Политически знамена

Алеко Константинов

Драгий Бедрос,

Помниш ли Екима Степанича? Той кога се на­режеше като казак и се люшкаше от довар на довар, имаше обичай да си гужда сини очила. "Защо си турил очила, Еким Степанич?- „За да не ме познаят, че съм пиян", изфъфлеше той без да съзнава, че не очила, ами намордник да си тури, при неговите отчаяни зигзаги, ще го познаят и сле­пите, че се е насвяткал. Та и твоя милост сега ми­слиш, че съм те нарекъл Бедрос само и само за да открия твоето произхождение. Ако обичаш, аз съм съгласен да те наричам Pierre, но с това, уверявам те, ти няма да станеш белгиец. Па и много ти е притрябвало да ставаш белгиец. Не виждаш ли на каква маскара ги направиха тези нещастни белгийци, та ги накараха, бедните, сутрин-вечер да се молят на Бога да им дава търпение да пренасят лаянията - както се изразява един президент-министър — лаянията на шарлатаните.

Твоето писъмце не ми се видя извънредно ге­ниално, при всичко че е родено в щаба на литератур­ните сили. Ти, както виждам, предпочиташ писма да са миш-маш. Добре, тогава нека да си пишем ала миш-маш.

Чете ли декларацията на българския президент-министър, с която той отне знамената на всичките партии? Досещай се от цитатите и съди за поли­тическия образ на декларатора: „Защото, да пове­деш народа, трябва да го застрастиш. За черни очи няма да тръгне нито един селянин, а кога му кажеш, моето знаме е помирение с Русия - ще тръгне", С тая декларация, както виждаш, се изтръгва знамето из ръцете на Драгана Цанков. „Не съм бил ми­нистър в кабинета на Стамболова, за да пазя свобо­дата на българските граждани. . .

Защото въпросът­ не беше за правдини и свобода на българския на­род, не беше за агитации и възвания със шарени бои, а въпросът беше: ще ли може да се залази съществуванието на България или не. За да се запази. България, аз влязох в компромис със Стамболова" Бедрос, разгърни който щеш брой на в. „Свобода, от десет години насам и виж не е ли пяла тя същата песен. Значи, на знамето, върху което написа­но "помирение с Русия", е начертано също и „запаз­ване съществуванието на България от хищничеството на Русия". По-нататък следва: ....Сутрин и вечер, като си правя молитвата, моля се на Бога да ми дава търпение и достатъчно нравствена висота". Всякой се моли да му дадат онова, което му липсва. С тази християнска декларация министърът отнема знамето на Висариона Висарионовича.

„В този дух ще вър­вим и за напред. . . и ще гледаме на целта, а тази цел не е друго, освен благото на България и осъществението на народното желание". И социалистите, както знаеш, не искат нещо повече. И тъй, знамето на министър-президента в едно и също време по­глъща в себе си политическите програми и на Дра­гана Цанков, и на Стефана Стамболов, и на Виса­риона Висарионовича, и на социалистите. А знамето на „сопаджиите" се грабна още на 17 ноември. Този акт се извърши много тържествено. . . Остави се, Бедрос, щях да си изпатя: като рукна тълпата да бяга, аз,се видях в един миг останал самичък в една тясна уличка; тръгнах напред — напреки из­фуча конната жандармерия с голи шашки, тръгнах назад — като изпъкнаха, брате мой, работниците от Пернишката мина, с едни дълги сопи, че като об­сипаха улиците с град и камъни — къде да се дяна? Еле един човечец ми отвори портата си, та се закрих. И не ме е яд друго, ами между шайката видях и един дърт брадат чифутин, да те е гнус да го гледаш, ама с голи ръце какво да правиш! Караууул! Грабнаха знамето на Радославова...Жандар!

Бедрос, гледай бре, чисти си космите, защото може да си изпатиш един ден. В Славянската бе­седа прокурорът иска главите на трима души, за­щото не им бил чист косъма. Нова теория на дока­зателства, както виждаш. Ти искаш да знаеш, Бедрос, какво става с процеса по убийството на Стамболова, а пък аз, право да ти кажа, намирам, че не е твърде тактично да настрояваш общественото мнение и чрез ; това косвено да влияеш на съда с преждевременни мнения. Но човек с моя темперамент е в състояние да схваща комизма и в най-трагичните моменти. Ти знаеш ли, драги Бедрос, прокурорът след цяла го­дина предварително следствие, след цяла седмица съдебно дирене, след разпита на стотина свидетели, до какво заключение дойде? А? Прокурорът дойде до заключение, че „Наум Тюфекчиев не е ангел". Аз не зная дали защитата ще бъде в състояние да въз­рази нещо против това заключение, но уверявам те, Бедрос, че откритието на прокурора произведе силно впечатление. Цялата публика устреми очи в плещите на Тюфекчиева, и действително, върху тия плещи не се развяваха ангелски крила, нито пък цял той изглеждаше да е безплътен дух, жител на небесата. Честна дума!.... За сега стига.

София, 17 декември 1896 г.

Твой Николай

P. S. Абе джанъм, Бедрос, какво сте се задръгнали с тоя пусти Висарион Висарионович, оставете го по дяволите, срамота. . .

В. "Знаме", бр. 69, г. II, 1896. Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

Помни войната!

Борис Дрангов*

1. Войната е неизбeжна. Доде единъ не тегли, други не добрува. За да може единъ да крепне, потребно е други да слабее. Сгази за да не бъдешъ сгазенъ — върховенъ законъ на земята.

Помни войната! Значи: помни, че си обречена кър­вава жертва за благо на родината. Помни и се ръко­води отъ тази основа: отречи се отъ себе си. Помни и учи тая добродетель: самоотверженость!

Само тази основа е възвишена. Само тая добро­дътель е всесилна. Всичко друго е лицемерно, безнрав­ствено, недостойно, пагубно.

Помни войната, значи бъди силенъ, много силенъ, по-силенъ отколкото трябва. Прави са силните. Жи-веятъ достойнитъ. Господствуватъ победителите.

Помни войната, па честно работи, па усърдно готви се, па непрестанно възвишавай сърдцето, изостряй ума, закалявай тялото, за да предстанешъ съ спокойна съ-весть на оная страшна изпитня, за която си предназначенъ.

Помни войната, па, облегнатъ на бляскаво отточенъ мечъ, будно следи: Дните са лукави. Времето не чака човека, човекът чака времето. — Кой слуша, спасена му душа !

2. Войната е безгранично насилство. Война — смърть : убивай колкото можешъ повече. Убивай, не щади; умри, но победи!

Тя иска краенъ напънъ на духовни и телесни сили, проява на всички свойства човъшки, отъ най-възвишени до най-низки, защото основната цель е на всяка цена да победимъ, а не да победимъ по определенъ начинъ.

[+/-] ...виж целия текст

Дето сила владее, тамъ се законъ люлее. — Да бъдемъ честни, ако ни понася и измамници, ако не ни понася да бъдемъ честни. — Низость! Голъма работа! Дзъ не бихъ се замислилъ да прибътна до нея, ако би била полезна. „Ако бихме вършили за себе си онова, що правихме за родната земя, бихме били големи не­годници.

Тя е работа важна и опасна: най-пагубни грешки са ония, що произтичатъ отъ добродушность. До то­гава, до като не повалимъ врага, сами сме въ опас-ность, че той ще ни повали.

Не бъди милостивъ, за да бъдешъ живъ. — За­това е кривъ, защото е живъ. — Съ вълцитъ вълкъ бъди. Кой става овца, изида го вълка. — Който падне е всъкога виновенъ!

Тя е толкова по-лека, колкото е по-къса, сир. по-кървожадна, по-безпощадна. Подчини се, наведи вратъ: ще те изтребимъ до кракъ!

Царю и роду служи и за себе си не мисли ! Рабо­тейки не за себе, а за народа, нямашъ право, чрезъ проява на лична добродетель, да облекчавашъ участта на врага и да усилвашъ теглилата на своята войска. Колкото врагу е по-зле, толкова намъ е по-добре!

3. Войната е область на непръкъснати, немину­еми, грозни опасности: човекъ излага и жертвува жи­вота си. Тоя подвигъ е най-труденъ,най-високъ, най-светъл.

Главно сечиво на война е човъкъ съ добродетели, слабости, страсти. Военното изкуство ни учи, какъ да побеждаваме човъци : най-силни началници са човековъдци.

Човъкъ не иска да мре. Той се ужасява отъ смър-тта. Той се изхитрява да убива, избягвайки да бъде самъ убитъ. Той отива на бой не за борба, а за по-беда. Той се бие до тогава, докато вярва, че ще по­беди. Много малцина сж ония, що са готови да се биятъ за дело, изгубено безповратно.

Вековете не измъниха човешкото сърдце — из­ходна точка за всички военни работи; за да знаешъ тяхъ, изучи него. Побеждава врага не оръжието и даже не ръката, що го държи, а сърдцето, що тупа въ юначни гърди. Господството на човека възраства: по-съвършените сечива искатъ и по-съвършени човеци.

На бойното поле човъкъ се показва такъвъ, ка­къвто може да бъде. Бойнитъ дни са дни на истината. Въ бой човъкъ има само единъ истински врагъ—страха. Не числото на убитите, а ужасътъ, що овладява оста-налитъ живи, води къмъ загуба на биткитъ.

Работата е не толкова да изтръбимъ неприятел­ските войници, колкото да унищожимъ тъхното мъже-ство. Изплашениятъ е полуразбитъ.

Страхъ възниква, когато човъкъ мисли или очаква някакво зло. Колкото неизвестността е по-голяма, толкова страхътъ е по-силенъ.

Причинява страхъ: внезапна, неминуема опасность, що човекъ узнава по необяснимъ силенъ шумъ; неочак­вана весть за опасность, що го заплашва; усетъ на не­известна невидима опасность.

Предразполагатъ къмъ страхъ : непрогледниятъ мракъ, чернитъ предмети, странните на видъ лица и особно тъмните мъста; усамотеностьта; зловещата ти-шина, прекомърната умора ; дългия гладъ; телесната слабость.

Страхътъ сковава ума и воля, преувеличава и да­же създава опасность тамъ, дето я няма. А въобра­жаемата опасность действува също тъй, както истинската:
Отъ страхъ и умния изгубва ума си.—На страха очите са четири. — Прекосихъ се отъ страхъ. — Отъ страхъ, та не паднахъ. — Страхъ лозе пази.— Кой види вълка и вика и не; кой го не види, гърлото си дере.

Да усъщашъ страхъ, не е срамно, защото е есте­ствено: срамно е да не го надделешъ. Страхливецъ е, който показва страхъ; юнакъ е, който го надвива! „Скелето ти треперишъ, но азъ ще те закарамъ на още по-опасно мъсто!"

Мнозинството трепери, защото не може да се уни­щожи плътьта. И тоя трепетъ слагай въ основа, на всяко устройство, дисциплина, тактика — въ всичко що има за цель да отслаби това чувство, да го залъже, да го отклони отъ себе и да го усили у неприятеля.

Човъкъ е крайно променливъ: грижите за челядта, състоянието на здравето, силния студъ и пекъ, умо­рата, глада, жаждата неодолимо влияятъ върху настро­ението, с което влиза въ бой : днесъ юнакъ, утре се колебай. И никой не може да твърди, че е юначенъ, а може да каже само, че е билъ юначенъ. Скромността е първа добродетель на война. Кой се хвали, той не пали, Сама хвала — добра хула.

Съ всички сили залягай да овладеешъ себе си въ първите мигове на боя, Съзнанието, че стотина вой­нишки очи следятъ първитъ ни стжпки, ще ни подържа силно. Издържимъ ли първата проба, сетне е все по-леко и по-леко.

Честолюбието подържа простите смъртни въ опас­ность. „Не отъ смърть, а отъ позоръ се боятъ". За срама глава гине.

Само човъкъ, който се почита, може да бъде дей-ствително юначенъ. „Безъ честолюбие, послушание, бла­гонравие няма надежденъ войникъ".

Въ опасность човекъ добре изпълня само крайно прости работи, които умее да върши по навикъ, сир. безъ да мисли, безочетно. Всичко сложно е неуместно и опасно.
Подъ огъня закритията, даже като са несгодни и лежатъ на страни отъ посоката, неодолимо привличатъ хората.

Залегналата задъ прикритие часть никога не се пов­дига без външна подбуда на началниците си. Понякога тръбва не само личенъ примеръ, но и сурова разправа.
Мнозинството е равнодушно. То не действува по своя вътръшна потреба, а се нуждае отъ външна под­буда. Който не забрави това, той ще воюва най-добре и, когато е необходимо, ще прибегне къмъ верни средства.

Но не забравяйки да въздействувашъ върху ло-шите страни на човъка, основи успеха на дорбитъ. По-беждаватъ не ония, що тръбва да подкарвашъ, а ония що е необходимо да удържашъ. Не всекиму на сърд-цето по единъ левъ лежи: властелинъ е, който умее да го събуди.

Войникъ, който, наблюдаванъ, държи се добре, няма да изпълни дълга си, ако бъде изгубенъ изъ видъ. Офицеръ, който чувствува окото на началника върху себе, върши чудеса.

Групата отъ хора има притегателна сила: човекъ не обича да се бие самъ; иска да има зрители на под­вига му : Единъ юнакъ не е юнакъ. — Безъ дружина няма юначина. — Предъ очитъ на света красна е и смъртта.

Силата на самосъхраната е, безспорно, най-мощна и най-постоянно дъйствува въ всяко живо същество: ако не беше тя, животъ нямаше да има. Но жизнените ус­ловия са тъй сложени отъ векове, че за да запазимъ живота си, за да удовлетворимъ самосъхраната, необходима е самоотверженость. Само оня е достоенъ да живее, който всякога е готовъ да умре.

За да запази себе си, народътъ отделя своитъ честни и здрави синове въ особно воинско братство, отъ което иска самоотверженость до смърть, сир. безгранична.
Самоотвержеността на единиците е необходима за запазване на народа. Отечество се създава само чрезъ себеотричане. Спасението на личносгьта е въ спа­сението на обществото. Ако умре целия святъ, ти за какво си?

Военното дело се издига изцяло на самоотверженость, себезабрава. Който не може да отмести своя­та личност въ име на делото, той никога няма да бъ­де честенъ войникъ, достоенъ и полезенъ офицеръ.

Единствена и всемощна добродетель е самоотвер­жеността, сир. способностьта спокойно да умираме ; търпеливо да страдаме; никога и отъ нищо да не се отчайваме; истината открито да изповядваме; грешки-те си първи да признаваме; смело сами да се реша-ваме ; отговорность за подчиненитъ и за себе радостно да поемаме; личността си въ службата да не месиме; безъ гордость да началствуваме; безъ раболепство да се подчиняваме; всякога усърдно да работиме ; всички закони честно и безукорно да изпълняваме; каквито сме такива да се показваме; за всичко способни да не се смятаме; ако е полезно за делото, и младшия да слушаме.

Самоотверженость всъкога и във всичко! Нищо за себе, всичко въ име на дълга. Личното азъ е най-омразно. Азъ е ничтожно; ние — всемощно.

„Искамъ безмълвно да вървите напредъ, а не да ламтите за лични облаги". — Човешкото самопоклон-ство е едничка причина за обща гибель. — Най зълъ врагъ на офицерското достойнство е себелюбието.

Безповратно обрекълъ се на смърть, самотверже-ниятъ е спокоенъ, упоренъ, страшенъ: пречки няма, за който е готовъ да плати съ кожата си.

Побеждава само оня, който не се бои да погине: да свикнемъ съ мисълта да мремъ съ честь е основа на велики подвизи. Безъ тая ръшимость и най-бляскавите способности на разума са безполезни.

Да умрешъ добре е първото и най-полезното меж­ду човешкитъ изкуства. Велико е това дело и дълго трябва да се учишъ на него: равнодушно да оставишъ тоя святъ, когато настъпи неминуемия часъ на смъртта.

Учи се на това, що е еднакво годно противъ всъ­ко оръжие, противъ всеки врагъ: да презирашъ смърт­та. Повече отъ всичко е необходимо да се подготвяшъ за смъртта, защото подготовката за всичко друго мо­же да излезе лишна. А неизбежно ще настъпи день, въ който ще трябва да употребишъ на дело подготов­ката си за смъртта.
За смърть цяръ няма — две смърти няма, безъ една не бива. — Мотика и лопата, най-последна заплата.

Възможно по-често спомняй си, че си назначенъ да убивашъ и да гинешъ и че никой даже за мигъ не знае, къде го дебне смъртта; значи няма защо да се замисляшъ надъ това. Престанешъ ли да се страхувашъ отъ смъртта, леко ще понесешъ и всичко останало.
И така, изтръгни отъ себе си желанието да живеешъ Животътъ не се мери по дължина, а по съдържание. Благо е не самият животъ, а честният животъ. Често да­же всичкото благо е въ това—да не живеешъ дълго.

По добре честна смърть, отколкото безчестенъ животъ. По добръ гробъ. отколкото робъ.
Самоотвержеността е разно действуваща на це-лия строй на живота и занятията. За да я развиешъ и укрепишъ :

Обичай делото, обичай войника, не злобствувай, бъди добъръ пастиръ, а не наемникъ и ще бъде доб­ре. Който много обича, той ще съумъе и много да направи. Обичашъ ли, искашъ; искашъ ли , можешъ!

Обичта е всесилна. Обичта е заразителна. Изкашъ ли войницитъ да те обичатъ, самъ обикни ги искрено, чистосърдечно, самоотвержено. Искашъ ли да завла-деешъ чуждите сърдца, дай своето! Сърдце подиръ сърдце върви.

Всеки началникъ, който не умее да внуши почитъ къмъ себе и да придобие любовта на подчинените, не може да очаква успехъ. Любовта е основа на послуш-ността.
Бсзуморната грпжа за воина, любовта къмъ него, доказана съ дела, е най-добрият залог за победа. Вой­никъ, който знае, че го пазимъ, самъ не се пази : той знае, че е скъпъ и неговата самоотверженость въ боя става безгранична.

Откъс от книгата на Дрангов "Помни войната - съвети за строеви офицери".

*Борис Дрангов е роден на 3.03.1872 г. в Скопие. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София и е зачислен в Първа юнкерска рота. После служи в 3-ти конен полк в Пловдив. През 1899 г. е произведен в чин поручик. През 1903 г. по собствено желание се уволнява, за да вземе участие в Илинденско-Преображенското въстание. Година по-късно заминава да следва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. След завършването й преподава тактика във Военното училище.

През балканските войни Дрангов е назначен за началник-щаб на 1-ва бригада от Първа Софийска пехотна дивизия. Ръководи атаката при Гечкенли и атаката при Чаталджа. Участва в боевете при Одрин. Първата световна война заварва полк. Дрангов като командир на 5-ти Македонски пехотен полк. На 26 май 1917 г. при завоя на р. Черна противников снаряд слага край на неговия живот. Посмъртно Дрангов е удостоен със званието полковник. Дрангов е автор на няколко книги на военна тематика, както и на множество статии.

Не се гаси

Райко Алексиев

На път за Германия група пишещи и рисуващи братя трябваше да чакаме известно време на нишката гара. Беше привечер. Гарата беше задръстена от влакове, претъпкани с войска. Отгде идеха и где отиваха тия войски, не се знаеше. Най-много ние можехме да узнаем, защото по понятни причини си седяхме във вагона и не се "нагнувахме навън".

Опрян до прозореца, аз слушах грохота на движещите се влакове, чувах откъслечните военни команди и се мъчех да разгадая съдържанието на провлачените викове на малките продачачи.

Отведнъж наблизо, от войнишкия влак, който току-що пристигна от Скопие, се понесе дружна песен. Млади солдашки гърла заливаха станционната суетня със звуците на някаква позната мелодия.

Димитър Талев, който беше до мен на прозореца, също даде ухо и широка усмиВка заля винаги сериозното му лице.

- Чуеш ли?
- Чувам Димче...

И наистина чух: воиниците със сръбските шинели и сръбски шайкачи на главите от сръбския войнишки влак, пристигнал откъм Скопие, пееха... "Когато бях овчарче"...
И си пееха тъй, както всеки българин я пее:

"Когато бях овчарче и овците пасях
Бях много благодарен, макар и сиромах...
Щом пукнеше зората, изкарвах ги навън
И свирех из гората, подпрян на някой пън"

На Талев, чедо на македонската земя, очите се овлажниха.

- Нашенци са...
- Нашенци са, Димче.

Суха сръбска команда откара пеещия влак нанякъде, но в тъмната нощ познатите звуци на българската песен се долавяха още дълго.

- Не се гаси... ей, необичайно избухнал във възторг извика Талев и може би за пръв път в живота си изпи наведнъж половин водна чаша коняк, която аз му тикнах под носа, светкавично.

Нам трябват барут и книги, пушки и читалища

Любен Каравелов

Човеческата свобода бива двояка: умствена и веществена. Умствената свобода отваря на човекът очи­те, показва му път, по който той трябва да върви, за да може по-лесно да добие и веществената си свобода. Ние често слушаме да говорят: едни, че българите трябва сега-засега да се вземат за оръжие и да се ос­вободят по-напред от турският бич, па после да гле­дат за своето умствено богатство, т.е. за своето раз­витие и образование; че барутът е сега по-потребен от мастилото, а пушката — от книгата. Други гово­рят, че българите трябва да се грижат само за свое­то умствено развитие и образование, защото тия вся­кога ще победят своите противници (турците и гър­ците) нравствено. Но и двете тия мнения са прави, а в същото време неправи. За да изгради човек една къ­ща, нему трябват не само кирпичи и камъни, а трябва му още място, на което ще бъде тая къща изградена, гнила, шинди, талпи, а най-повече добри работници и изкусен архитектор. Едно без друго не може.

Ние, българите, трябва да захванеме от начало­то, защото още нямаме почти нищо, и да изградиме тая къща, която се нарича отечество; а за да я из­градиме, нам трябват барут и книги, пушки и чита­лища, ножове и училища, попове и „книжевни дружест­ва", с една дума, нам трябват и шинди, и гнила, и ка­мъни, и хора. Но как приготовляваме ние тоя матери­ал, кoйтo е потребен за нашата къща? Идете u пои­скайте от някого помощ за някое българско училище, то той ще би каже: „На българите не трябват учили­ща, а пушки, а поискайте му да даде пари за пушки, той ще би каже: „Време ли е сега за бой! Училища са нам потребни, а не пушки и пищови." А всичко това се говори, за да не даде ни за едно, ни за друго. Такива примери ние видиме почти всеки ден и на всяка крач­ка. Нам пишат из Гюргево, че някои от тамошните граждани се мъчат да затворят училището и да изго­нят учителят си, защото учителят им имал нещас­тие да предложи на някои родолюбиви гюргевчени да си направят черкова. Може ли, кажете ми, да ни нака­ра някой насила да направиме какво и да е добро?

Ако гюргевският учител е предложил на гражданите да направят черкова, то не ги е накарал на сила, и от тях зависи да я направят или не. Ако ни се не иска да направиме черкова, то защо да затваряме училището си? Деца сме още ние, българите, и не знаеме накъде отиваме и що търсиме. Ако ние вървиме по тоя път, по който сме досега вървели, то от нас няма нищо да бъде, и всеки има право да ни се смее и да ни попържа. Ние се смееме на гърците, а не сме ни за две пари по­добри от тях. Училището за един народ трябва да бъ­де това, щото беше едно време за евреите кивот за­вета, защото от училищата зависи нашето щастие, щастието на нашите деца и на нашите братия. А ние и до днес мислиме, че платата, която се дава на учи­телите, е благодеяние и учителят трябва да гризе на­шите кокали, които му ние хвъргаме като милостиня, и да свива пред назе полите си. Ние уважаваме свеще­ниците, а учителите са така също наши свещеници, пред които ние трябва да свиваме полите си, а не тия пред нас. Кога ще ние да разберем тия истини и да станем хора? До кога ще да вървим сляпо и куцо да го­ниме своето щастие и добро? Или турците ни са досе­га малко били и газили?

Направихме си и ние, като хората, „Книжевно дру­жество" и похвалихме се пред всичкият свят, че и бъл­гарите захванаха да живеят, че и тия са патриоти и желаят доброто на отечеството си. Европейските водачи и учени мъже ни похвалиха от своята страна, а
иностранната журналистика изсече: „Истина, българите захванаха да живеят." А нам само това и трябваше, и ние се успокоихме, утешихме и заспахме си пак; ние помислихме, че всичко сме свършили и от нас повече нищо се не очаква. Но намериха се между нази и тaкива люде, които повдигаха монголски ордии против „Книжевното дружество" и против неговият устав. А защо и за какво?

Първо, че тия желаят да бъ­дат най-главни фактори на това дружество (да се на­ричат фактори и да не правят нищо); а второ, че им се не дават пари. „Българинът много обещава, а нищо не прави", казват умните люде и казват цяла истина. Пишат ни из Браила, че половината от членовете на „Книжевното дружество" още не си са внесли парите. Ние често слушаме в Букурещ такава една философия: „За какво ще да даваме пари, когато „Българското кни­жебно дружество" нищо не работи и никакво се не чуе. Когато ние видиме що е то направило, тогава ще и да помагаме." Чегато „Книжевното дружество" е кръчма и—пешин вино, пешин пари. Може ли „Книжевното дру­жество" да работи, когато то още няма средства, за да извърши своите обязаности? Може ли то да издава своят журнал и своите книги, когато в Браила няма още печатница? Може ли то да напредва, когато (ако е истина) действителните членове още и до днес се намират между небето и земята? Не сме ли ние, бъл­гарите, достойни за оплаквание? Но нека нашите интригани говорят що щат; нека тия правят пакости колкото искат, а „Книжевното дружество" скоро ще им докаже, че то се не бои от никакви клевети, защо­то неговият път е честен, а неговите занятия - чис­ти и свети.

Никога темнотата няма да надвладее светлината и затова всичките интриги, всичките кле­вети ще паднат сами от себе си. Това е вярно като ден. Доброто и чистото име тежко може да се зачерни и истината рано или късно трябва да изплува отгоре, като масло над вода. Само напред!...

Срещу Берлинския договор

Стефан Стамболов

Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.

После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници.

Най-после дойде Руско-турската война и Сан-Стефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части...

Защо ни разсякоха на пет къса?

За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени.

Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!

И сега те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашия национален организъм цял, неосакатен.

Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот!

Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло?

Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно...

Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще съкрушим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите... Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния... Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?

Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони...

Мъчно. Мъчно и боли...

Нека не приемем Берлинския договор!

Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: "Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно... Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!"

РЕЧ НА 8 ФЕВРУАРИ 1879 г., взета от http://www.humanitari.net.
Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

Генчо ще се намесва в политиката

Райко Алексиев

Седя си аз, драги, по жилетка след вечеря (мусака със сини патладжани, останала от обед, но подгряна), седя си така, унесен в пресата и изучавам поли­тиката, партийните кризиси и разцепления.

- Какво ново има? - казва жена ми Гина, правей­ки маникюр на ноктите си.
- Криза казвам — и критичност на положе­нието. Кабинетът — казвам — е в паднало състояние и Държавната глава се съвещава с обществено­то мнение по редица въпроси от държавна необхо­димост.

Чета, значи, размишлявам по изявленията и ми минава през ума: „Ех, Генчо, да беше се заловил с политиката и ти сега щеше да идеш при Държавната глава на ауденция", мисля аз и заключавам по въпроса: „Че какво пък, да не съм по-малко умен от други­те? Че какво, например, представлява министър Хикс, да речем? Адвокатче в провинциалността на нашия град и толко! Едно такова сухожиляво адвокатче, без особени дарби и прочие таланти, в чиято кантора освен плъховете случваше се да има и по някой клиент.

И даже никога не е играл в пиесите, които давах­ме в читалището, защото му липсваше даровитост и дикция. Толкова посредствен, ви казвам, че даже след като две години взема уроци по флейта, не можеше да изсвири „Шансон триете" работа действително симфоник, но лесна в гамата, защо­то беше само с един бемол.

А пък — и в декламацията (Лудият oт Пантиофи) и по китара (Молитвата на една калугерица) плюс още две-три композиции, и в театралност­та — из различни драми и трагедии, като Иванку (попа), Женитба („Пържени яйца") и други аз бях по-силен и даровит.

Да не изреждам и статиите, които съм писал в местния вестник „Златна заря" по въпроса на умрелите кучета по улиците и за миризмата край касапниците, по които въпроси бях обещал да се повърна, но... не успях.

Та, казвам си, ти, Генчо, с какво си по-малко до­стоен от този Хикс, та той да бъде министър, а ти не? Само защото не си се ударил на партизанлък!"

— Какво се замисли, Генчо, в момента?, ме пи­та Гина и ме изважда от блян.

- Хе, хе, нищо, казвам, — мисля си защо ли не се ударя и аз по политиката — кой знай, може би, някой ден... — „Звън" — телефона:

- Кой там?

- Царя! — Добър ден, господин Генчо, буюр министерски пост! Хе, хе.

—И-и-их, Генчо, де тоя Господ, - отговаря с весело изражение Гина. И, наистина, защо да не се удариш в политиката? То поне не е трудно.

— За трудно, не е трудно. Стига човек да изпрати тук-таме по някоя декларация, да тури няколко разнопартийни книжки в джеба си и да чака...

- Няма защо да чака, прекъсва ме Гина, ами право при народа. Така всичките правят.
При народа ли? Ами какво ще правя там?

- Каквото правят другите — агитации ше държиш и обещания ще даваш.

- Обещания ли? Какво ли, аджеба, трябва да им се обещава... По едни потури ли, що ли?

- Потури, пари, мостове, шосета, гари, плани­ни — всичко, каквото дойде на езика — само обеща­ние да е. То, знаеш, Генчо, народът е като нас, жените, без обещания не може. Може след това да не се изпълни нищо, но обещанието е главното.

И като рече Гина тъй, аз й дадох право и се замис­лих. Замисли се и тя.

- Хе-хе, какво се замечта пък и ти — питам след известна пауза с ироничност аз, понеже знам при подобна ситуация какво мисли женската фан­тазия.

— Мисля си, Генчо, като станеш министър, да продадем къщата и да си направим скромно, но при­ветливо три-четири-етажно здание някъде по в центъра. Все вярвам, че ще дръпнем някое общин­ско място.

-Буи — казвам аз на шега на френски, — това апартамент ли е: две стаи, вестибюл и кухня, плюс тесен клозет, който цяла нощ шуми и поради тън­ките стени, не дава възможност за сън.

— И ще трябва — добавя тя — нови мебели да вземем, защото тия се напълниха с дървеници, та когато Царят ни дохожда на гости да не би да си отнесе някоя инсекта в палата, пък и да има по-файн обстановка. То, наистина, Царят е демокра­тична натура и знам, че не се гордее, но Цар е. Та, значи, всичко трябва да е наредено, защото Дър­жавната глава каквато е инкогнита, току-виж че някога дойде внезапно да се посъветва по политиката та знаеш... да не се конфуза от неподходя­щата обстановка, защото Цар не е шега работа. Колкото и да е скромен все ще трябва да го посрещнем no хайлайфному в гостна файн - Луиз Каторз стил мебели един вид, или в карен случай Рококот.

- Или пък ти някога позвъниш на някой дипломат по телефона: Ало, кой там? Ки е ла?

- Ескеленц, този и този!

- Тук Генчо! Бон жур, бе екселенц, ела бе, драги, да изпием по един гюл бар... И дойде човекът.

Дадох право на жена си, но и забелязах, че ако посрещаме и дипломацията, трябва и дрехи да се понаправят, та да не ни клюкарстват зад гърба Тя се съгласи и констатира, че моят редингот все пак е добър, та ако се почисти химически няма нужда от нов, но нейните рокли съвсем не са за такива случаи и следователно трябва нещо по-еле­гантно.

- Как мислиш, Гики — казвам й, — каква ли е церемонията при такива дипломатически случаи?

- Церемонията не ми е известна казва тя, но сигурно трябва да бъде деликатес: може крепде-шин, или монгол, или марокен плюс деколте по-голя­мо, защото тия дипломати са любители на есте­тиката.. Пък и може, така на шега, да завъртя някому агъла, та да освободи Македония.

Хе-хе-хе-хе, патриотка е моята Гина и направва го.

Та така, драги, седя си вечер, чета изявленията, умозаключавам по кризата и все ми иде да се ударя 1 в политиката, па... каквото ще да стане.

Само не трябва да ям кьопоолу манджа, защото от чесъна ми идат възгаги и може да замириша на Царя, като говорим по телефона.

Из сборника „Генчо Завалията", 1933

Революция народна, незабавна, отчаяна

Христо Ботев

В последните бройове на вестникът си ние бяхме пристъпили да разгледаме течението на нашият политически вопрос и да покажеме на читателите си, че единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.

За да покажеме, че тая революция е вече на вратата и че тя трябва да се посрещне от секи патриот като някакво си откровение, ние поддържаме, че българският народ е бил сякога готов да се реши на тоя велик подвиг - само [че] тие, които са водили неговите дела, не са могли да свържат неговите сили наедно, не са могли да създадат пълна и необходима революционна организация и не са умели да се ползуват от обстоятелствата. Едни са мислили, че само с инсурекционни* [въстанически] чети ние ще да можеме да принудиме Турция да ни даде някакви си правдини; други са мислили да придобият това чрез дипломатически сълзи и коленопреклония, а трети са се старали да поведат народът на касапница без никаква вънкашна помощ и без никакви чети, а само с неговите сопи, коси и топори - и сичките, после техните несполуки, са се разочаровали и са дохождали до заключение, че народът не е готов, че народът не желае да бъде свободен и че дълго време трябва да се чака, дорде се той образова и дорде до съзнание какво нему не достига, за да бъде народ. Хероите на тия убеждения са пред очите ни и тям ние искаме да посветиме своето обозрение и да им докажеме, че петстотингодишният турски роб е в състояние вече сам да реши своята съдба и своето бъдеще. Но днес ние прекъсваме това обозрение. В тая глуха нощ, в която ние брояхме дните на нашата безконечна страстна неделя, на северозапад от нас, в Отечеството на Лука Вукаловича, угнетените наши братя херцеговинци вдигнаха знамето на свободата и без никаква вънкашна помощ излазят на борба против нашият общ тиранин.

Кое южнославянско сърце няма да затупа при тоя сигнал на революцията? Кой юнак няма да засучи мустакът си и да се хване за своят ръждясал ятаган? Кой българин, кой патриотин няма да се замисли и да попита себе си: "Какво трябва ние да правиме?" Не са се изминали бог-зна колко години от онова време, когато Лука Вукалович - накогото юнаците никога не са били повече от 5 хиляди и който в продължение на 5 години, по верни статистически сведения, е съсипал до 100 000 турци - викаше сичкият славянски юг на революционен пир и когато, освен синовете на Черна гора, никой други се не притече на помощ, никой не раздели силите на тиранинът, а напротив, Австрия открадна от въстаниците няколко топа и с това даде възможност на Дервиш паша да влезе в центърът на движението; Сърбия стоеше със сгърнати ръце и с идиотическо хладнокръвие гледаше на кървавите подвиги на своите братя; българският народ спеше и пъшкаше под петите на азиатските варвари; с една дума, не е отдавна онзи изгоден случай, когото ние, славяните, изпуснахме и оставихме азиатският звяр да стъпи изново и с по-тежка нога на гърдите на нашите братя херцеговинци.

Но минаха се 15 години; Турция с гигантски крачки е вървяла към своето политическо и финансиално падение; Сърбия, Черна гора и България са се развили донейде както в умствено, така и в политическо отношение; Европа е успяла да изгуби и последнята капка доверие към капъните на своето равновесие и ето съсипаната, необразованата, но юначна Херцеговина въстана изново и възелът на Восточният вопрос, това плашило за боязливите дипломати, се обтегна и достигна или до развързвание, или до разсичание. Херцеговина се бие, Черна гора се е разпъплала по своите гори и тича на помощ, Сърбия е готова да турне своите сили на картата и да извика va banque! Албания се вълнува, Гърция е готова да обяви война, Румъния не ще да упази неутралитет. . . Има ли тука съмнение, че смъртта на Турция е вече над главата й? Княз Милан оставя за няколко дена Сърбия и отива във Виена, княз Никола, княз Карол и цар Георги бързат да го пристигнат, и там, отдето се мислеше да е запален фитилят на въстанието - там "първият политик и дипломатин на восток", генерал Игнатиев, чака "представителите" на тия народи, които на основание на кулачното право са прави и законни наследници на умирающият босфорски деспот. Защо? Тука не е вече парижката конференция на Наполеона за запазванието на statuquo-то, тука се хвърлят жребии връз империята на Османа, тука се решава съдбата на поробеният Балкански полуостров. Преди коронованият ареопаг да произнесе своята сентенция** [решение], едни от оракулите дават Херцеговина на Черна гора, Босна на Сърбия, Епир и Тесалия, и даже Албания - на Гърция; други делят орехът помежду си, а на децата дават черупките; трети съставляват някаква си Византийска империя, - и в сичките три случая избрисват Турция от картата на Европа. А назе, а 7-милионният българсски народ? Назе считат за стока, за стадо, а българският народ за неспособен да се радва на никаква свобода, на никаква самостоятелност. Чувате ли, господа дуалисти и просветители? Чуваш ли, нещастний български народе? Чувате ли вие, братия емигранти? Ако чувате, то помислете какво трябва да се прави. Турция е в несъстояние вече да ни даде никакви правдини и облекчения, защото тя няма вече право за съществувание, следователно дуализмът е мечта, утопия, безумие; Европа и политическите обстоятелства дават свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие. Примерът е Херцеговина. Следователно, какво трябва да правиме? Да мълчиме? Да чакаме? Да оставиме българският народ на волята и на милостта на дипломацията? Това е безумно, безчестно и безчовечно до non plys ultra. Тука се изисква протест, бунт, въстание, революция. - Но народът е неразвит, необразован, неприготвен. - Лъже се тоя, който мисли така. Херцеговинците са много по-неразвити и много по-необразовани от нас, но това им не бърка да доведат Турция до пропаст, да изведат Сърбия и Черна гора из апатия и да накарат дипломацията да пристъпи до решението на Восточният вопрос.

Българският народ е показал през сичкият свой робски живот, че в него има доста жизнени сили, за да води постоянна и упорита борба против своите притеснители, а от 1867 г. и досега революционният дух е покрил, като-речи, сичкото наше прекрасно Отечество. У нас не достигаше само едно: организация, която да свърже революционните сили на народът, да им даде направление и да им определи времето за избухвание; но и на това е вече турнато доста добро и здраво основание. Следователно, народът е готов, обстоятелствата са благоприятни и по-добра помощ от тая, която ни оказа Херцеговина и която ще ни окажат Черна гора и Сърбия, е невъзможна и немислима. Ние не трябва да чакаме. Ако изпуснеме и тоя случай, то сме изгубени. Или сичкият товар на турското иго ще да се стовари на нашите гърбове, или ние ще да промениме тоя самар на друг, още по-срашен и още по-унизителен. Ние трябва да въстанеме и да дадеме край на нашите гнуснави и безчовечни теглила, ние трябва да си видиме сметките с тиранинът, да помогнеме на Херцеговина и на себе си и да покажеме на дипломацията, че ние не сме скотове, не сме стока, а сме народ, способен да живее, да се развива. Помислете върху това, братя емигранти. Зданието на Османа пада, и пада връз нашият народ! Елате да отблъснем това падение в Азия, защото в противен случай името българин се изгубва от лицето на земята. . . Ние живееме в свободна земя и никой не може да ни запрети да изпълниме дългът си към своето Отечество. Няма власт над оная глава, която е готова да се одели от плещите си в името на совобадата и за благото на цялото човечество.

в. "Знаме", г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.

Наранена гордост

Димитър Талев

Тежки изпитания преживя българския народ в Македония през последните 20-30 години под сръбско и гръцко робство. Ала най-жестоко, най-болезнено бе наранявана нашата народна и лична гордост, човешкото ни достойнство. Всичко друго - и опустошеният имот, и раната по тялото може по-лесно да преболее, да се забрави. Само отвореният веднъж гроб и поруганата чест и гордост не се забравят, не преболяват никога.

Помня много скръбни случки от черни робски дни и ще разкажа тук някои. Много повече знаят нашите братя, които преживяха там робството до последния му ден и нека ги помнят, нека ги разказват нa децата си. Така ние всички ще знаем да ценим по-добре и винаги свободата - тоя божи дар за човека.

То започна още в самото начало и ставаше все по-грозно, все по-страшно. Скоро след нахлуването на сръбски войски в родния ми град Прилеп пришелци и натрапници сърби пред очите на целия град замазваха надписите по училищата ни, сваляха и унищожаваха образите на народните ни люде, изкъртиха мраморните плочи по стените на старата ни църква, заличаваха издълбаните по тях све­ти и родолюбиви слова за вяра и име българско. Църквата опустя - нека сега Бог се грижи за своя дом - вярата ни бе поругана, името ни бе отречено, ние бяхме роби безправни и безсилни.

Беше през лятото на 1913 година, веднага след междусъюзни­ческата война. По-старият ми брат беше в неизвестност. Той беше български учител и отказа да стане сръбски. Държаха го в затвор и, заедно с други негови другари, български учители цяла Македо­ния, отведоха го някъде в тъмна и страшна неизвестност. Другият ми брат, беше в ноктите на „Црна рука". Не стигаше, види се, това и, един ден, в бащината ми къща нахълтаха сръбски войници. Из­пратили ни бяха на квартира, за наказание, цели два взвода. Бяхме сами със старата ми майка и се заключихме в най-отдалечената стая. Къщата, двора и градината ни се изпълниха с нечистотии и смрад. Денонощно чувахме тропот и глъчка, псувни и безсрамни песни, някъде из стаите се чупеха стъкла, къртеха се врати, дъски
от подовете. На втория или на третия ден, наредникът—главатарят на тия неканени гости в къщата ни, повика майка ми в гостната, дето се бе настанил без да ни пита. Отидох и аз с мама. Посрещна ни настръхнал звяр с кръвясали очи. В ръцете си държеше широко разгърнат календар на осигурителното дружество „България", с ликовете на тогавашния наш цар Фердинанд, царица Елеонора и Престолонаследника. Бяхме си украсили преди гостната с него, а като почнаха сръбските насилия, мама го бе потулила някъде и сега сърбинът, тършувайки, бе го намерил.

— Какво е това? - попита той, като се напрягаше да сдържа гнева си.
—Кадро, господине. От турско е останало - отговори майка ми спокойно, ала аз забелязах как побледня леко лицето й.

Наредникът не можеше да се сдържа повече. Той бързо нави като мокра дреха календара и ругаеше мръсно всичко българско, а от устата му пръскаха капчици слюнка.
- Българи... цар Фердинанд! - изрева той и удари с календара старата ми майка.
-Хей! - изпищях аз с незакрепналия си юношески глас, обез­умял от болка. Тогава мама ме сграбчи с две ръце и заедно се от­дръпнахме към вратата, а сърбинът, изпаднал в бясна ярост, разкъса календара, хвърли го на пода и започна да го тъпче ту с едната, ту с другата си нога.

Ние побързахме да се скрием в стаята си и мама ми даде студена вода, за да не ми прилошее - моето детско сърце не можеше лесно за понесе жестоката обида.

Пак по тия дни беше, на някакъв празник. Беше късно следобед, наизлязли бяха люде тук-там пред портите си и тихо си приказваха, изплашени и тъжни. По улиците сновяха четници от „Црна рука" - въоръжени, усмирителни команди, дошли от Сърбия, та мъжете не смееха да се отдалечават от домовете си, дори и децата бяха тихи в игрите си.
Изведнъж, по една от главните улици, стана съвсем тихо. Откъм горния й край се зададе малка група - трима сръбски четници и, пред тях Аце Янов, един от видните прилепски граждани. Той беше човек уважаван от всички, доста просветен за времето си и един от малцината в прилепската чаршия, които неотдавна бяха отказали да подпишат една верноподаническа декларация до сръбския крал, Която сръбски четници с ножове на пушките си разнасяха от дюкян на дюкян за подпис. Сега той вървеше по улицата със спокойната си походка, гологлав, с побелелите си коси. Единият от четниците вървеше по петите му и безмилостно го шибаше с бич по гърба, по главата. Зловещо плющеше бичът в тишината, все по-силно и по-често, но гордият родолюбец нито веднъж не подигна ръка да се защити, да обърше кръвта, що бе потекла по лицето му. Така той мина по цялата улица, следван от тримата злодеи. Никой не се реши да му се притече на помощ - това би значило сигурна смърт, ала целият град изтръпна от болка, от една обща, люта болка.

Като наближи краят на това незабравимо лято и началото на учебната година, събраха ни с барабан, под страх от тежки глоби, всички ученици, които бяхме учили преди в български гимназии от Битоля, Солун и Скопие. Събраха ни да ни записват за сръбски­те училища, които се готвеха да отворят вместо многобройните български училища.

—Как се казваш? — попита ме някакъв си директор или инспек­тор сърбин.
- Димитър.
- По баща?
- Талев.
- Няма вече Талев, чуваш ли? — чукна с молива си по масата сърбинът. - Ти се казваш Димитрийе Талевич. Запомни добре!

Аз не знаех значи името си, знаеше го той — сърбинът, дошъл тук в родния ни град, от дивите усои на Шумадия. Той отхвърли нашите имена - имената, които ни бяха дали нашите бащи и, под страха на тежки глоби и наказания, ни наложи други, чужди.
Все такива си останаха сърбите до края на тяхното господство в Македония. След световната война трябваше да продължа образованието си за още една година. Явих се в една тамошна сръбска гимназия и понеже идвах с българско свидетелство, подложиха ме на приемен изпит по сръбски език и сръбска история.

Изпитваше ме млад учител и бяхме сами в стаята си. Мина изпитът по сръбски, мина и по история. Накрая той ме погледна някак особено и каза:

- Още един, последен въпрос. Какъв цар е бил Самуил?
- Самуил? - попитах аз, като да не бях дочул, а знаех много добре каква цел преследваше коварният сърбин.

Обля ме студена пот. Да кажа, както твърдяха сърбите, че Са­муил е бил сръбски цар - не можех, а да кажа, че е бил български цар - не смеех. Тъкмо между тия два огъня бе ме поставил да се пека господин учителят и, очаквайки отговора ми, по устните му се бе изписала тънка, лукава усмивка.

- Самуил- се опитах да се измъкна аз - царувал по тия места...
- Да, но какъв е бил: български или сръбски цар?
- Ами... тукашен. Тукашен цар е бил - отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи.
- Хм - изкриви ехидната си усмивка учителят. - Добре. Стига.

Тоя сръбски учител беше социалист.

в. "Зора", 8. IV.1941 г.

Вътрешната революционна организация

Христо Ботев

После 1868 година, т. е. после подвигът на Петрушанският херой, политическата атмосфера в Румъния се промени и термометърът на нашият революционен дух захвана от ден на ден да спада. Най-напред студеният вятър, който повея от страната на румънската консервативна или така наречена бяла партия (и който, да кажеме в скобки, беше начало на днешното безотрадо положение на румънският народ), има твърде лошаво влияние на мозъците и на нашите хамелеони-патриоти.

Едни от тях, разочаровани от това, че народът не посрещна своите синове с такова също самоотвержение, с каквото тие отиваха на заколение, заключиха, че народът още не е готов нито за бунт, нито за свобода; други, доволни от това, че святата кръв на нашите мъченици реши черков­ният вопрос и даде повод да се пръсне слух, че на българският народ ще да се дадат някакви си дуалистически правдини, повярваха, че само чрез просвещението или, по-общо да ка­жем, чрез мирният прогрес ще могат да извлекат народът из тинята на робството; а трети, на които и съвестта, и убежде­нията в много отношения приличат на гол кожух, който в дъждовно време се обръща с козината навън, уплашени от преследванията на румънското правителство, което можеше да им побърка алъш-веришът, скриха се в своите кантори и дюкяни и с ендезетата в ръка захванаха да приказват за своя преминал патриотизъм.

Така числото на нашата революционна партия отсам Дунавът се ограничи само с „вагабонтите", които, обречени на доброволна нищета, не продадоха своите страдания, за да заборавят страданията на своето отечество! Тие, които дадоха четите на 1867 год. и които напоиха караисинските полета с кръвта си в 1868 г. - тие само не измениха своите убеждения и тяхното само знаме не избеля от дъждове и от ветрове. Едни от тях останаха в Румъния и с вяра, надежда и любов чакаха и чакат денят на народното отмъщение, а други, като апостоли на новото учение, тръгнаха из България и захванаха да проповядват словото на техният бог свобода. Кръвта на техните другари не беше още изсъхнала, и те, като показваха на нея, твърде скоро се увериха, че народът не посрещна своите синове не затова, „че Хаджи Димитър се не появи извътре, а дойде навън", както казва „Българският глас" на вторият български революционен комитет, а затова, че тие, които освободяваха тогава България в кафенетата и в меха­ните, се не погрижиха, ако не да приготвят, то барем да известят народът за това както тряба.

Лесно е да каже човек, че подвигът на Хаджи Димитра не намери съчувствие между народът, но невъзможно е да потвърди това с факти. Напротив, ние виждаме, че тутакси после 1868 г. апостолите, като Левски и като Ангела Кънчов, в късо едно време покриха България с цяла мрежа револю­ционни комитети, които бяха следствие на съчувствието към революцията и с които народът указа на погрешните убеж­дения и на Раковски, и на първият революционен комитет, и на техните политически пигмеи-наследници. Народът показа, че без вътрешна организация е невъзможно всеобщо въста­ние с една или с две незначителни чети. Но и това убеждение на народът по-последните наши политически деятели в Ру­мъния го разбраха твърде изключително и погрешно. На основание на това, че народът се не обади на отчаяният позив на въстаниците в 1868 г., те заключиха, че секи един опит за въстание извън е не само безполезен, но и вредителен за народът, и затова деятелността на вторият български рево­люционен комитет се беше ограничила само в една пропа­ганда между народът, която ако и да имаше от началото добри и здрави основания, но диктаторските стремления на някои си и тяхното безмерно славолюбие и немарение я опошлиха и в късо едно време я доведоха до печалната со­фийска и хаскьоска катастрофа.

И действително, тая епоха е печална, защото освен загинванието на най-добрите народни деятели и освен многочислените скъпи и достойни за оплаквание жертви, тука загина плодът и деятелността на такива личности, които по своята активност и самоотверженост са апостоли редки на революцията не само в нашият народ, но и в другите много по-напреднали народи. Тая епоха заслужава особено внима­ние и ние ще да се повърнеме да я разгледаме колкото е възможно по-безпристрастно.

в. "Знаме", г. I, брой 22 от 13 юли 1875 г.

Концентрационният свят

Владимир Свинтила

Този термин не е мой, той е на Давид Русе. След войната Русе заговори пръв за концлагерите като за отделна вселена.. Той и пръв назова множество руски концентрационни лагери. Комунистът Пиер Декс го нападна в пресата, като го нарече клеветник и лъжец. Давид Русе почна процеси. На този процес се явиха около петстотин души свидетели, минали през руските концентрационни лагери. Сталинистката преса виеше по вълчи денонощно срещу Русе.

През 1956 г. Пиер Декс трябваше да признае вината си. Спорът е стар, делят ни от него тридесет години. Спорът отмина, остана понятието: Концентрационнияй
свят.

Ние бяхме следили спора и бяхме чели Давид Русе, когато потеглихме за Концентрационния свят. И попадайки в лагерите, ние трябваше да констатираме, че Русе е прав: това е една отделна вселена, вселената нa страданието и болката, която е вътревписана в нашата, в земята на хората, на човеците. И която въпреки това не се пресича с нея.

Човек се озовава неочаквано пред няколко бараки — никой от затворниците не се показва. Това е като селото на мъртвите от приказката за юнака и гарвана. Само демоничните лица на садистите се мяркат в празното пространство и в нас гори страшният въпрос: „Какво ще стане?" Почват първите инквизиции. Те се правят показно — това е „приемът". С един удар е повален някакъв студент — фрактура на черепа, менингит и екзитус. Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери. Но това не са шпицунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа ти на свинете.

Правилата са горе-долу сходни навсякъде. В руските лагери или в Кампучия, или в България. Убиват от скука, убиват от отегчение. Защото си им омръзнал, не искат да те гледат повече. Или още по-страшно: убиват, защото могат. Няма правила за оцеляване. Не оцелява непременно физически издръжливият. Ако си издръжлив, пази се, не оставяй това да се забележи. Това ги вбесява. Хвърлят се като кучета върху човека с атлетическо телосложение. Но ако си хром или инвалид, не разчитай на това. Над инвалидите издевателстват. Един е с по-къс ляв крак. На него заповядват: „Ходом марш и ако куцаш, за всяко куцане по едно дърво". И така убиват инвалида — понеже ги дразни. Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт. Един бе погледнал Остап Гершанов право в очите. И бе повален — беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба.

В Белене ядяха плъхове и някакви бухалчета. Как са ги пекли. — не знам. Такива боледуваха от непознати на науката паразити: отлепване на очните дъна, ослепяване. Тихо и мълчаливо изгубване на светлината.

В историята на лагерите нямаше нещо, сравнимо с Ловеч. Тук, ако полицаят стъпи накриво и хо заболи крак, убива. Ако е хремав, убива. Ако е пил предходния ден, убива.

Концентрационният свят има вече голямата си история — нали е свят? Водят началото му от концентрационните лагери, организирани от англичаните през англо-турската война. Но това е наивно. Той е много по-древен. Ражда се в руските така наречени „каторги" в практиката на руския царизъм да се разправя с политическите си противници по зверски начин. Когато почнат да излизат книгите за концлагерите у нас, четете ги заедно със „Записки от мъртвия дом". Ще видите сходствата. Същата мрачна тирания, същащата агония на духа, същото тържество на грубата сила над интелекта, същите брутализйрани типове на чиновници убийци. Концентрационният свят се ражда непознат, ненаименован или по-точно заблуждаващо именован — „каторга".

Но ще дойде време и той ще заяви за своето собствено и отделно битие, отделно от света на хората, на човека. Които оживяха — умираха, наскоро след това. Поради понесените страдания и поради това, че сталинистките кучета не оставяха никого на мира. Лагеристът живееше десетилетия с револвер, опрян в тила му. Кои бяха тия странни сили, които концлагерът също буди? Откъде въобще в човека — след така дългата хоминизация — тия кървави инстинкти, това зверствсо, този садизъм, които са непознати в природата, за които хищниците не подозират?

Според Фройд (би могло да се каже) това е събуждането на спящите в човека негови предходници. Ho Господи, нито един от предходниците на човека не е имал такива зверинни качества! Това обяснение е наивно. За мен е по-вярно обяснението за тържеството насатанизма, обяснението на църквата, но вие няма да приемете., И затова аз ще ви го спестя. Поради което предстоят десетки години на въпроси, спомени, анализи, анкети, исторически монографии, където ще се изследва всичко. Аз зная, че литературата не само на Изток е виновна в сътрудничество със сталинизма (нещастният Париж притежава повече мръсни сталинисти-писатели, отколкото София!), че тя засега се мръщи и неприема темата. Но сталинистите ще се махнат: сътрудниците им ще се махнат, колаборационистите ще се махнат, адаптиралите се ще се махнат и пред мисълта ще застане отново огромно заглавието: Концентрационният овят.

Под което заглавие трябва да се постаявят колони с думи и мисли. Пред Концентрационния свят ние се възправихме без да имаме истинско понятие за него. Нашето приличаше на невинното състояние на човечеството преди Падението. Но след това дойдоха агонията и страданието. Агонизиращата фигура — като у Микеланджело — раждаше понятието за безнадеждността. Ние минахме през ада. Въпреки ужаса ние останахме при своите програми и при своите становища. Никой не бе разколебан: анархистите останаха анархисти, националистите — националисти, земеделците — земеделци, монархистите — монархисти, социалдемократите — социалдемократи. Но ние не само запазихме своето верую.

Днес всеки цени своите становища по-високо. Сега знаем, че това са не само наши духовни открития,, а че това е живот на епохата, исторически сложен и обусловен. Че ние сме в потока на историята, на традицията. Мога да кажа, че там, в Концентрационния свят, ние останахме на висотата на епохата и историята. Злото се оказа безсилно в своите цели — и понеже е безсилно, то е и безсмислено. Сега организаторите на лагерите почват да търсят кои са били техните маши, за да ги съдят. Това пък отвъд безсмислието показва глупостта на злото. Бихме могли да кажем: Концентрационният свят е вече една минала глава, оставихме го зад гърба си.

Недейте става, наивни. Той е влязъл в хората. Той е и в средния глупак, в безличния чиновник, който гледа мигащ и нищо неразбиращ, в различни „наивни", „наивистични", „невинни" типове. Той е заразил завинаги лумпена от града и селото. Той е създал стотици хиляди паразити, в които живее. Нищо в обществото не се е родило, за да си отиде ей: така! Нито сталинизмът с неговия Концентрационен свят. Това е като хидрата, която вечно устрашава кръста, устрашава разпятието. Това е вечна заплаха за свободата на човечеството, поради която трябва да се бди както е казал Паскал, „до свършека на света". Концентрационият свят ни отнема завинаги съня. Не се надявайтге вече на покой! Той ни възправя завивя в бдение за свободата. И да се опитаме да се отпуснем, унищожените ще ни възправят. Концентрационният свят е съвпаднал със света на човека.

Статията е от сборника "Българският ГУЛАГ. Свидетели." Съвсем наскоро на пазара излезе и цяла книга на Владимир Свинтила за лагерите на смъртта - "Кладенецът на мълчанието".