Две страни на демокрацията

Данаил Крапчев

След войните се разпространиха много превратни и криви понятия за демократическото управление. Под влияние на болшевизма сметна се, че парламентите могат да правят всичко, освен, както гласи английската поговорка, да направят от мъжа жена.

До войната демокрацията се развиваше съвсем в друго направление.

Правата на парламентарните мнозинства бяха ограничени в известни рамки, които в никой случай не се прескачаха. Така е днес в истинските стари демокрации, дето се роди народовластието. В Англия и Съединените щати, във Франция и другите неутрални през време на войната демокрации и днес има граници, които парламентите не могат да прескачат. Областта на така наречените индивидуални права и свободи е неприкосновена и свята. Върху тях не могат да посягат и законодателните тела.

Истинската демокрация е с две лица. От една страна, правото на мнозинството да урегулира отношенията между гражданите и отношенията на последните към държавата; от друга страна, правата на гражданите, върху които не могат да турят ръка нито парламентите, нито правителството. Тия две страни на демокрацията се разширяваха и задълбочаваха, без да се унищожават взаимно. Правото на държавата да посяга върху частната собственост, например, се разшири, но и правата на гражданите да не бъдат произволно арестувани, да не се посяга върху свободата им да се изказват публично, неприкосновеността на жилищата и пр. ­ всичко това се задълбочи и разшири.

Новото време, обаче, докара съвсем ново положение в страните, които са демокрации само наглед, само за форма. В тия страни се пеят химни на самоуправлението и народовластието. В същото време парламентите, за които е съмнително дали изразяват волята на мнозинството от народа, посягат със закони върху човешката личност, върху свободата на гражданите, върху мисълта и съвестта на хората.

Безскрупулни правителства отиват още по-далече при прилагането на тия противодемократични закони. Под влияние на болшевишката практика, която даде така печални резултати в Русия, гаранциите за индивидуалната свобода се унищожават и демокрациите по форма се превръщат в истински сатрапии. В тия демокрации гасне мисълта, гине човешката индивидуалност, тъпче се всичко свято за хората, стражарската ръка бърка и в онова, което е солта и смисълът на човешкия живот. Така се обезценява една форма на управление, която в просветените страни дава на гражданите максимум облаги и която прави от държавата майка за всички граждани.

В. “Зора”, 21 ноември 1921 г.