сряда, 27 май 2009 г.

Ролята на Раковски в борбата за освобождение

Христо Ботев

Било е време, и то не твърде отдавна, когато нашият поли­тически вопрос, или се едно - вопросът за нашето същество­вание се е заключал само в това: да се отървеме от ненавистното фанариотско иго и под управлението на едно свое народно духовенство да влеземе в пътят на нравственият, умственият и материалният човечески прогрес. Това време се вече мина. Ние отърсихме яката си от фанариотите, сдо­бихме се със свое народно духовенство и, под влиянието на първият ентусиазъм, достигнахме до известна точка на свое­то развитие. От тая точка по-нататък е невъзможно да се пристъпи. Ние няколко пъти сме рисували картината на на­шият съвремен живот, няколко пъти сме показвали на наше­то бевиходно положение, и секи, който е можел да погледна на народът не през призмата на своят скотски рахатлък, а с простото око на съвременната социология, убедил се е, че това положение е много по-грозно и по-страшно, нежели каквото е било то преди 50 или 60 години. Да повтаряме това и тука е излишно. Само по себе си се разбира, че за да не върви човек към своята пропаст или просто за да не стои на едно място, което е противно на природата на секи един жив организъм, то тряба да свърне от безвиходният път, пък или да се върне назад, или да пробие други прелез за своето развитие, за своята цел.

Така трябаше да постъпи и нашият народ. Като народ млад, жив и достатъчно силен, за да върви напред, той бутна отсам, бутна оттам и най-после намери изходната точка към своето бъдъще. Тая точка е разбиванието на безчовечният турски ярем и съсипванието на оние ръждясали петивековни окови, на които даже при звукът съвременният човек би настръхнал и би се потрещил на мястото си. Така, разбира се, се е появил вопросът за нашето освобождение, т. е. онзи политически вопрос, който е толкова по-стар от черковният, колкото е по-старо едното робство от другото. При разглежданието на тоя вопрос ние няма да преброяваме сичките оние частни, но отчаяни въстания, с които са пълни страниците на нашата последня история, а ще да преминеме на оние важни за нас събития, които са се извършили в последните 10 или 15 години.

До 1862 г. сичките наши опити за въстание са носили на себе си частен характер и не са били следствие на една узряла и разпространена вече идея за свобода, а просто едни въоружени протести против нетърпимите турски насилия и оскър­бления. А такъв протест е било и нашето знаменито хайдучество. От 1862 г., т. е. от онова време, когато тая идея излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература, тие протести приеха съвсем други ха­рактер и колорит. Деятелността на Раковски е ознаменувала тоя период. Наистина, преди тоя период нашите въстания и съзаклятия са били по-големи и следователно по-силни, но тие, освен добри и развити предводители, не са имали още и ясно начертана програма и напълно изработена идея. Заслу­гата на Раковски се състои в това, че той обобщи и разпрос­трани тая идея, и из числото на нашите народни хайдути създаде няколко души народни предводители и пламенни борци за свободата. Семето, което посея тоя незабвен за нас мъж, даде доста добри плодове, но ние, или неговите наслед­ници, не можахме да се възползуваме вовреме от тях. Раков­ски като политик и организатор е применявал сичко на прак­тика, но неразбирчив на средства, той се е мятал ту в една, ту в друга крайност. И той, както и сичките почти негови съвременници са мислили, че Сърбия или Русия, Черна гора или Румъния ще да ни помогнат в неравната борба за свобо­да.

Но както той, тъй и неговите съвременници горчиво са се лъгали в това. Въстанието на Лука Вукаловича, бомбардиранието на Белград, а после и излъгванието на знаменитата българска легия бяха достатъчно поучителни уроци против това неоснователно вероизповедание относително Сърбия. А епопеята на българските преселения в пустините на руска Бесарабия, фанариотските преследвания [на] българските патриоти в Румъния и крайно предпазливата политика нанесамостоятелната дипломатически Черна гора убедиха секиго от нас, че свещената борба за нашата свобода се заклю­чава в силата на нашите собствени мишци. Но и тука Раков­ски и съвременният с неговата смърт Централен български революционни комитет се вдадоха в друга крайност. Тие помислиха, че само с едните хайдушки чети и само с едното извиквание: „ставайте, братя!", Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце и нещастният български народ щеше да възк­ръсне от мъртвите. Но нито Раковски, нито комитетът ожи­вяха, за да могат да видят последствията на това свое пог­решно убеждение. Петрушан и подвигът на караисинските херои е жив още пример в нашата памят, и доста красноре­чиво заключава несполуките на първият период на нашата борба за освобождение. После тоя период на сцената се появляват нови личности, нови убеждения и нашият политичес­ки вопрос влазя в друга фаза на своето развитие. Ние сваляме шапката си пред жертвите на това близко преминало, благос­лавяме с благоговение смъртта на падналите за свобода юна­ци и, като земаме сичкото това като введение за своите по-нататъшни разсъждения, пристъпяме в идущият брой на „Знаме" да разгледаме и вторият период на нашата свещена човеческа борба. Дано третият период бъде всеобщо българ­ска революция на Балканският полуостров и дано в него се заключава победата на правото, на истината и на свободата.

В. "Знаме", г. I, брой 20 от 29 юни 1875 г.

Няма коментари: