За правото да казваш каквото мислиш

Георги Марков

... Винаги ми се е струвало, че у нас ние изразяваме капка истина с море от думи, така че само Дяволът знае какво точно сме искали да кажем. Колко пъти словесното наводнение помага и удавя истината, заради която сме почнали да приказваме. Колко пъти в процеса на говорене нещата се сменят. Колко пъти започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие. Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание. Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си, не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл да се казва. Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме, ние, буйните, от тях да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от разкаяние и страх. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си, и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем...

... Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото - още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието - трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.

Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост...

... Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: Че никой до ден-днешен нито в "Дойче веле", нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни, авторитетни и мастити личности. Следователно мога само да бъда щастлив, че "Дойче веле" ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далече от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е, за да напиша статия против или за когото и да е. Никой до ден-днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече - за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам...

Текстът се публикува със съкращения. Излъчен е по радио "Дойче веле". Още от Георги Марков в Литернет и Словото.

Защо Русия пречи на Съединението?

Стефан Стамболов

Мнозина у нас живяха дo скоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра доколко тя е била искрено (расположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се въсползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искренни, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Россия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал - съедине­нието. Не искаме да упоменавами тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство отзова­ха своето зловредно влияние на този род от наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва из между войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се исплъзва из под краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана се повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царят.
Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин накара всеки вече един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката" и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пеле­ните на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравственнноста и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Оте­чеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.
Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохми за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и до сега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?"

В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в раскриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешния резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българския народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.

В. „Свобода", бр. 7, 19.XI.1886 г.

За П. Р. Славейков

Пейо Яворов

Ний няма да говоримъ много за поета Сла­вейковъ. Той е говорилъ, говори и ще говори самъ за себе си — чрезъ своите произведения. Шесте милиона хора са говорили, говорятъ и ще говорятъ за него — чрезъ неговите произведения. Доста са три думи:

Творчеството на Славейкова е творчество на единъ самобитенъ гений: израстналъ подъ ниската стряха на медникарския дюкянъ — той създаде единъ езикъ и кръсти една литература.

Поезията на Славейкова е поезия на една свята душа: живяль средъ маса безхарактерни роби — той запазва до край своето уважение и своята любовь къмъ брата-човекъ.
Песеньта на Славейкова е песень народна: няма палатъ и колиба подъ нашето българско небе, няма палатъ и колиба неогласяни, въ минута на ве­селие или сърдечна неволя, въ неговите радостни или тъжни напеви.

Ний ще говоримъ за оня Славейковъ, чийто животъ е билъ: „да бий, да буди и стряска"; — за оня Славейковъ, чиято биография е „историята на българския народъ, презъ втората половина на за вчерашното столетие";—за оня Славейковъ, който говори: „Като самоволенъ ратникъ за свободата на отечеството си, не съмъ ималъ и нямамъ другъ ръководитель въ това освенъ любовьта къмъ народа си".

Наистина, времето, когато Славейковъ излазя на сцената като общественъ деецъ, е било време само за бичъ, само за будене, само за стряскане.

Трябало е бичъ за оная паплачь, фанариотска гадь, която е плъзнала, въ името на Христа, подъ скъсаната риза на православния „хондрокефалосъ" и е пеела „Господи, упокоя" на всъка бъл­гарска съвъсть.

Трябало е будене за дълбоко заспалата пет­вековна рая, — за овцата, която е събличала по две кожи наведнажъ: една за топло на патрика, друга за меко на султана.

Трябало е най-после стръскане на тогавашните храни-боже по-будни хора, които са лапали мухи съ приказки върху „мурафетлика на ингилишките пампори", безъ да виждатъ черната пропасть, готова да погълне народа.

[+/-] ...виж целия текст

И Славейковъ попада тъкмо въ стихия за цар­ствените криле на единъ орелъ, — въ своя стихия!

Защото чукътъ предназначенъ да разрушава и гради, ръждясва безполезно — ако няма подъ себе си онова, което тръба да се разруши, и онова, съ което тряба да се изгради.
Славейковъ учитель и певецъ, Славейковъ вестникарь и проповъдникъ, — той е вездесъщъ, въ си­лата на една вездесъща дарба, той е всемогъщъ, въ силата на една всемогъща гениалность.

Учи ли млади и стари на онова, което сме били и тряба да бъдемъ, или пее за любовь и омраза, — пише ли, за малки и големи, върху онова, което е било и което не тряба да бъде, или проповядва борба и неустрашимость, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и знание.

Учи ли бедни и богати за онова, което е истинско и вечно, или пее за радость и мъка, — пише ли за гладни и сити, противъ онова, което е низко и недостойно, или проповядва вяра и самопожертвувание, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и умение.

Никога острата стрела на Славейкова не е па­дала, преди да удари померената цель.
Никога пламенната дума на тоя човекъ не е заглъхвала, преди да процепи слуха на спящия народъ. Никога праведното негово дело не е свърш­вало, преди да раздвижи целия български святъ. Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, епохата, презъ която Славейковъ стои на сцената като общественъ деецъ, е била епоха, историята на която е негова биография. Една епоха на духовно свестяване не може да не принадлежи на своя свеститель; една епоха на политическо възраждане не може да не принад­лежи на своя възродитель. Славейковъ е и свеститель и възродитель; — свеститель на Българизма, възродитель на България.

Той е онова крупно свътило, обкръжено отъ цяла плеада малки светила, подъ животворните лъчи на което е рътило зърното на днешна България. Защото преди петдесеть години имаше една маса-народъ, който говореше български, но се сра­муваше да се назове съ името на своите прадеди; — маса-народъ, който намираше за най-удобно да остави ума си на съхранение въ бърлогата на фенерските мечки, та да не му тежи въ петъчните залиси на „алъщъ-вериша"; — народъ, който молеше християнския Богъ за справедлива „баба" и блееше срещу Айя-Софи джамиси: „Падишахимизъ чокъ яша" !
Средъ тоя обезроденъ народъ издига своето знаме Славейковъ.

Той кръстосва широката своя татковина по на­правлението на всевъзможни ветрове, — да поучава,изучва. .. Той поучава съ миналото, за да отхвърли на­стоящето ; а самъ изучва настоящето, за да отгатне бъдещето.

Кажете на единъ народъ: това си бил! — и той ще се попита: какво съмъ азъ?
Кажете му още: въ бездна си ти! — и отго­ворете на въпроса: „какъ ще изляза" ?
Търсете философията на това, което е, въ онова, което е било; и смисъльтъ на онова, което ще бъде, въ това, което е.

Лъкътъ на Симеона порази бухала на Фенеръ; не беше ли това пророческиятъ сънь за Шипка?

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, периодътъ, презъ който Славейковъ действува на сцената като общественъ деецъ, е ималъ въ неговото лице необходимия самоволенъ ратникъ, преданъ на делото си единствено отъ любовь къмъ своя народъ.

Гърция, Сърбия, Румъния — те са били сво­бодни вече, когато България е стояла още яйце въ полога на времето — едно яйце, надъ което са подсмърчали въ недоумение хремавите орнитолози на европейските кабинети. ..

Мракъ и невежество, зло и неволя, — нищо, което да съблазни, да подграби: ето ви Бъл­гария, когато изпъква Славейковъ. Сънь и безволие, гнетъ и покорность, — нищо, което да насърчи и помогне: ето ви България, ко­гато продумва Славейковъ.

Имате ли оная прометеева искра, която се на­рича л ю б о в ь ? Ако я имате — правете чудеса! Защото тя е магия, която дава очарование на единъ подвигъ, и талисманъ, който осигурява една победа.

Всякога и всякъде, — и въ село, и въ градъ, и въ църква, и въ училище, и въ колиба, и въ дворецъ, — Славейковъ стиска попуканата ръка на своя братъ, той целува неговото потно чело, той прегръща неговите опрашени плещи.

Всякога и всякъде той върши това, което не може да извърши охтичавиятъ дребосъкъ на единъ качамашки аристократизъмъ, обгербованъ съ фал­шивите марки на живопризованите и мъртвоизпратените..

И нищо не е могло да сломи волята на Сла­вейкова.

И предъ никаква беда не е мигвало окото на тоя идеаленъ фанатикъ. Никакво съмнение не е намерило почва въ гьрдите на тоя гранитенъ великанъ.

Отъ къщата на баща си, когато напуща всичко, до пламъците на Стара Загора, когато спасява само главата си — Славейковъ върви смело и гордо въ избрания отъ рано пъть.

Отъ гръцката плесница, която опитва въ църква, за прочитане Отче нашъ по български, до тур­ския занданъ и до моралните изтезания презъ една черна минута въ новобългарския день — Славейковъ отстоява своята мечта.

Отъ скроменъ селски учитель, до славенъ всенароденъ водитель, отъ нищо и никакъвъ хлапакъ, до белобрадъ уважаванъ отъ всички старецъ, — отъ начало и до край Славейковъ върши безко­ристния подвигъ на беззаветната любовь...

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Има три имена въ новобългарската история: Ботевъ, Левски — и Славейковъ.

Ботевъ — оракулътъ на българската револю­ционна мисъль.

Левски — архангелътъ на българското револю­ционно чувство.

Славейковъ — апостолътъ на българското ре­волюционно дело.

Първиятъ бъше поразенъ отъ куршумъ, вториятъ беше задушенъ отъ бесило, а третиятъ изгоре медлено край жертвеника, предъ който беше свещенодействувалъ...

Три участи еднакво завидни.


За това, слава ономува:
— въ ръка съ оръжие,
който бди на своя постъ.
И —
Туй що старитъ зачнаха,
млади ще го вкаратъ въ пъть.. .
Уморените заспаха,
живите — те нека бдятъ.

Политически знамена

Алеко Константинов

Драгий Бедрос,

Помниш ли Екима Степанича? Той кога се на­режеше като казак и се люшкаше от довар на довар, имаше обичай да си гужда сини очила. "Защо си турил очила, Еким Степанич?- „За да не ме познаят, че съм пиян", изфъфлеше той без да съзнава, че не очила, ами намордник да си тури, при неговите отчаяни зигзаги, ще го познаят и сле­пите, че се е насвяткал. Та и твоя милост сега ми­слиш, че съм те нарекъл Бедрос само и само за да открия твоето произхождение. Ако обичаш, аз съм съгласен да те наричам Pierre, но с това, уверявам те, ти няма да станеш белгиец. Па и много ти е притрябвало да ставаш белгиец. Не виждаш ли на каква маскара ги направиха тези нещастни белгийци, та ги накараха, бедните, сутрин-вечер да се молят на Бога да им дава търпение да пренасят лаянията - както се изразява един президент-министър — лаянията на шарлатаните.

Твоето писъмце не ми се видя извънредно ге­ниално, при всичко че е родено в щаба на литератур­ните сили. Ти, както виждам, предпочиташ писма да са миш-маш. Добре, тогава нека да си пишем ала миш-маш.

Чете ли декларацията на българския президент-министър, с която той отне знамената на всичките партии? Досещай се от цитатите и съди за поли­тическия образ на декларатора: „Защото, да пове­деш народа, трябва да го застрастиш. За черни очи няма да тръгне нито един селянин, а кога му кажеш, моето знаме е помирение с Русия - ще тръгне", С тая декларация, както виждаш, се изтръгва знамето из ръцете на Драгана Цанков. „Не съм бил ми­нистър в кабинета на Стамболова, за да пазя свобо­дата на българските граждани. . .

Защото въпросът­ не беше за правдини и свобода на българския на­род, не беше за агитации и възвания със шарени бои, а въпросът беше: ще ли може да се залази съществуванието на България или не. За да се запази. България, аз влязох в компромис със Стамболова" Бедрос, разгърни който щеш брой на в. „Свобода, от десет години насам и виж не е ли пяла тя същата песен. Значи, на знамето, върху което написа­но "помирение с Русия", е начертано също и „запаз­ване съществуванието на България от хищничеството на Русия". По-нататък следва: ....Сутрин и вечер, като си правя молитвата, моля се на Бога да ми дава търпение и достатъчно нравствена висота". Всякой се моли да му дадат онова, което му липсва. С тази християнска декларация министърът отнема знамето на Висариона Висарионовича.

„В този дух ще вър­вим и за напред. . . и ще гледаме на целта, а тази цел не е друго, освен благото на България и осъществението на народното желание". И социалистите, както знаеш, не искат нещо повече. И тъй, знамето на министър-президента в едно и също време по­глъща в себе си политическите програми и на Дра­гана Цанков, и на Стефана Стамболов, и на Виса­риона Висарионовича, и на социалистите. А знамето на „сопаджиите" се грабна още на 17 ноември. Този акт се извърши много тържествено. . . Остави се, Бедрос, щях да си изпатя: като рукна тълпата да бяга, аз,се видях в един миг останал самичък в една тясна уличка; тръгнах напред — напреки из­фуча конната жандармерия с голи шашки, тръгнах назад — като изпъкнаха, брате мой, работниците от Пернишката мина, с едни дълги сопи, че като об­сипаха улиците с град и камъни — къде да се дяна? Еле един човечец ми отвори портата си, та се закрих. И не ме е яд друго, ами между шайката видях и един дърт брадат чифутин, да те е гнус да го гледаш, ама с голи ръце какво да правиш! Караууул! Грабнаха знамето на Радославова...Жандар!

Бедрос, гледай бре, чисти си космите, защото може да си изпатиш един ден. В Славянската бе­седа прокурорът иска главите на трима души, за­щото не им бил чист косъма. Нова теория на дока­зателства, както виждаш. Ти искаш да знаеш, Бедрос, какво става с процеса по убийството на Стамболова, а пък аз, право да ти кажа, намирам, че не е твърде тактично да настрояваш общественото мнение и чрез ; това косвено да влияеш на съда с преждевременни мнения. Но човек с моя темперамент е в състояние да схваща комизма и в най-трагичните моменти. Ти знаеш ли, драги Бедрос, прокурорът след цяла го­дина предварително следствие, след цяла седмица съдебно дирене, след разпита на стотина свидетели, до какво заключение дойде? А? Прокурорът дойде до заключение, че „Наум Тюфекчиев не е ангел". Аз не зная дали защитата ще бъде в състояние да въз­рази нещо против това заключение, но уверявам те, Бедрос, че откритието на прокурора произведе силно впечатление. Цялата публика устреми очи в плещите на Тюфекчиева, и действително, върху тия плещи не се развяваха ангелски крила, нито пък цял той изглеждаше да е безплътен дух, жител на небесата. Честна дума!.... За сега стига.

София, 17 декември 1896 г.

Твой Николай

P. S. Абе джанъм, Бедрос, какво сте се задръгнали с тоя пусти Висарион Висарионович, оставете го по дяволите, срамота. . .

В. "Знаме", бр. 69, г. II, 1896. Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

Помни войната!

Борис Дрангов*

1. Войната е неизбeжна. Доде единъ не тегли, други не добрува. За да може единъ да крепне, потребно е други да слабее. Сгази за да не бъдешъ сгазенъ — върховенъ законъ на земята.

Помни войната! Значи: помни, че си обречена кър­вава жертва за благо на родината. Помни и се ръко­води отъ тази основа: отречи се отъ себе си. Помни и учи тая добродетель: самоотверженость!

Само тази основа е възвишена. Само тая добро­дътель е всесилна. Всичко друго е лицемерно, безнрав­ствено, недостойно, пагубно.

Помни войната, значи бъди силенъ, много силенъ, по-силенъ отколкото трябва. Прави са силните. Жи-веятъ достойнитъ. Господствуватъ победителите.

Помни войната, па честно работи, па усърдно готви се, па непрестанно възвишавай сърдцето, изостряй ума, закалявай тялото, за да предстанешъ съ спокойна съ-весть на оная страшна изпитня, за която си предназначенъ.

Помни войната, па, облегнатъ на бляскаво отточенъ мечъ, будно следи: Дните са лукави. Времето не чака човека, човекът чака времето. — Кой слуша, спасена му душа !

2. Войната е безгранично насилство. Война — смърть : убивай колкото можешъ повече. Убивай, не щади; умри, но победи!

Тя иска краенъ напънъ на духовни и телесни сили, проява на всички свойства човъшки, отъ най-възвишени до най-низки, защото основната цель е на всяка цена да победимъ, а не да победимъ по определенъ начинъ.

[+/-] ...виж целия текст

Дето сила владее, тамъ се законъ люлее. — Да бъдемъ честни, ако ни понася и измамници, ако не ни понася да бъдемъ честни. — Низость! Голъма работа! Дзъ не бихъ се замислилъ да прибътна до нея, ако би била полезна. „Ако бихме вършили за себе си онова, що правихме за родната земя, бихме били големи не­годници.

Тя е работа важна и опасна: най-пагубни грешки са ония, що произтичатъ отъ добродушность. До то­гава, до като не повалимъ врага, сами сме въ опас-ность, че той ще ни повали.

Не бъди милостивъ, за да бъдешъ живъ. — За­това е кривъ, защото е живъ. — Съ вълцитъ вълкъ бъди. Кой става овца, изида го вълка. — Който падне е всъкога виновенъ!

Тя е толкова по-лека, колкото е по-къса, сир. по-кървожадна, по-безпощадна. Подчини се, наведи вратъ: ще те изтребимъ до кракъ!

Царю и роду служи и за себе си не мисли ! Рабо­тейки не за себе, а за народа, нямашъ право, чрезъ проява на лична добродетель, да облекчавашъ участта на врага и да усилвашъ теглилата на своята войска. Колкото врагу е по-зле, толкова намъ е по-добре!

3. Войната е область на непръкъснати, немину­еми, грозни опасности: човекъ излага и жертвува жи­вота си. Тоя подвигъ е най-труденъ,най-високъ, най-светъл.

Главно сечиво на война е човъкъ съ добродетели, слабости, страсти. Военното изкуство ни учи, какъ да побеждаваме човъци : най-силни началници са човековъдци.

Човъкъ не иска да мре. Той се ужасява отъ смър-тта. Той се изхитрява да убива, избягвайки да бъде самъ убитъ. Той отива на бой не за борба, а за по-беда. Той се бие до тогава, докато вярва, че ще по­беди. Много малцина сж ония, що са готови да се биятъ за дело, изгубено безповратно.

Вековете не измъниха човешкото сърдце — из­ходна точка за всички военни работи; за да знаешъ тяхъ, изучи него. Побеждава врага не оръжието и даже не ръката, що го държи, а сърдцето, що тупа въ юначни гърди. Господството на човека възраства: по-съвършените сечива искатъ и по-съвършени човеци.

На бойното поле човъкъ се показва такъвъ, ка­къвто може да бъде. Бойнитъ дни са дни на истината. Въ бой човъкъ има само единъ истински врагъ—страха. Не числото на убитите, а ужасътъ, що овладява оста-налитъ живи, води къмъ загуба на биткитъ.

Работата е не толкова да изтръбимъ неприятел­ските войници, колкото да унищожимъ тъхното мъже-ство. Изплашениятъ е полуразбитъ.

Страхъ възниква, когато човъкъ мисли или очаква някакво зло. Колкото неизвестността е по-голяма, толкова страхътъ е по-силенъ.

Причинява страхъ: внезапна, неминуема опасность, що човекъ узнава по необяснимъ силенъ шумъ; неочак­вана весть за опасность, що го заплашва; усетъ на не­известна невидима опасность.

Предразполагатъ къмъ страхъ : непрогледниятъ мракъ, чернитъ предмети, странните на видъ лица и особно тъмните мъста; усамотеностьта; зловещата ти-шина, прекомърната умора ; дългия гладъ; телесната слабость.

Страхътъ сковава ума и воля, преувеличава и да­же създава опасность тамъ, дето я няма. А въобра­жаемата опасность действува също тъй, както истинската:
Отъ страхъ и умния изгубва ума си.—На страха очите са четири. — Прекосихъ се отъ страхъ. — Отъ страхъ, та не паднахъ. — Страхъ лозе пази.— Кой види вълка и вика и не; кой го не види, гърлото си дере.

Да усъщашъ страхъ, не е срамно, защото е есте­ствено: срамно е да не го надделешъ. Страхливецъ е, който показва страхъ; юнакъ е, който го надвива! „Скелето ти треперишъ, но азъ ще те закарамъ на още по-опасно мъсто!"

Мнозинството трепери, защото не може да се уни­щожи плътьта. И тоя трепетъ слагай въ основа, на всяко устройство, дисциплина, тактика — въ всичко що има за цель да отслаби това чувство, да го залъже, да го отклони отъ себе и да го усили у неприятеля.

Човъкъ е крайно променливъ: грижите за челядта, състоянието на здравето, силния студъ и пекъ, умо­рата, глада, жаждата неодолимо влияятъ върху настро­ението, с което влиза въ бой : днесъ юнакъ, утре се колебай. И никой не може да твърди, че е юначенъ, а може да каже само, че е билъ юначенъ. Скромността е първа добродетель на война. Кой се хвали, той не пали, Сама хвала — добра хула.

Съ всички сили залягай да овладеешъ себе си въ първите мигове на боя, Съзнанието, че стотина вой­нишки очи следятъ първитъ ни стжпки, ще ни подържа силно. Издържимъ ли първата проба, сетне е все по-леко и по-леко.

Честолюбието подържа простите смъртни въ опас­ность. „Не отъ смърть, а отъ позоръ се боятъ". За срама глава гине.

Само човъкъ, който се почита, може да бъде дей-ствително юначенъ. „Безъ честолюбие, послушание, бла­гонравие няма надежденъ войникъ".

Въ опасность човекъ добре изпълня само крайно прости работи, които умее да върши по навикъ, сир. безъ да мисли, безочетно. Всичко сложно е неуместно и опасно.
Подъ огъня закритията, даже като са несгодни и лежатъ на страни отъ посоката, неодолимо привличатъ хората.

Залегналата задъ прикритие часть никога не се пов­дига без външна подбуда на началниците си. Понякога тръбва не само личенъ примеръ, но и сурова разправа.
Мнозинството е равнодушно. То не действува по своя вътръшна потреба, а се нуждае отъ външна под­буда. Който не забрави това, той ще воюва най-добре и, когато е необходимо, ще прибегне къмъ верни средства.

Но не забравяйки да въздействувашъ върху ло-шите страни на човъка, основи успеха на дорбитъ. По-беждаватъ не ония, що тръбва да подкарвашъ, а ония що е необходимо да удържашъ. Не всекиму на сърд-цето по единъ левъ лежи: властелинъ е, който умее да го събуди.

Войникъ, който, наблюдаванъ, държи се добре, няма да изпълни дълга си, ако бъде изгубенъ изъ видъ. Офицеръ, който чувствува окото на началника върху себе, върши чудеса.

Групата отъ хора има притегателна сила: човекъ не обича да се бие самъ; иска да има зрители на под­вига му : Единъ юнакъ не е юнакъ. — Безъ дружина няма юначина. — Предъ очитъ на света красна е и смъртта.

Силата на самосъхраната е, безспорно, най-мощна и най-постоянно дъйствува въ всяко живо същество: ако не беше тя, животъ нямаше да има. Но жизнените ус­ловия са тъй сложени отъ векове, че за да запазимъ живота си, за да удовлетворимъ самосъхраната, необходима е самоотверженость. Само оня е достоенъ да живее, който всякога е готовъ да умре.

За да запази себе си, народътъ отделя своитъ честни и здрави синове въ особно воинско братство, отъ което иска самоотверженость до смърть, сир. безгранична.
Самоотвержеността на единиците е необходима за запазване на народа. Отечество се създава само чрезъ себеотричане. Спасението на личносгьта е въ спа­сението на обществото. Ако умре целия святъ, ти за какво си?

Военното дело се издига изцяло на самоотверженость, себезабрава. Който не може да отмести своя­та личност въ име на делото, той никога няма да бъ­де честенъ войникъ, достоенъ и полезенъ офицеръ.

Единствена и всемощна добродетель е самоотвер­жеността, сир. способностьта спокойно да умираме ; търпеливо да страдаме; никога и отъ нищо да не се отчайваме; истината открито да изповядваме; грешки-те си първи да признаваме; смело сами да се реша-ваме ; отговорность за подчиненитъ и за себе радостно да поемаме; личността си въ службата да не месиме; безъ гордость да началствуваме; безъ раболепство да се подчиняваме; всякога усърдно да работиме ; всички закони честно и безукорно да изпълняваме; каквито сме такива да се показваме; за всичко способни да не се смятаме; ако е полезно за делото, и младшия да слушаме.

Самоотверженость всъкога и във всичко! Нищо за себе, всичко въ име на дълга. Личното азъ е най-омразно. Азъ е ничтожно; ние — всемощно.

„Искамъ безмълвно да вървите напредъ, а не да ламтите за лични облаги". — Човешкото самопоклон-ство е едничка причина за обща гибель. — Най зълъ врагъ на офицерското достойнство е себелюбието.

Безповратно обрекълъ се на смърть, самотверже-ниятъ е спокоенъ, упоренъ, страшенъ: пречки няма, за който е готовъ да плати съ кожата си.

Побеждава само оня, който не се бои да погине: да свикнемъ съ мисълта да мремъ съ честь е основа на велики подвизи. Безъ тая ръшимость и най-бляскавите способности на разума са безполезни.

Да умрешъ добре е първото и най-полезното меж­ду човешкитъ изкуства. Велико е това дело и дълго трябва да се учишъ на него: равнодушно да оставишъ тоя святъ, когато настъпи неминуемия часъ на смъртта.

Учи се на това, що е еднакво годно противъ всъ­ко оръжие, противъ всеки врагъ: да презирашъ смърт­та. Повече отъ всичко е необходимо да се подготвяшъ за смъртта, защото подготовката за всичко друго мо­же да излезе лишна. А неизбежно ще настъпи день, въ който ще трябва да употребишъ на дело подготов­ката си за смъртта.
За смърть цяръ няма — две смърти няма, безъ една не бива. — Мотика и лопата, най-последна заплата.

Възможно по-често спомняй си, че си назначенъ да убивашъ и да гинешъ и че никой даже за мигъ не знае, къде го дебне смъртта; значи няма защо да се замисляшъ надъ това. Престанешъ ли да се страхувашъ отъ смъртта, леко ще понесешъ и всичко останало.
И така, изтръгни отъ себе си желанието да живеешъ Животътъ не се мери по дължина, а по съдържание. Благо е не самият животъ, а честният животъ. Често да­же всичкото благо е въ това—да не живеешъ дълго.

По добре честна смърть, отколкото безчестенъ животъ. По добръ гробъ. отколкото робъ.
Самоотвержеността е разно действуваща на це-лия строй на живота и занятията. За да я развиешъ и укрепишъ :

Обичай делото, обичай войника, не злобствувай, бъди добъръ пастиръ, а не наемникъ и ще бъде доб­ре. Който много обича, той ще съумъе и много да направи. Обичашъ ли, искашъ; искашъ ли , можешъ!

Обичта е всесилна. Обичта е заразителна. Изкашъ ли войницитъ да те обичатъ, самъ обикни ги искрено, чистосърдечно, самоотвержено. Искашъ ли да завла-деешъ чуждите сърдца, дай своето! Сърдце подиръ сърдце върви.

Всеки началникъ, който не умее да внуши почитъ къмъ себе и да придобие любовта на подчинените, не може да очаква успехъ. Любовта е основа на послуш-ността.
Бсзуморната грпжа за воина, любовта къмъ него, доказана съ дела, е най-добрият залог за победа. Вой­никъ, който знае, че го пазимъ, самъ не се пази : той знае, че е скъпъ и неговата самоотверженость въ боя става безгранична.

Откъс от книгата на Дрангов "Помни войната - съвети за строеви офицери".

*Борис Дрангов е роден на 3.03.1872 г. в Скопие. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София и е зачислен в Първа юнкерска рота. После служи в 3-ти конен полк в Пловдив. През 1899 г. е произведен в чин поручик. През 1903 г. по собствено желание се уволнява, за да вземе участие в Илинденско-Преображенското въстание. Година по-късно заминава да следва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. След завършването й преподава тактика във Военното училище.

През балканските войни Дрангов е назначен за началник-щаб на 1-ва бригада от Първа Софийска пехотна дивизия. Ръководи атаката при Гечкенли и атаката при Чаталджа. Участва в боевете при Одрин. Първата световна война заварва полк. Дрангов като командир на 5-ти Македонски пехотен полк. На 26 май 1917 г. при завоя на р. Черна противников снаряд слага край на неговия живот. Посмъртно Дрангов е удостоен със званието полковник. Дрангов е автор на няколко книги на военна тематика, както и на множество статии.

Не се гаси

Райко Алексиев

На път за Германия група пишещи и рисуващи братя трябваше да чакаме известно време на нишката гара. Беше привечер. Гарата беше задръстена от влакове, претъпкани с войска. Отгде идеха и где отиваха тия войски, не се знаеше. Най-много ние можехме да узнаем, защото по понятни причини си седяхме във вагона и не се "нагнувахме навън".

Опрян до прозореца, аз слушах грохота на движещите се влакове, чувах откъслечните военни команди и се мъчех да разгадая съдържанието на провлачените викове на малките продачачи.

Отведнъж наблизо, от войнишкия влак, който току-що пристигна от Скопие, се понесе дружна песен. Млади солдашки гърла заливаха станционната суетня със звуците на някаква позната мелодия.

Димитър Талев, който беше до мен на прозореца, също даде ухо и широка усмиВка заля винаги сериозното му лице.

- Чуеш ли?
- Чувам Димче...

И наистина чух: воиниците със сръбските шинели и сръбски шайкачи на главите от сръбския войнишки влак, пристигнал откъм Скопие, пееха... "Когато бях овчарче"...
И си пееха тъй, както всеки българин я пее:

"Когато бях овчарче и овците пасях
Бях много благодарен, макар и сиромах...
Щом пукнеше зората, изкарвах ги навън
И свирех из гората, подпрян на някой пън"

На Талев, чедо на македонската земя, очите се овлажниха.

- Нашенци са...
- Нашенци са, Димче.

Суха сръбска команда откара пеещия влак нанякъде, но в тъмната нощ познатите звуци на българската песен се долавяха още дълго.

- Не се гаси... ей, необичайно избухнал във възторг извика Талев и може би за пръв път в живота си изпи наведнъж половин водна чаша коняк, която аз му тикнах под носа, светкавично.

Нам трябват барут и книги, пушки и читалища

Любен Каравелов

Човеческата свобода бива двояка: умствена и веществена. Умствената свобода отваря на човекът очи­те, показва му път, по който той трябва да върви, за да може по-лесно да добие и веществената си свобода. Ние често слушаме да говорят: едни, че българите трябва сега-засега да се вземат за оръжие и да се ос­вободят по-напред от турският бич, па после да гле­дат за своето умствено богатство, т.е. за своето раз­витие и образование; че барутът е сега по-потребен от мастилото, а пушката — от книгата. Други гово­рят, че българите трябва да се грижат само за свое­то умствено развитие и образование, защото тия вся­кога ще победят своите противници (турците и гър­ците) нравствено. Но и двете тия мнения са прави, а в същото време неправи. За да изгради човек една къ­ща, нему трябват не само кирпичи и камъни, а трябва му още място, на което ще бъде тая къща изградена, гнила, шинди, талпи, а най-повече добри работници и изкусен архитектор. Едно без друго не може.

Ние, българите, трябва да захванеме от начало­то, защото още нямаме почти нищо, и да изградиме тая къща, която се нарича отечество; а за да я из­градиме, нам трябват барут и книги, пушки и чита­лища, ножове и училища, попове и „книжевни дружест­ва", с една дума, нам трябват и шинди, и гнила, и ка­мъни, и хора. Но как приготовляваме ние тоя матери­ал, кoйтo е потребен за нашата къща? Идете u пои­скайте от някого помощ за някое българско училище, то той ще би каже: „На българите не трябват учили­ща, а пушки, а поискайте му да даде пари за пушки, той ще би каже: „Време ли е сега за бой! Училища са нам потребни, а не пушки и пищови." А всичко това се говори, за да не даде ни за едно, ни за друго. Такива примери ние видиме почти всеки ден и на всяка крач­ка. Нам пишат из Гюргево, че някои от тамошните граждани се мъчат да затворят училището и да изго­нят учителят си, защото учителят им имал нещас­тие да предложи на някои родолюбиви гюргевчени да си направят черкова. Може ли, кажете ми, да ни нака­ра някой насила да направиме какво и да е добро?

Ако гюргевският учител е предложил на гражданите да направят черкова, то не ги е накарал на сила, и от тях зависи да я направят или не. Ако ни се не иска да направиме черкова, то защо да затваряме училището си? Деца сме още ние, българите, и не знаеме накъде отиваме и що търсиме. Ако ние вървиме по тоя път, по който сме досега вървели, то от нас няма нищо да бъде, и всеки има право да ни се смее и да ни попържа. Ние се смееме на гърците, а не сме ни за две пари по­добри от тях. Училището за един народ трябва да бъ­де това, щото беше едно време за евреите кивот за­вета, защото от училищата зависи нашето щастие, щастието на нашите деца и на нашите братия. А ние и до днес мислиме, че платата, която се дава на учи­телите, е благодеяние и учителят трябва да гризе на­шите кокали, които му ние хвъргаме като милостиня, и да свива пред назе полите си. Ние уважаваме свеще­ниците, а учителите са така също наши свещеници, пред които ние трябва да свиваме полите си, а не тия пред нас. Кога ще ние да разберем тия истини и да станем хора? До кога ще да вървим сляпо и куцо да го­ниме своето щастие и добро? Или турците ни са досе­га малко били и газили?

Направихме си и ние, като хората, „Книжевно дру­жество" и похвалихме се пред всичкият свят, че и бъл­гарите захванаха да живеят, че и тия са патриоти и желаят доброто на отечеството си. Европейските водачи и учени мъже ни похвалиха от своята страна, а
иностранната журналистика изсече: „Истина, българите захванаха да живеят." А нам само това и трябваше, и ние се успокоихме, утешихме и заспахме си пак; ние помислихме, че всичко сме свършили и от нас повече нищо се не очаква. Но намериха се между нази и тaкива люде, които повдигаха монголски ордии против „Книжевното дружество" и против неговият устав. А защо и за какво?

Първо, че тия желаят да бъ­дат най-главни фактори на това дружество (да се на­ричат фактори и да не правят нищо); а второ, че им се не дават пари. „Българинът много обещава, а нищо не прави", казват умните люде и казват цяла истина. Пишат ни из Браила, че половината от членовете на „Книжевното дружество" още не си са внесли парите. Ние често слушаме в Букурещ такава една философия: „За какво ще да даваме пари, когато „Българското кни­жебно дружество" нищо не работи и никакво се не чуе. Когато ние видиме що е то направило, тогава ще и да помагаме." Чегато „Книжевното дружество" е кръчма и—пешин вино, пешин пари. Може ли „Книжевното дру­жество" да работи, когато то още няма средства, за да извърши своите обязаности? Може ли то да издава своят журнал и своите книги, когато в Браила няма още печатница? Може ли то да напредва, когато (ако е истина) действителните членове още и до днес се намират между небето и земята? Не сме ли ние, бъл­гарите, достойни за оплаквание? Но нека нашите интригани говорят що щат; нека тия правят пакости колкото искат, а „Книжевното дружество" скоро ще им докаже, че то се не бои от никакви клевети, защо­то неговият път е честен, а неговите занятия - чис­ти и свети.

Никога темнотата няма да надвладее светлината и затова всичките интриги, всичките кле­вети ще паднат сами от себе си. Това е вярно като ден. Доброто и чистото име тежко може да се зачерни и истината рано или късно трябва да изплува отгоре, като масло над вода. Само напред!...

Срещу Берлинския договор

Стефан Стамболов

Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.

После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници.

Най-после дойде Руско-турската война и Сан-Стефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части...

Защо ни разсякоха на пет къса?

За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени.

Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!

И сега те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашия национален организъм цял, неосакатен.

Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот!

Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло?

Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно...

Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще съкрушим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите... Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния... Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?

Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони...

Мъчно. Мъчно и боли...

Нека не приемем Берлинския договор!

Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: "Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно... Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!"

РЕЧ НА 8 ФЕВРУАРИ 1879 г., взета от http://www.humanitari.net.
Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

Генчо ще се намесва в политиката

Райко Алексиев

Седя си аз, драги, по жилетка след вечеря (мусака със сини патладжани, останала от обед, но подгряна), седя си така, унесен в пресата и изучавам поли­тиката, партийните кризиси и разцепления.

- Какво ново има? - казва жена ми Гина, правей­ки маникюр на ноктите си.
- Криза казвам — и критичност на положе­нието. Кабинетът — казвам — е в паднало състояние и Държавната глава се съвещава с обществено­то мнение по редица въпроси от държавна необхо­димост.

Чета, значи, размишлявам по изявленията и ми минава през ума: „Ех, Генчо, да беше се заловил с политиката и ти сега щеше да идеш при Държавната глава на ауденция", мисля аз и заключавам по въпроса: „Че какво пък, да не съм по-малко умен от други­те? Че какво, например, представлява министър Хикс, да речем? Адвокатче в провинциалността на нашия град и толко! Едно такова сухожиляво адвокатче, без особени дарби и прочие таланти, в чиято кантора освен плъховете случваше се да има и по някой клиент.

И даже никога не е играл в пиесите, които давах­ме в читалището, защото му липсваше даровитост и дикция. Толкова посредствен, ви казвам, че даже след като две години взема уроци по флейта, не можеше да изсвири „Шансон триете" работа действително симфоник, но лесна в гамата, защо­то беше само с един бемол.

А пък — и в декламацията (Лудият oт Пантиофи) и по китара (Молитвата на една калугерица) плюс още две-три композиции, и в театралност­та — из различни драми и трагедии, като Иванку (попа), Женитба („Пържени яйца") и други аз бях по-силен и даровит.

Да не изреждам и статиите, които съм писал в местния вестник „Златна заря" по въпроса на умрелите кучета по улиците и за миризмата край касапниците, по които въпроси бях обещал да се повърна, но... не успях.

Та, казвам си, ти, Генчо, с какво си по-малко до­стоен от този Хикс, та той да бъде министър, а ти не? Само защото не си се ударил на партизанлък!"

— Какво се замисли, Генчо, в момента?, ме пи­та Гина и ме изважда от блян.

- Хе, хе, нищо, казвам, — мисля си защо ли не се ударя и аз по политиката — кой знай, може би, някой ден... — „Звън" — телефона:

- Кой там?

- Царя! — Добър ден, господин Генчо, буюр министерски пост! Хе, хе.

—И-и-их, Генчо, де тоя Господ, - отговаря с весело изражение Гина. И, наистина, защо да не се удариш в политиката? То поне не е трудно.

— За трудно, не е трудно. Стига човек да изпрати тук-таме по някоя декларация, да тури няколко разнопартийни книжки в джеба си и да чака...

- Няма защо да чака, прекъсва ме Гина, ами право при народа. Така всичките правят.
При народа ли? Ами какво ще правя там?

- Каквото правят другите — агитации ше държиш и обещания ще даваш.

- Обещания ли? Какво ли, аджеба, трябва да им се обещава... По едни потури ли, що ли?

- Потури, пари, мостове, шосета, гари, плани­ни — всичко, каквото дойде на езика — само обеща­ние да е. То, знаеш, Генчо, народът е като нас, жените, без обещания не може. Може след това да не се изпълни нищо, но обещанието е главното.

И като рече Гина тъй, аз й дадох право и се замис­лих. Замисли се и тя.

- Хе-хе, какво се замечта пък и ти — питам след известна пауза с ироничност аз, понеже знам при подобна ситуация какво мисли женската фан­тазия.

— Мисля си, Генчо, като станеш министър, да продадем къщата и да си направим скромно, но при­ветливо три-четири-етажно здание някъде по в центъра. Все вярвам, че ще дръпнем някое общин­ско място.

-Буи — казвам аз на шега на френски, — това апартамент ли е: две стаи, вестибюл и кухня, плюс тесен клозет, който цяла нощ шуми и поради тън­ките стени, не дава възможност за сън.

— И ще трябва — добавя тя — нови мебели да вземем, защото тия се напълниха с дървеници, та когато Царят ни дохожда на гости да не би да си отнесе някоя инсекта в палата, пък и да има по-файн обстановка. То, наистина, Царят е демокра­тична натура и знам, че не се гордее, но Цар е. Та, значи, всичко трябва да е наредено, защото Дър­жавната глава каквато е инкогнита, току-виж че някога дойде внезапно да се посъветва по политиката та знаеш... да не се конфуза от неподходя­щата обстановка, защото Цар не е шега работа. Колкото и да е скромен все ще трябва да го посрещнем no хайлайфному в гостна файн - Луиз Каторз стил мебели един вид, или в карен случай Рококот.

- Или пък ти някога позвъниш на някой дипломат по телефона: Ало, кой там? Ки е ла?

- Ескеленц, този и този!

- Тук Генчо! Бон жур, бе екселенц, ела бе, драги, да изпием по един гюл бар... И дойде човекът.

Дадох право на жена си, но и забелязах, че ако посрещаме и дипломацията, трябва и дрехи да се понаправят, та да не ни клюкарстват зад гърба Тя се съгласи и констатира, че моят редингот все пак е добър, та ако се почисти химически няма нужда от нов, но нейните рокли съвсем не са за такива случаи и следователно трябва нещо по-еле­гантно.

- Как мислиш, Гики — казвам й, — каква ли е церемонията при такива дипломатически случаи?

- Церемонията не ми е известна казва тя, но сигурно трябва да бъде деликатес: може крепде-шин, или монгол, или марокен плюс деколте по-голя­мо, защото тия дипломати са любители на есте­тиката.. Пък и може, така на шега, да завъртя някому агъла, та да освободи Македония.

Хе-хе-хе-хе, патриотка е моята Гина и направва го.

Та така, драги, седя си вечер, чета изявленията, умозаключавам по кризата и все ми иде да се ударя 1 в политиката, па... каквото ще да стане.

Само не трябва да ям кьопоолу манджа, защото от чесъна ми идат възгаги и може да замириша на Царя, като говорим по телефона.

Из сборника „Генчо Завалията", 1933

Революция народна, незабавна, отчаяна

Христо Ботев

В последните бройове на вестникът си ние бяхме пристъпили да разгледаме течението на нашият политически вопрос и да покажеме на читателите си, че единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.

За да покажеме, че тая революция е вече на вратата и че тя трябва да се посрещне от секи патриот като някакво си откровение, ние поддържаме, че българският народ е бил сякога готов да се реши на тоя велик подвиг - само [че] тие, които са водили неговите дела, не са могли да свържат неговите сили наедно, не са могли да създадат пълна и необходима революционна организация и не са умели да се ползуват от обстоятелствата. Едни са мислили, че само с инсурекционни* [въстанически] чети ние ще да можеме да принудиме Турция да ни даде някакви си правдини; други са мислили да придобият това чрез дипломатически сълзи и коленопреклония, а трети са се старали да поведат народът на касапница без никаква вънкашна помощ и без никакви чети, а само с неговите сопи, коси и топори - и сичките, после техните несполуки, са се разочаровали и са дохождали до заключение, че народът не е готов, че народът не желае да бъде свободен и че дълго време трябва да се чака, дорде се той образова и дорде до съзнание какво нему не достига, за да бъде народ. Хероите на тия убеждения са пред очите ни и тям ние искаме да посветиме своето обозрение и да им докажеме, че петстотингодишният турски роб е в състояние вече сам да реши своята съдба и своето бъдеще. Но днес ние прекъсваме това обозрение. В тая глуха нощ, в която ние брояхме дните на нашата безконечна страстна неделя, на северозапад от нас, в Отечеството на Лука Вукаловича, угнетените наши братя херцеговинци вдигнаха знамето на свободата и без никаква вънкашна помощ излазят на борба против нашият общ тиранин.

Кое южнославянско сърце няма да затупа при тоя сигнал на революцията? Кой юнак няма да засучи мустакът си и да се хване за своят ръждясал ятаган? Кой българин, кой патриотин няма да се замисли и да попита себе си: "Какво трябва ние да правиме?" Не са се изминали бог-зна колко години от онова време, когато Лука Вукалович - накогото юнаците никога не са били повече от 5 хиляди и който в продължение на 5 години, по верни статистически сведения, е съсипал до 100 000 турци - викаше сичкият славянски юг на революционен пир и когато, освен синовете на Черна гора, никой други се не притече на помощ, никой не раздели силите на тиранинът, а напротив, Австрия открадна от въстаниците няколко топа и с това даде възможност на Дервиш паша да влезе в центърът на движението; Сърбия стоеше със сгърнати ръце и с идиотическо хладнокръвие гледаше на кървавите подвиги на своите братя; българският народ спеше и пъшкаше под петите на азиатските варвари; с една дума, не е отдавна онзи изгоден случай, когото ние, славяните, изпуснахме и оставихме азиатският звяр да стъпи изново и с по-тежка нога на гърдите на нашите братя херцеговинци.

Но минаха се 15 години; Турция с гигантски крачки е вървяла към своето политическо и финансиално падение; Сърбия, Черна гора и България са се развили донейде както в умствено, така и в политическо отношение; Европа е успяла да изгуби и последнята капка доверие към капъните на своето равновесие и ето съсипаната, необразованата, но юначна Херцеговина въстана изново и възелът на Восточният вопрос, това плашило за боязливите дипломати, се обтегна и достигна или до развързвание, или до разсичание. Херцеговина се бие, Черна гора се е разпъплала по своите гори и тича на помощ, Сърбия е готова да турне своите сили на картата и да извика va banque! Албания се вълнува, Гърция е готова да обяви война, Румъния не ще да упази неутралитет. . . Има ли тука съмнение, че смъртта на Турция е вече над главата й? Княз Милан оставя за няколко дена Сърбия и отива във Виена, княз Никола, княз Карол и цар Георги бързат да го пристигнат, и там, отдето се мислеше да е запален фитилят на въстанието - там "първият политик и дипломатин на восток", генерал Игнатиев, чака "представителите" на тия народи, които на основание на кулачното право са прави и законни наследници на умирающият босфорски деспот. Защо? Тука не е вече парижката конференция на Наполеона за запазванието на statuquo-то, тука се хвърлят жребии връз империята на Османа, тука се решава съдбата на поробеният Балкански полуостров. Преди коронованият ареопаг да произнесе своята сентенция** [решение], едни от оракулите дават Херцеговина на Черна гора, Босна на Сърбия, Епир и Тесалия, и даже Албания - на Гърция; други делят орехът помежду си, а на децата дават черупките; трети съставляват някаква си Византийска империя, - и в сичките три случая избрисват Турция от картата на Европа. А назе, а 7-милионният българсски народ? Назе считат за стока, за стадо, а българският народ за неспособен да се радва на никаква свобода, на никаква самостоятелност. Чувате ли, господа дуалисти и просветители? Чуваш ли, нещастний български народе? Чувате ли вие, братия емигранти? Ако чувате, то помислете какво трябва да се прави. Турция е в несъстояние вече да ни даде никакви правдини и облекчения, защото тя няма вече право за съществувание, следователно дуализмът е мечта, утопия, безумие; Европа и политическите обстоятелства дават свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие. Примерът е Херцеговина. Следователно, какво трябва да правиме? Да мълчиме? Да чакаме? Да оставиме българският народ на волята и на милостта на дипломацията? Това е безумно, безчестно и безчовечно до non plys ultra. Тука се изисква протест, бунт, въстание, революция. - Но народът е неразвит, необразован, неприготвен. - Лъже се тоя, който мисли така. Херцеговинците са много по-неразвити и много по-необразовани от нас, но това им не бърка да доведат Турция до пропаст, да изведат Сърбия и Черна гора из апатия и да накарат дипломацията да пристъпи до решението на Восточният вопрос.

Българският народ е показал през сичкият свой робски живот, че в него има доста жизнени сили, за да води постоянна и упорита борба против своите притеснители, а от 1867 г. и досега революционният дух е покрил, като-речи, сичкото наше прекрасно Отечество. У нас не достигаше само едно: организация, която да свърже революционните сили на народът, да им даде направление и да им определи времето за избухвание; но и на това е вече турнато доста добро и здраво основание. Следователно, народът е готов, обстоятелствата са благоприятни и по-добра помощ от тая, която ни оказа Херцеговина и която ще ни окажат Черна гора и Сърбия, е невъзможна и немислима. Ние не трябва да чакаме. Ако изпуснеме и тоя случай, то сме изгубени. Или сичкият товар на турското иго ще да се стовари на нашите гърбове, или ние ще да промениме тоя самар на друг, още по-срашен и още по-унизителен. Ние трябва да въстанеме и да дадеме край на нашите гнуснави и безчовечни теглила, ние трябва да си видиме сметките с тиранинът, да помогнеме на Херцеговина и на себе си и да покажеме на дипломацията, че ние не сме скотове, не сме стока, а сме народ, способен да живее, да се развива. Помислете върху това, братя емигранти. Зданието на Османа пада, и пада връз нашият народ! Елате да отблъснем това падение в Азия, защото в противен случай името българин се изгубва от лицето на земята. . . Ние живееме в свободна земя и никой не може да ни запрети да изпълниме дългът си към своето Отечество. Няма власт над оная глава, която е готова да се одели от плещите си в името на совобадата и за благото на цялото човечество.

в. "Знаме", г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.