сряда, 27 май 2009 г.

Историческата памет

Данаил Крапчев

Историческата паметь е нeщо като циментъ за на­родите. Тя е въ едри черти самата история на даденъ народъ, възпоминания за общи борби на бойното поле или на полето на културата. Историческата паметь е единъ същественъ елементъ при оформяването на народите. На­родъ безъ историческа паметь не е народъ, а население, маса.

Участието на българския народъ въ войните за осво­бождение, особено въ Световната война, която е най-близо по време до насъ, не можеше да не остави живи спомени: участниците въ нея са съвременници и на днеш­ните кръвопролитни събития. Всеки българинъ си спомнюва за подвизите на българските войски по четирите краища на Балканския полуостровъ. Колкото повече се отдалечаваме по време отъ войните, толкова повече жер­твите и страданията се забравятъ. Оставатъ главно под­визите презъ войната, нейниятъ романтиченъ характеръ. Очертанието на страданията бледнее и остава само свет­лото, примамливото.

Още по-живо и по-дълбоко, обаче, остава огорчението отъ неправдите, извършени надъ победения. Букурещкиятъ и Ньойискиятъ договори болезнено ги чувству­ваме и днесъ. Още по-чувствителни сме къмъ тия диктати сега, когато мирните договори се рушатъ подъ ударите на германското оръжие. Жертви на копирани един отъ другъ диктати, наложени въ околностите на Парижъ, ние чувствуваме една солидарность. Германците окончателно разкъсватъ веригите, съ които бяха ги оковали въ Версайлъ. Съ същите вериги сме оковани и ние до день днешенъ. Части отъ живото тяло на българския народъ са разкъсани и разхвърлени по чужди държави. Извънъ България те пъшкатъ подъ чуждо робство. Владетелите правятъ всички усилия да ги откъснатъ отъ българското ядро, да ги обезличатъ, да ги смелятъ и да ги погълнатъ. Всички тия страдания не може да не предизвикатъ съчув­ствие у насъ българите отъ свободна и независима България.

Всички българи живеятъ съ едни и същи възпоми­нания отъ миналото, когато се водиха църковните борби, борбите за освобождението на българския народъ. Ако не бяхме си спомнювали за ония българи, които са под чуждо робство, ние не бихме били народъ, бихме се пре­върнали въ стадо.

Ето на какво се дължи възбуждението въ България сега, когато се чупятъ веригите изковани въ околностите на Парижъ преди две десетилетия. Ние се надяваме, ние вярваме горещо, че сега се чупятъ заедно съ веригите на други и веригите, които оковаватъ нашата снага. Ние се надеяваме на по-добри дни и по-щастливо бъдеще за целокупния български народъ. Историческата паметь и у насъ е жива и дейна. Иначе не бихме били народъ.

В. „Зора" — София, 20 юний 1940 г.

Няма коментари: