неделя, 15 март 2009 г.

Нашата кауза в Македония

Арсени Йовков

Това е тема широка и нам не е възможно да я развием напълно и все­странно в тесните рамки на този вестник. Ето защо, без претенция да бъдем изчерпателни, ние тук ще засегнем, и то накратко само, някои от най-важните точки, които тя обема. Преди всичко ние трябва рязко да подчертаем, че и днес, след някол­кото войни, както и след всички досегашни решения на европейските кон­ференции, македонският въпрос съществува — и днес, след изкуственото разрешение, дадено му от заинтересованите сили, той все пак си остава неразрешен и е тъмната, зловеща точка на балканския небосклон.

Доказателства? Те са много и всеки наблюдател, свободен от полити­ческата хипноза, която е обхванала грамадната част от световните поли­тици, ги вижда. Въпреки обстоятелството, че Македония, разпокъсана на части, биде отдадена във владение на тези, които отдавна бяха турнали око на нея, нейните сегашни владетели не могат още да се успокоят. Неведнъж ние имахме случай да четем из сръбските вестници „впечатленията" на раз­ните сръбски „научни" пътешественици, които обикалят „освободена Ма­кедония" и които въпреки своята увереност в чисто сръбския й колорит все пак не могат да скрият своята неприятна изненада от това, което виж­дат в нея. Всеки знае, че въпреки договорните клаузи, гарантиращи сво­бодата на „меншествата", както в сръбска, така и в гръцка Македония българските черкви и училища са затворени отдавна. Един от тези именно приятели на науката и истината имал нещастието да попадне в едно про­тестантско молитвено събрание (по всяка вероятност защитено от амери­канската религиозна мисия) и за голям свой ужас чул от присъствующите да четат евангелието, да се молят богу и да пеят на проклетия, бунтовни­чески български език и докаран в бяс от това, той се провиква и пита — няма ли в Сърбия власт, която да тури най-сетне край на тия бунтарски, противодържавни прояви!

Да! Християнското население в сръбска и гръцка Македония в своето грамадно мнозинство говори един много неприятен за владетелите му език, но го говори, защото това е езикът, на който са го научили да приказва неговите майки, това е езикът на неговите деди и прадеди — това е ужас­ният български език, който е дал просвета и културна основа на всички почти славянски народи...

[+/-] ...виж целия текст

Но що показва само по себе си това явление, взето отделно? Преди всичко то показва етнографската, народностната особеност на македон­ското население по отношение на държавите, на които то биде дадено като обикновен добитък „във владение", и следователно неправдата, извършена над него с тоя произволен и чудовищен акт на дипломацията на цивили­зована и благородна Европа, а сетне — то показва и доколко са действи­телни и сериозни гаранциите за свободите на „меншествата", дадени от международните договори, за които едно време се крещеше, че не бива да бъдат само „бяла книга".

При положението, в което изпадна в последно време българското племе, нам, негови членове, произхождащи от поробената родина, оставаше като единствено спасително и по-леснодостъпно средство да прегърнем идеята за автономията на Македония, единствения възможен вече режим, който представлява действителна гаранция за националните, езиковите, рели­гиозните, обичайните и др. свободи на всички народности, живущи в тая окаяна страна, независимо от тяхната численост.

Това е днес лозунгът на всички съзнателни македонски синове — били те живущи в самата Македония, били те прокудени вън от нея. Това впро­чем не е съвсем нов девиз. Още преди години, при турското владичество над нашата земя, имаше цяла революционна организация, която си бе поставила за крайна цел в борбата автономното управление. Но наред с нея стоеше и друга една такава, която си бе поставила друга по-крайна, но за това и по-сложна и труднопостижима задача — свободата и поли­тическото обединение на българското племе. Империализъм ли бе това? Ние мислим, че не. Това бе в естественото развитие на историческия про­цес за българското освобождение, наченат с Възраждането — черковно-училищната свобода, продължен в революционните борби до 1877 г. за политическа свобода и освободителната война, и спрян в момента на едно задоволително и справедливо разрешение, спрян с един несправедлив международен акт — Берлинския договор, продиктуван от завист и злоба на малките и политическо съревнование, взаимно недоверие и предпаз­ливост между Великите сили.

Никому не е дошло на ум досега да вини в империализъм Ботева, Левски, Каравелова и др. видни наши дейци от епопеята на народните ни борби, защото тогава още не съществуваше българска държава, но те за нейното именно създаване се бореха и не бяха начертали границите й, а работеха там, където намираха братски, съчувствен прием, там, дето се говореше българското слово.

След много години, когато тяхното недовършено дело се подема от новото поколение и при наличността на вече една свободна, макар и силно окастрена българска държава, тоя чист и свет стремеж към обща народна свобода биде наречен от заинтересованите ни съседи „Български държавен империализъм", а което и е най-тъжното, намериха се добри българи и у самите нас, които усвоиха този чужденски възглед и таксуваха като ерес всеки стремеж към свобода и национално обединение.

Съображенията на старите привърженици на идеята за автономия съв­сем не бяха верни и не издържаха сериозна критика. Едно от тях, което бе и като че ли най-главно, бе че българският елемент в Македония не съ­ставлява абсолютно болшинство по отношение другите живущи в нея на­родности. Други пък, като говорят за Македония, искат автономията и възстановяването на Македония в нейните „исторически и етнически граници", като че ли македонците съставляват някаква отделна народност, Най-сетне трети пък, схващайки приплетените на разни балкански дър­жави и живущи в Македония народности интереси, считаха, че разрешението на македонския въпрос не е по силите на българското племе, та ако ще би и самата българска държава да вземе участие в него. При неприми­римостта на интересите на съседните на Македония държави те сочеха автономията като най-възможната и постижима форма, против която не, ще се противопоставят заинтересованите пак страни.

Ние ще се опитаме да оборим всички тия съображения. Преди всичко, без да отричаме факта, че българският елемент в Ма­кедония не съставлява абсолютно болшинство по отношение останалите народности, ние твърдим, а това е мнението на всички безпристрастни хора, които са я обходили и изучили отблизо, че в нея българската народност представлява едно грамадно болшинство над всяка друга народност поотделно. Освен това не трябва да се забравя, че при турското владиче­ство в административното разпределение на територията умишлено бяха раз­покъсани етническите маси, като в македонските вилаети, санджаци, дори и кази бяха вмъкнати части албански, населени с албанци, части от стара Сърбия, населени със сърби и пр., само и само да се постигне по-силно раздробление на християнския елемент, като на Македония се предаде по­вечко мохамедански колорит, а пък християните се поставят в народно­стен антагонизъм. Строго погледнато, Македония има много по-чист бъл­гарски колорит, отколкото някои места, влизащи в територията на стра­ната, на самата българска държава, какъвто е например Делиорманският край.

Колкото се отнася до „историческите и етническите граници", при всичкия си уж научен вид това е едно нелепо съображение, един научен абсурд, защото строго определени граници на Македония историческата география не познава, както не познава и специална „македонска" народ­ност. Когато говорят за географическите граници на македонската област древните елински и римски историци отбелязват за неин източен предел р. Стримон (Струма). Столнината обаче на така нареченото „Македонско царство", почнало с Пердикаса и свършило току речи с Александра Велики, виждаме в гр. Филипи, близо до гр. Кавала и източно от Пангеа и р. Стромон — т. е. вън от Македония. Самите македонци, създателите на кратко­временната македонска държава, чиито „исторически граници" можем да дирим, ако щем, и чак до Индия — тези македонци съставляват едно не-особено голямо племе от многобройните и враждующите помежду си тра­кийски племена.

Следователно не може и дума сериозна да става за ня­какви си „исторически и етнически граници на Македония". Като считаме за излишно да говорим за исторически права, спечелени по силата на от­давнашни владения и пр., ние мислим, че на нея трябва да се гледа просто като на земя, населена с население, което в мнозинството си говори на­шия език, има нашите нрави и обичаи, а има и нашето, българското, на­родностно съзнание.

Последното съображение на старите автономисти обаче съдържа в себе си за настоящия момент голяма доза от истина и сериозност. Беше време, когато при известни компромиси, териториални и др. концесии и пр. по отношение "на заинтересованите съседи ние можехме да очакваме из­вестен успех в постигане желаното народно обединение, но оттогава из­мина много време, много нещо се измени и без да се спираме тук да дирим виновника за това, ние трябва да констатираме скръбното положение, че това е вече отлетяла мечта. Днес вече, при това положение, ние всинца искрено считаме автономията на Македония като единствено разрешение на тоя толкова болен за нас въпрос, и то не защото то е най-справедливо, а защото при днешните изменени обстоятелства то се явява като единствено що-годе възможно и постижимо, представлява една действителна гаранция за запазване правата на меншествата и е за предпочитане пред голите и неосъществими санкции на международните договори, над които сегашните владетели на Македония нахално надсмиват.

Тази наша преценка е искрена и за да бъдем по-убедителни за всички, които ни подозират, ние трябва да направим това заявление високо и от­крито пред целия свят. Много погрешна е мисълта, че за да премахнем съмнението у гърци и сърби, ние трябвало да приковем на позорния стълб народните си идеали като проклета ерес и да се откажем от мъртвите и живи техни носители, както се отказал св. Петър от Христа. Не са гър­ците, нито сърбите, които не знаят истината и те още по-малко могат да вярват в нашата наивност. Във всеки наш опит да покажем, че ние сами признаваме фалшивостта на досегашните наши претенции и отдаваме право на това, което противниците ни тръбят, на всеки такъв наш опит те ще погледнат с още по-голямо подозрение, защото те не могат да повярват, че ние не знаем поне това, което знаят и въпреки шашърмаджийския из­куствен шум те таят у себе си. На настойчивите, дори раболепни опити от българска страна за изглаждане и забрава на станалото досега маститият сръбски държавник Н. Пашич заяви, че за един сговор с България са нужни да изминат поне 20 години, чрез които България да дава непрекъс­нато доказателства за своята лоялност, което значи, че на сърбите е нужен един срок от 20 години, за да задушат всичко българско в Македония и само след като това стане, без сломена и унижена България да реагира, само след това може да става вече дума за сръбско-български сговор.

Ето защо ние трябва да заявим високо както пред сърби и гърци, така и пред силите, творителки на нашата нещастна съдба, че ние пре­гръщаме принципа на автономията на Македония без всяка задна помисъл, но без да плюем на нашата Святая-светих, а само като се подчиняваме на една повелителна необходимост. Дали нашият глас ще бъде чут, ние не знаем, но с тоя акт ние желаем да спасим не само Македония, а и Бъл­гария, па и самите владетели на нашата родна земя от нови, неизбежни нещастия. Може би най-сетне на тази измъчена страна ще се падне завид­ната роля да стане съединителна връзка на разединените враждующи братски народи.

Така мислим ние и нам ще бъде особено приятно, ако наистина сме могли да бъдем в случая изразители на една права и обща мисъл, която да се споделя от нашите прокудени братя.

В. Илинден, С, бр. 5, 5. II. 1922 г.

Няма коментари: