдив - Панагюрище. От 1911 г. до 1946 г. е народен представител на Панагюрище в сеем народни събрания. Като последователен демократ през 40-те години в открити писма се обявява в защита на евреите. Автор е на много статии и на социологическия труд "Върху психологията на българина". Редактор на вестниците "Демократ"(1905-1910) и "Радикал" (1910-1934). Умира на 17 декември 1949 г. в София.