Бог

Йордан х. Константинов*

Аз оживуейки, и живим, като се услаждавам, гледая народът наш пресладкий, и ради това не мя остава неговата доброта да будем лукав. И ако ме пита някой — школски человек ли си, или болгарин? Аз полноответам: болгарин съм. Че не е честно на моето славяно-болгарство да творам зло и лукавство, прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе. Болгарин е производан от Бог, Болгаря река — богатата река илири, а прилагателно неправилно степенно: болий, болший, вишший, величайший. Поистина, нема по-величество от болгарин — болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, воинствуе, верност има, гостолюбие, страх божий, почитание своего царя и всичко, колкото що е узаконено Богу и царю.

Поради това аз съм болгарин и моето благородно болгарство не мя допуща да не бидам добр, затова имам вера и надежда и любов, и человечество, и учителство, сос което пуно делим роду моему, и кой иска нелицеприятие и безпристрастие учител, ето, който сам во пламени рачение разпален съм, подобно Етна и Хекли, и Вулкан диамантов венец ми кова. Нек служам роду моему, ако е и за крива бога! Не е честно мене, болгарину, да се отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин - прави и верний, и благородний човек. Болгарин е любител всякое добро, болгарин е срамота да се отрицава от свойат род и язик — той болгарин, който родо свой си хули, името му е ни ден, ни нощ. Аз съм болгарин, плачем за нашите изгубени болгаре, които ся по долная Мизия, затова должни сме да ся жертвуваме за бракята наши пресладкий болгари!

„Цариградски вестник”, 21 юли 1851. Още от автора тук.

*Йордан хaджи Константинов - Джинот (1818-1882) е изтъкнат български възрожденски просветен деец и книжовник. Роден е в град Велес. ПОколо 1840 г. започва да преподава като частен, а около 1845 г. — и като общински учител в родния си град. По това време пропагандира необходимостта от новобългарска просвета в македонските земи и влиза в остър конфликт с местното гръцко духовенство. През 1848-1854 г. е учител в българското училище в Скопие и си спечелва голяма популярност както с новаторските си методи на преподаване, така и с множеството дописки, които публикува в Цариградски вестник. При посещението на великия везир във Велес през 1861 г. битолският владика Венедикт обвинява Джинот, че е сръбски агент и че съхранява в библиотеката си книги и вестници, публикувани от Георги Раковски. В резултат Джинот e заточен в Айдън (Мала Азия), а при изтезанията по пътя изгубва едното си око, поради което започват да го наричат Джѝнот. След завръщането си във Велес през 1863 г. той се отдръпва от обществения живот и се отдава изцяло на просветна дейност. Днес се припознава от македонистите като македонски просветител.