петък, 5 декември 2008 г.

Паисий ли е първоизточникът на нашето Възраждане?

Иван Шишманов*


Безспорно е, че в процеса на нашия Ренесанс личностите играха значителна роля като предвестници и и ускорители на масовото движение. Ала и не е право да се преувеличава тяхното участие в тоя процес и да се омаловажава участието на народа, взет изцяло.

Тък­мо при Паисия (това е иначе извънредно трогателно и симпатично) като че ли не може да се намерят доста­тъчно думи да се изтъкне неговото значение на първо­източник първопричина, единствен инициатор на Бъл­гарското възраждане. За мнозина - и трябва да приз­ная откровено, че в това число влизах преди години и аз, докато особено по-основателното изучване на Ита­лианския ренесанс ме наведе на други мисли - Паисий е един вид Мойсей, който с чародейния си жезъл напра­вя да потече животворната национална струя от мър­твата скала. Като Христа Паисий вдъхва живот на един мъртвец. Той извършва едно още по-голямо чудо: възкресява цял един народ. Паисий е демиург, който твори от нищо и т.н.

Подобни хиперболи сведочат естествено за горе­ща любов и безкрайна почит, но те нямат нищо общо с научна критика.

До недавно впрочем тъй погрешно се гледаше и на историята на Италианския ренесанс. И там се от­даваше изключително значение на личния фактор, на генералната инициатива на Петрарка. Днес ние виждаме по-дълбоко и търсим причините на Италианското възраждане преди всичко в медления ръст на самия италиански народ и по-специално на италианското гражданство още от средните векове насам.

Оказва се при това, че особено силно участие е взел в началния процес на Ренесанса икономическият фактор. Оттуй гледище развитието на италиански­те градски комуни и особено на меркантилна Флорен­ция добива голямо значение. По аналогия дохаждам и аз все повече до убеждение, че и Българският ренесанс съ­що като Италианския се дължи на едно неизбежно об­ществено развитие.

[+/-] ...виж целия текст



Не е вярно преди всичко, че преди Паисия не е има­ло никой да съзнава голямото значение на простия език за просветата на народа. Против това твърдение се издига цяла една литература, писана на простобългарски диалекти, тъй наречената литература на да­маскините. Има един монах, още по-тъмен и от Паи­сия - Йосиф Брадати, — който още в края на XVII и на­чалото на XVIII в. пише: "Де могут прости людия да разумеят псалтирское тълкование и канонское чтение. Требуе мирска цръква да имат книги поучителни по прости язик, да се разбират и прости люде - безкнижни да разумевают."

Преувеличено е да се твърди, че въобще едва с Па­исия се начева нашата духовна пробуда. Началата на новобългарската образованост се крият още в XVI в., а може би и по-рано. Днес се знае, че въпреки крайно неблагоприятните политико-обществени условия в манастирите в известни по-запазени и сравнително икономически по-силни (еснафски) краища на българската земя, особено в Зап. България и Северна Македония, учението не е преставало никога. Още Герлах отбеляз­ва, че в София имало две училища за попове (1578). През XVII в. имало подобно училище във Враца. Не са малоб­ройни известията за граматици и даскали, които се подвизават в България още преди Паисия.

Не отговаря на обективните факти и твърдението, че и политическото съзнание на българския народ е било съвсем изгаснало в XVIII в. Някои частични въстания в XVI, XVII и XVIII в. говорят малко по-друг език.Заслужават да се отбележат и заявленията на българското население пред някои посланици, пътуващи през България, че са готови да помогнат на една политическа намеса. А съществуването на хайдути и хайдушки песни още от XVII в. насам мъчно може да се обясни иначе освен като израз на един, макар и слаб и неорганизуван политико-обществен протест.

Трябва да е имало следователно други по-мощни причини, които са спирали българина да се възроди по- рано колективно като народ въпреки отделните проя­ви на национално съзнание или на частична образова­ност. Тия причини лежат преди всичко в неговото об­що ниско социално положение и икономическото му безсилие до началото на XIX в. (до Одринския мир, 1829). Трябва да се има предвид, че почти до края на XVIII в. българинът е предимно селянин, на много места безп­равен роб на спахията. По-големите градища, бъдещи­те центрове на една по-висока материална и духовна култура, са почти изключително в ръцете на турци­те. Това узнаваме както от многобройните летописи, така и от преданията на стари хора.

Немският пътешественик Мелхиор Безолт(1585) бележи: „Турците живеят повече в градищата и палан­ките, а незначителните места оставят на българс­ките християни.".
Йордан Иванов съобщава за развитието на бъл­гарската община в Кюстендил: „Историческите и чер­ковни известия, местните кюстендилски предания на турци, българе и евреи всички едногласно твърдят, че скоро след завоеванието на страната от турците Кюс­тендил бил обърнат на чисто турски град с турско население... това траяло до къде средата на XVIII в., когато в турския Кюстендил почнали да се заселват по градските покрайнини българе - селяне из околност­та... За заселването на българите в Кюстендил спомог­нали главно размирните времена в Турско през края на XVIII и началото на XIX столетие и пр."

И действително трябваше да настанат страш­ните смутове на XVIII в. и началото на XIX в., да за-върлуват кърджалии, даалии, хайдути, та изплашени­те турци да се решат да отворят градските врати и за християните, които идеха от селата да се спася­ват и с това полагаха основите на българското гражданство. Много добре е забелязал този социален про­цес и Н. И. Милев своята ценна студия „Известия за състоянието на Турция в края на ХVIII в.": "Всички из­вори са прочее съгласни върху непосредствените сетнини от лошото управление и от насилията на администрацията (в Турската империя): обедняване и обезлюдване на страната, бягство на селското население, най-безпомощното, в градовете и емигриране в чужби­на... Приливът на селско население в градовете засили българския елемент в последните и умножи редовете на разните еснафи, които се явиха по-сетне носители на нашето национално възраждане!"

Голямо значение отдава на размирните кърджа­лийски времена, както въобще на цялата тогавашна турска междуособица, и К. Раковски в своята статия Страница из българското възраждание. „Тия събития съставляваха една благоприятна атмосфера, в която като в някоя оранжерия се родиха и развиха бързо мъж­ки характери. Оттогава по-определено се започва хай­душката традиция, толкова важна за политическото ни събуждание."

Като смята като мене, че главното условие на Българското възраждане е икономическото развитие на странaта, създаването на една гражданска класа, силна, заможна и самостоятелна, К. Раковски обръща особено внимание на ролята на бегликчиите, „тези първи представители на младия български капитализъм в историята на Българското възраждане" и се спира върху развитието на турското и българското натурално стопанство след въвеждането на редовна войска, защото с тая реформа е свързано подигането на абаджийството в Сли­вен и Котел и гайтанджийството в Карлово, Калофер и Сопот; за българската домашна индустрия се отварят за пръв път пазари в Цариград и т.н.

Авторът отдава с право голямо значение и на местните градски борби между чорбаджии и еснафи) за историята на Българското възраждане: „В тях се очертаха зародишите на класови и партийни различия и се изтъкнаха първите още неоп­ределени боеви пароли и т.н."

Важната роля на икономическия фактор във възраждането на една отделна община е добре изтъкната в обстойната статия на Александър Павлов "Икономическото развитие и състояние на гр. Казанлък", в което се указва също като у К.Раковски, на преврата вследствие на военните реформи от 1823 г. и Кримската война (крупни доставки за армията, откриване на цариградския пазар и т.н.): "От Кримската война на овчарството се даде един по-силен тласък: Турция си реорганизира армията, вследствие на което, освен дето мнозина от Казанлък и околните малки градчета и села (Калофер, Копривщица, Сопот и пр.) са отивали в прочутите 6 Цариград хамбари да работят военни турски дрехи, отдето са преминаващ в Египет и Мала Азия и отдето са пренесли немалко умение и похватност, но заедно с това консумативните нужди на армията дават тласък на по-едро овцевъдство и пр."

Желателно би било по тоя метод да бъде изслед­вано развитието на всички по-важни български градо­ве и паланки, които играят известна роля в история­та на нашето Възраждане, за да се види в каква тяс­на връзка е последното с икономическото развитие на нашето гражданство (едро и дребно, чорбаджийство и еснафство).

Аз си задържам правото да развия своята теза за генезиса на нашето Възраждане (предимно в свръз­ка със социално-икономическото развитие) по-обстой­но друг път, когато ще бъда принуден да обърна вни­мание и на многобройните други фактори, които взе­мат участие в процеса на нашия Ренесанс - руските и австрийските военни намеси, сръбското, гръцкото и руското културно влияние, ролята на войнишките села, на манастирите, метосите и черквите (изповедници и таксидиоти), на емиграцията в Пеща Виена, Букурещ, Одеса и пр., отражението на турските военни и граждански реформи, на хатихумаюна, хатишерифа, танзимата и пр. В случая аз имам една по-скромна цел: да изтъкна истинското, реалното значе­ние на Паисия за Българското възраждане.

Повтарям, Паисий не е първоизточник и едничък инициатор на нашето Възраждане. Ала с това не се отнема нищо съществено от неговите заслуги. Напро­тив, тъкмо сега се определя неговото истинско мяс­то в процеса на нашия Ренесанс.

Паисий е едно голямо звено в една дълга каузална верига, а не един случаен лост, един акцидент.

Ако критиката отдавна е престанала да гледа даже на гениалните личности като на необясними, свръхестествени явления, ако днес се изисква даже за един Данте, един Шекспир, един Гьоте да се разглеж­дат с всичките средства на обективната научна кри­тика, естествено е, че и за Паисия не може да се пра­ви изключение.

Паисий ще ни стане впрочем още по-мил, по-бли­зък, когато престанем да го смятаме за явление, неза­висимо от пространството и времето, за личност, чужда на колективността, над която неговият та­лант и някои благоприятни условия го издигнаха. Паи­сий принадлежи като историческа личност на цялата нация. Колкото нашите мирогледи и да не се схождат, всички трябва да признаем едно: че Паисий пръв пока­за на българския народ как да се обособи, да се оформи, да се съзнае като нещо отделно от другите балкански етнични единици.

Наистина средствата, които Паисий употребя­ва, за да вдъхне вяра на българина в собствените му сили, да изправи неговия пречупен гръбнак, не отгова­ряш на нашите понятия за обективна историческа ис­тина. Паисий не е винаги справедлив към вразите на своя народ. Той с жестока ирония и ненавист преслед­ва гърци и сърби, като не щади и "москалите": той иде­ализира извънмерно българското минало, като стъкмява и преобразява историческите факти, ала всичко това се прощава на един самоук, толкова повече, че то е искрен изблик на едно наболяло сърце, на една уязве­на лирична душа, на една буйна енергия. При това Па­исий никога не е имал намерение да създава един исто­рически метод, задължителен за всички времена.

Oткъс от статията на Иван Шишманов „Паисий и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското Възраждане.“

*Иван Димитров Шишманов (1862-1928) е филолог, писател и преподавател, както и български политик от Народнолибералната партия. Министър на народното просвещение (1903–1907). Учи в Педагогическото училище във Виена (1876–1882). Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885–86). През 1888 г. защитава докторат в Лайпциг. Шишманов е един от основателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет, 1888). Професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. Основател и редактор (1889–1902) на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, редактор в списание „Български преглед“ (1893–1900).

Няма коментари: