неделя, 11 януари 2009 г.

Хъшове в Белград

Христо Н. Македонски*

Едва през есента стигнахме в Сърбия. На границата, местността Иванова Ливада, пазеше сръбска стража. Явихме се на един от стражарите, съобщихме му целта на нашето дохождане в Сърбия, споменахме му няколко пъти за Раковски и той, без да ни остави да чакаме там, покани ни и заедно с него отидохме в Княжевац, където ни представи на началника, който се оказа твърде любезен господин. Той ни каза, че трябвало да оставим оръжието си при него и невъоръжени да заминем за Белград. Ние, естествено, тъй направихме, след като ни записаха имената. Щом стигнахме в Белград, дадоха ни оръжието. Там престояхме цялата зима. В Сърбия едновременно с нас дойде и дядо Илю войвода с четата си, в която се записахме с Манол Наков. В Белград ние видяхме Рилския търговец Раковски, който не пропусна случая да ни похвали, задето сме се отзовали на поканата му. Там се запознах най-напред със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. Караджата и аз, който тоже не бях съвсем цвете за мирисане, станахме доста добри приятели.

В Белгад ни предстоеше важно дело: сърбите се приготивляваха да се освободят и изтикат турската военна сила из столицата, а ние едновременно с тях трябваше да преминем в България под предводителството на Раковски. Сърбите чакаха и най- малкия повод, за да подкачат неприятелските си срещу турците действия. Сърбите почнаха първи, като даде Раковски на нас още вечерта заповед да навлезем в турските макали и да произведем сериозно смущение и въобще да колим и убиваме, защото смущението вече беше захванало. А захванало по една така причина: едно сръбче отишло на една чешма в Ясиола, дошли турски солдати, скарали се със сръбчето и го убили. Аз тръгнах с Караджата и други 6 души. Влязохме в първата турска къща, в която, според както ни казаха, живеял турския бинбашия. Бутнахме прозореца, където светеше свещ, той се отвори и пръв Караджата, а след него аз, Юрдан Планински, Тоше Пантелеев от Свищов и пр. влязохме в стаята. Пред нас една семейна картина: един турчин във военни дрехи, седнал на земята, вечеряше на една софра със семейството си. Турчинът, щом ни видя в стаята си с оръжие в ръка, моментално скокна на краката си и грабна сабята, която беше окачена в същата стая на стената и по един военен маниер дохождаше право при нас. Ние, които по рано не бяхме си определили какво мислим да правим, като влезем в къщата, се намерихме в учудване от дързостта на тоя военен человек. Семейството, което се състоеше от 5-6 члена и ядеше баклава, изпищя, изрева, някои от тях паднаха на пода от страх, други избягаха навън от стаята. Турчинът не обръщаше никакво внимание на всичко, що ставаше със семейството, опулил беше очи в нас и чакаше сгоден момент, за да ни нападне, защото виждаше и разбираше вероятно, че отбранително положение и да пази, няма да бъде спасително за него. Ние за минута останахме в недоумение: да се върнем назад, след такова озъбване от страна на един турчин, не беше по обичая ни; омразата ни против турците беше достатъчно, даже извънредно голяма, за да не скръстим ръце като покорни раи. Пък и връщането ни не беше съвсем безопасно поне за едного от нас. Турчинът, който гледаше право в Караджата и следеше и най-малките му движения, защото той стоеше по-близо до него, скокна изведнъж върху Караджата, а той дръпна се настрана, завъртя сабята си и турчинът се повали на земята. След туй извърнахме на улицата и счетохме това достатъчно, за да кажем на началствата си, че сме взели добро участие в произвеждането на исканото смущение и предизвикание. Ние не влизахме вече в друга къща през тая нощ.

На улицата останахме сами с Караджата. Вървим и приказваме разярено за турците. Насреща ни припка един ходжа и бяга към калето, като носеше със себе си нещо. Аз попречих пътя му и на турски го попитах къде ходи. Той ни напсува по турски и хвана дръжката на палата, що носеше. Караджата, без да му мисли много, дръпна саблята си и, като удари, с един замах му отряза главата. Ходжата носеше две гърнета, едното с мед, а другото с масло, и всичко туй се смеси с неговата кръв. Караджата не можеше хладнокръвно да гледа турчин, тоя мъчител на нашия народ.

Турците, които не можеше да не знаят за намеренията на сърбите, особено турската войска, разбраха значението на това нощно нападение на турските махали и се приготвиха хубаво да ни посрещнат. Понеже сърбите не можаха да удържат настъпа си против турците, Раковски събра в една чета на Илю войвода и своята, та под негова команда тръгнахме да подкрепим сърбите на Кале Мегдан. Ние, които се готвехме да навлезем в турското царство и да се бием с войската на султана, трябваше при тоя случай в Белград да направим една репетиция, един опит. Нападението беше отчаяно и турците, заедно с турската войска, като не можаха да устоят, прибраха се в калето, където ги забихме заедно със сърбите от направения на улицата окоп по указание на Раковски. Ние бяхме въоръжени с белгийски пушки, които се пълнеха отгоре. Окопът беше тъкмо пред входа на калето, откъдето беше твърде удобно да се обстрелва последното. Щом се окопахме по такъв начин, сърбите се върнаха не зная къде и защо. Турците стреляха от калето с топове, но без успех; намерили се обаче между тях и австрийски инженери, по указанието на които топовете се снеха, за да се бие добре и не прехвърля града. Турците и това не умели да направят. Скоро обаче те захванаха да бият и разрушават града, а ние биехме с пушки солдатите, които стреляха с тия топове, защото не беше много далеч. Та по тая причина или по други дипломатически съображения, пристига на Кале Мегдан пръв английският консул, заби на мегдана английско знаме и на същото място разтвори един чадър. Тутакси след това на същото място се събраха руският, французкият и консулите на другите сили; там се реши да се спре бомбардирането на града, което и стана. По настояване на консулите всичките турски граждани, които бяха побегнали в калето, излязоха от него и след няколко дни властта ги разпрати по разни места вън от Сърбия.

След примирието, т.е. след като турците се прибраха у дома си и оставиха Сърбия, нашето положение като че се влоши... но не се отчайвахме. Илю войвода пратиха за Крагуевац с около 400 момчета, където ги разпусна, а той сам се завърна в Белград, ако помня добре, на пенсия. Около него се навъртаха и няколко от момчетата му. Аз с Манол Наков взехме страната на Раковски, защото той не рачи да се откаже от това да действува и занапред на друго място и при други условия.

Раковски един ден ни свика и ни каза да заминем за в Румъния, като даде всекиму от нас по два минца. Всичките българи там бяхме приблизително 5 до 600 души. За в Румъния канеше той по-здравите, по-пъргавите и по-решителните; на другите, които добре познаваше, казваше да си ида където искат.

- Всеки человек не е за всяка работа - казваше той. - Тук за нашата престояща работа, която ще наредим в Румъния, трябва печени и калени момчета.

И действително, за в Румъния потеглихме до 200, но все отбор момчета. След нас тръгна и Раковски.

Откъс от "Записки на Христо Н. Македонски 1852-1877". Сцени от записките, включително горевключените, присъстват в театралната постановка "Хъшове" на Александър Морфов.

*Христо Македонски е роден през 1835 г. в село Горни Тодорак, Кукушко (днес Ано Теодораки, Гърция), умира в Русе през 1916 г. Хайдутин в четата на Стоимен войвода, действаща в Малешево. През 1862 година влиза в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград и се сражава с турците при бомбардирането града. След разпускането на легията заминава за Румъния. В 1864 - 1865 година е начело на малка чета, която по поръчение на Раковски обикаля българските земи. По-късно, в периода 1867-1868 взема участие и във Втората българска легия, като след като тя е разпусната през пролетта на 1868 година, преминава в Румъния. По-късно същата година се присъединява към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, като след разбиването ѝ се добира до Одеса и оттам отново се прехвърля в Румъния. Участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание.

В Сръбско-турската война от 1876 година е войвода на български доброволци. Христо Македонски е прототип на Македонски, главния герой на повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“.

Няма коментари: